— Искам да се извиня заради майка си.
— Не е нужно отвърнах.
Пени се засмя.
— Последната от хипитата.
— Как се погаждат с Доли? — попитах я аз.
— Опитваме се да ги държим далеч една от друга.
— Доли присъстваше ли в живота на баща ви, когато Шери все още е била тук?
— Струва ми се, да. Защо питаш?
— Професионален навик.
— В момента не е много уместен — каза Пени.
— Не е, разбира се.
— Можеш ли утре сутринта към десет да наминеш към офиса?
— Разбира се.
Пени ми се усмихна, за да не си помисля, че ми се сърди, после се насочи към четирима гости, които току-що се бяха появили и се оглеждаха за бара. Жените бяха с капели. Тя се разцелува с всички и ги заведе до бара. В небето над къщата на Клайв проблесна светкавица, след няколко мига се чу и гръм. Появи се лек ветрец и сякаш захладня. Последваха и други светкавици, гръмотевиците ги догонваха на все по-къси интервали. Някои кучета се страхуват от гръмотевици. Не и Дъч. Него само едно нещо го интересуваше. Побутна ръката ми. В полезрението ми нямаше никакъв поднос. Взех шепа фъстъци от бара и му дадох да си хапне. Огледах тълпата — гостите вече бяха леко пияни и доволни. Идеалният момент да помоля за тишина и да обявя, че съм разрешил случая. Само дето нямах с какво да се похваля. Не бях заловил похитителя на конете, а човекът, който ме беше наел, бе убит. Представа нямах кой стреля по конете, а още по-малко — кой бе застрелял Уолтър Клайв.
Спенсър, ненадминатият детектив.
20
— Харесвам те — заяви Пени. — Освен това смятам, че си умен.
— Досега не съм го доказал.
— Направи всичко възможно. Нима човек може да отгатне какво се върти в главата на един луд.
— Смяташ, че всичко това е дело на някой смахнат?
— Естествено. А ти?
— Досадният ми професионален навик — отвърнах. — Каже ли някой нещо, въпросът ми е готов.
— Разбирам.
Седяхме в офиса при конюшните. Навън ръмеше. Лентата, ограждаща мястото на скорошното убийство, бе свалена. Нямаше никакъв знак, че Уолтър Клайв е намерил смъртта си тъкмо там. Конете си бяха в отделенията, попоглеждаха навън, но скоро се отдръпваха, обезкуражени от дъжда.
— След смъртта на татко — поде Пени — аз нося отговорност за всичко тук, а изобщо нямам представа как ще тръгнат нещата. За татко повечето неща в бизнеса бяха като детска игра. Срещи, разговори по телефона, обещания на чаша мартини. Не зная колко време ще ми е нужно, за да поема всичко в свои ръце и да се ориентирам.
— А трябва да помагаш и на сестрите си — добавих.
— С това се занимават съпрузите им.
— А кой помага на съпрузите?
Тя кимна в знак, че няма да се лъжем.
— Не е като да са намерили работа от обяви по вестниците, нали?
— Пък и другаде надали биха изкарали прилични пари.
— Не е хубаво да се говори така — рече Пени.
— Но е вярно.
Тя се усмихна.
— Вярно е.
Изчаках.
— Представяш ли си ме, седнала на татковото бюро, в кабинета му. Чувствам се като момиченце, напъхало се не където му е мястото.
— Тук ти е мястото.
— Благодаря ти.
Отново замълчахме.
— Трудно е — въздъхна Пени.
Не знаех точно за какво говори. Видях как се стегна и си пое дълбоко дъх.
— Ще се наложи да те освободя — рече накрая.
Кимнах.
— Искам да огранича разходите до най-необходимото. Сега разследването е в ръцете на полицията, а смъртта на баща ми поглъща цялото им време.
— Видях губернатора след погребението.
— Когато ставаше въпрос за коне, пък и не особено скъпи… никой не се интересуваше от тях. Сега, след убийството на татко…
— Сега вече са заинтригувани — отбелязах. — Мога да поостана известно време и без да ми се плаша, на добра воля.
— Не бих могла да искам подобно нещо.
— Не става дума само за теб. Не обичам да ми избиват клиентите под носа.
— Разбирам, но отговорът все пак е „не“. Благодаря ти за всичко, което направи, а и за това, че си толкова свестен човек. Все пак предпочитам да оставиш всичко на полицията.
— Добре.
— И, моля те, изпрати ми окончателната сметка.
— Това е против правилата на частните ченгета. Гръмнат ли ти клиента, няма на кого да пратиш разписка.
— Вината не е твоя. Държа да получа сметката.
— Дръж си.
— Значи няма да я изпратиш, така ли?
— Не.
Изправих се. И тя се изправи.
— Прекрасен човек си. Искаш ли да се сбогуваш с Торнадо?
Не изпитвах никакви чувства към Торнадо, но хората, които отглеждат коне, са такива. Пък и момичето ме бе нарекло прекрасен човек. Затова отвърнах:
— Искам, разбира се.
— Дай му морков — рече Пени и ми връчи един.
Тръгнахме под усилващия се дъжд, минахме покрай редицата отделения, докато стигнем до Торнадо. Той ни погледна, но не подаде глава толкова, че да се намокри. Мисля си, че погледът в огромните му тъмни очи говореше, че е много умен. Поднесох му моркова с отворена длан и той го грабна с език. Потупах го по муцуната и се обърнах, а Пени се надигна на пръста, обви врата ми с ръце и ме целуна по устните.
— Пази се — поръча ми.
— Ти също — отвърнах.
Целувката бе сестринска, без никаква страст, но тя остана притисната към мен, без да отпуска ръце, отметнала глава назад, за да вижда лицето ми.
— Съжалявам, че не се получи.
— Аз също — отвърнах.
Останахме така цяла минута. Сетне тя ме пусна, отстъпи крачка назад, изгледа ме още веднъж, после ми обърна гръб и се запъти към офиса. Проследих я с поглед, после вдигнах яката на якето си, да не ми влиза вода във врата, и тръгнах към колата.
