21
Пристигнах в Бостън към три и половина — В пет без петнайсет вече бях в дневната на Сюзан. Изкъпан, избръснат и ухаещ на одеколон, я чаках да се върне от работа. Седях на канапето с Пърл и отпивах от питието си, когато най-сетне тя се качи от кабинета на долния етаж.
Видя ме, усмихна се, поздрави ме, потупа Пърл и я целуна, след което влезе в спалнята. Чух, че пусна душа, и след петнайсетина минути се появи, загърната с хавлиена кърпа. Разтвори я за част от секундата и проточи шеговито:
— Шъ искаш ли да запядаш, момче?
— По-ужасен южняшки акцент не бях чувал — подметнах аз.
— Това го знам, но всичко останало ще бъде на ниво.
— Откъде си толкова сигурна, че ще откликна? Може да съм уморен от дългото шофиране.
— Че аз нали съм психотерапевт. Знам ги тия неща.
— Удивително.
Когато се любехме, Сюзан обичаше да прави всеки път едно и също, което съвсем не е толкова досадно, колкото звучи, защото включваше всичко, което всеки от нас умееше да прави добре. А и тя влагаше много плам. Понякога бе толкова отдадена на изживяването, че сякаш отлиташе в неизвестна за мен посока. Понякога, след като приключехме, й бяха нужни няколко минути, за да се върне в реалността.
Както обикновено, когато дойде на себе си, тя стана и отвори вратата на спалнята Пърл се втурна вътре, скочи върху леглото и задуши наоколо, като че ли долавяше какво се е случило в нейно отсъствие и определено не го одобряваше.
Настъпи обичайната суматоха, докато най-сетне успяхме да избутаме Пърл, наумила си да се намести помежду ни. Както винаги, накрая се настани в краката ни, изсумтя в знак на примирение и се сгуши на топка, застина и само очите й следяха как двамата със Сюзан отново иде се гушнем.
— В присъствието на Пърл е по-трудно да се насладим на отмалата след сношението — отбеляза Сюзан.
— Но не е невъзможно — отвърнах.
— За нас няма невъзможни неща.
Загледах се в познатата извивка на гипсовия корниз на тавана. Върху тоалетката мярнах голямата цветна фотография, на която сме заснети заедно със Сюзан преди петнайсетина години на една тераса в Париж, скоро след нейното завръщане от бог знае къде. Изглеждахме доволни и щастливи.
— Я колко сме щастливи на тая снимка! — възкликнах.
— Имахме си повод.
— Така е.
— Нещата не са се променили много.
— И тук си права.
— Сега щеше ли да бъдеш по-щастлив, ако мистър Клайв не беше убит в Джорджия?
— О, да.
— Въпреки че не носиш отговорност за убийството му, а и не си могъл да го предотвратиш?
— Да.
— Не питай тогава за кого бие камбаната.
— Е, понякога всъщност бие само за теб.
— Зная.
— От друга страна — продължих аз, — правим каквото можем, а не онова, което трябва.
— Зная.
— Пък и не можем всички битки да спечелим.
— Истина е.
— И не всичко, що блести, е злато.
— И перце в ръката е по-добре, отколкото пиленце в шубрака.
— Винаги съм си мислел, че тая поговорка е обърната наопаки.
Не можех да видя лицето й, беше се сгушила в мен. Но усетих усмивката й.
— Добре възпитаните еврейски момичета от Масачусетс не се излягат голи в леглото, бъбрейки за шубраци.
— А ти къде сбърка?
— Не зная — отвърна Сюзан, — но не мислиш ли, че така стана по-добре?
Долу, в краката ни, Пърл шумно заоблизва една от предните си лапи. Сюзан погали гърдите ми.
— Има ли начин да оправиш оная бъркотия в Джорджия? — попита.
— Никой не иска това от мен.
— Някога това да ти е пречило?
— Нямам клиент — отвърнах. — Няма за мен място в разследването.
— Смяташ, че и това е работа на онзи, дето стреля по конете?
— Логично предположение. Нямах представа кой върши тия дивотии, а и не знаех накъде да продължа.
— Е, и?
— Е, и прекарах далеч от теб по-дълго, отколкото можех да понеса.
— Това е добре.
— Затова ще си запиша точка в колонката на провалите и ще се съсредоточа върху следващата игра.
— Мъдро решение.
— В края на краищата, храст в ръката…
— Спри дотук — нареди Сюзан.
22
Беше понеделник, слънчево утро в началото на юни, при това не много горещо. Бях в кантората си, пиех кафе и четях вестник в очакване на поръчка. Бях погълнал дажбата си кафе, бях изчел и вестника, преди да приема първия посетител. Случаят обаче се оказа повече от интригуващ. Влезе жена с отривиста походка, сякаш тия офиси й бяха нещо съвсем познато. Понечих да се надигна. Тя ми даде знак, че не е наложително, но аз вече бездруго се бях изправил.
— Името ми е Валъри Хач — рече непознатата и протегна ръка. — А вие сте Спенсър.
— Празо в целта, и то два пъти поред — отвърнах аз и стиснах ръката й.
— Оуен Брукс ме посъветва да говоря с вас във връзка със ситуацията, в която съм изпаднала. Познавате ли Оуен?
— Да.
Колкото и да е невероятно, Оуен Брукс бе окръжният прокурор на Съфък. Беше чернокож, възпитаник на Харвард, умен, с чувство за хумор, приятен за компания, толерантен и невероятно жилав. В качеството си на политическа фигура той изглеждаше загрижен най-вече престъпниците да бъдат залавяни без загуба на излишни усилия и средства.
— Според него най-добре било въпросната ситуация да се разреши неофициално, така да се каже, от човек като вас.
— В такъв случай това наистина ще трябва да бъда аз. Няма друг като мен.
— Оуен спомена също, че се имате за много забавен.
— Откъде го познавате?
— Работя като юрист в една от големите адвокатски кантори в града… което няма връзка с посещението ми.
— Разбирам. А каква е връзката?
— Самотна майка съм — заяви тя. — При това жена с професия. За да мога да се справя и с двете отговорности, ползвам услугите на бавачка.
