успея да стигна до залез слънце.
Всъщност стигнах преди залез слънце. Дори още нямаше дванайсет на обяд когато най-после влязох вътре и заключих вратата след себе си. Взех два аспирина с чаша мляко, а после си направих черно кафе, в което добавих доста голяма доза ирландско уиски и една лъжица захар. Докато се събличах изпих по малко една чаша. Разгледах се в огледалото в банята. Едното му око беше подуто, а долната ми устна беше набъбнала. Имах кървяща цицина отзад на главата, а също и първокласна синина от дясната страна на лицето си. Но ребрата ми като че ли не бяха счупени. Всъщност, както изглежда, ми нямаше нищо освен някои повърхностни повреди. Взех продължителен горещ душ, облякох чисти дрехи и пийнах още малко кафе с уиски, а после си сготвих два агнешки котлета за обяд. Изядох ги с черен хляб, пак пих кафе с уиски и после изчистих кухнята. Чувствах се отвратително, но все пак жив, а след четвъртата чаша кафе и уиски се почувствах и не чак толкова отвратително.
Погледнах към спалнята и към леглото си и се почудих дали да не полегна за малко, но после се отказах. Взех си пистолета и завъртях барабана му, за да съм сигурен, че всичко ще върви гладко. След това отново сложих пистолета в кобура на кръста си и излязох от апартамента.
Изминах пеша трите преки до жилището на Манфред значително по бързо, отколкото ги бях извървял само преди два часа. Не стъпвах много енергично, но се движех стабилно.
21
Когато позвъних, вратата ми отвори майката на Манфред. Беше слаба и дребна, носеше права раирана рокля и бели гуменки, като едната от тях беше изрязана, за да се облекчи подутата става на големия пръст. Косата й беше къса и изглеждаше като подстригана със сгъваем нож. Лицето й беше малко и всичките й черти бяха събрани в средата му. Не носеше грим.
— Добър ден, госпожо — казах аз. — Извинете, тук ли е Манфред Рой.
Тя погледна смутено лицето ми.
— Той обядва — каза.
Гласът й беше много дълбок. Аз пристъпих навътре към апартамента и казах:
— Бих искал да го почакам, госпожо. Кажете му, че нося добри новини за Спенсър.
Тя стоеше неуверено на вратата. Аз пристъпих още малко навътре в апартамента, тя също отстъпи малко назад.
Манфред извика от другата стая:
— Кой е, мамо?
— Един човек, който казва, че има добри новини за Спенсър — отговори тя.
Аз й се усмихнах любезно. Само какъв приятен господин бях.
Манфред се появи от сводестата врата вдясно. В колана си имаше мушната салфетка, а горната му устна беше побеляла от мляко. Като ме видя, се вцепени.
— Добрата новина е, че не съм пострадал сериозно, стари приятелю — казах аз. — Не е ли чудесно?
Манфред отстъпи една крачка.
— Не знам нищо за това, Спенсър.
— За кое? — попита майка му.
Аз минах покрай нея като леко я избутах.
— За кое, Манфред? — попитах аз.
Майка му още стоеше с ръка върху дръжката на вратата.
— Нямам нищо общо с това, че са те били.
— Аз не мога да кажа същото за теб, Манфред.
— Какво търсите тук? — попита мисис Рой. — Казахте, че носите добри новини. Излъгахте, за да влезете.
— Наистина излъгах — казах аз. — Но ако не бях излъгал, почти излъгал, нямаше да ме пуснете да вляза и трябваше да разбия вратата ви с ритници. Реших, че е по-евтино да излъжа.
— Не заплашвай майка ми — каза Манфред.
— Няма да я заплашвам. Дошъл съм да заплашвам теб, Манфред.
— Манфред, ще ида да извикам полиция — каза мисис Рой и излезе в коридора.
— Не, мамо, недей — каза Манфред.
Мисис Рой спря в коридора и погледна назад към него. В погледа й се четеше разочарование.
— Защо да не извикам полицията, Манфред?
— Няма да разберат — рече Манфред. — Той ще ги излъже. Ще повярват на него, а аз ще загазя.
— Вие на страната на негрите ли сте? — попита ме тя.
— Аз представлявам една жена на име Рейчъл Уолъс, мисис Рой. Тя беше отвлечена. Мисля, че вашият син знае нещо по този въпрос. Вчера разговаряхме за това и му казах, че ще дойда днес. Тази сутрин четирима мъже, които знаеха името ми и ме познаха веднага, бяха паркирали една кола пред апартамента ви. Когато пристигнах, ме пребиха.
Очите на мисис Рой изглеждаха още по-разочаровани — едно разочарование, което явно не беше от вчера. Сигурно откакто се помни е слушала намеци, че синът й не струва. Че е неудачник, че е загазил или нещо подобно. Откакто се помни странни хора идват на вратата и Манфред се шмугва вътре или изскача навън без да каже какво точно става. Откакто се помни се мъчи да подтисне разочарованието си, че първородният й син съвсем не е това, което трябва да бъде.
— Нямам нищо общо с това, мамо. Не знам нищо за никакво отвличане. На Спенсър просто му харесва да идва и да ме тормози. Той знае, че не харесвам негърските му приятели. Е, и на някои мои приятели не им харесва той да ме тормози.
— Моето момче няма нищо общо с това — заяви мисис Рой. Гласът й беше гърлен от напрежение.
— Тогава трябва да извикате ченгетата, мисис Рой. Като стоя тук, аз нарушавам закона за неприкосновеността на личната собственост и нямам намерение да си вървя.
Мисис Рой не помръдна. Тя стоеше с единия крак в коридора, а с другия в апартамента.
Манфред изведнъж се обърна и побягна през сводестата врата. Затичах се след него. Отляво беше кухнята, а вдясно имаше малък коридор с две врати. Манфред се втурна в по-близката, а когато го настигнах, наполовина беше извадил малък автоматичен пистолет от чекмеджето на нощното шкафче. С долната част на десния си юмрук блъснах чекмеджето и притиснах ръката му. Той извика веднъж. Сграбчих го за яката на ризата с лявата си ръка и го издърпах обратно в коридора, като го завъртях около себе си и го блъснах в стената срещу вратата на спалнята. После взех пистолета от чекмеджето. Беше маузер, 7,65- милиметров — пистолет, носен от германските пилоти през втората световна война.
Измъкнах пълнителя и дръпнах ударника, за да съм сигурен, че е празен, а после сложих пистолета в страничния си джоб.
Манфред стоеше до стената и смучеше притиснатите пръсти на дясната си ръка. Майка му дойде в коридора и застана до него с ръце на хълбоците.
— Той какво взе от тебе? — попита тя Манфред.
Аз извадих пистолета.
— Това, мисис Рой. Беше в чекмеджето до леглото му.
— Той е за самозащита, мамо.
— Имаш ли разрешително за него, Манфред?
— Разбира се, че имам.
— Дай ми да го видя.
— Не съм длъжен да ти го показвам. Ти вече не си ченге.
— Ти нямаш разрешително, нали, Манфред? — усмихнах се широко. — Нали знаеш какво означава това според закона на щата Масачузетс за огнестрелните оръжия?
— Имам разрешително.
— Според този закон, ако някой бъде осъден за притежаване на нерегистрирано оръжие, получава задължително една година затвор. Присъдата не може да бъде условна, нито може да бъде освободен предсрочно. Това означава цяла година в пандиза, Манфред.
