— Манфред, имаш ли разрешително? — попита майка му.
Той поклати глава. И четирите пострадали пръста на дясната му ръка бяха в устата му и той ги смучеше. Мисис Рой ме погледна.
— Не го издавайте — каза тя.
— Бил ли си някога в пандиза, Манфред?
Като продължаваше да си държи пръстите в устата, Манфред поклати глава.
— Има много лоши неща там, Манфред. Много хомосексуализъм, много омраза. Особено се търсят малки руси момчета.
— Не го издавайте — повтори майка му. Тя застана между нас с Манфред. Очите на Манфред бяха стиснати и почти затворени, в ъгълчетата им имаше сълзи.
Аз се усмихнах широко и любезно на майка му. Добрият приятен господин. Вижте как детето ви ще бъде изнасилено в панделата, госпожо.
— Може би ще можем да уредим нещо — казах аз. — Разбери, аз търся Рейчъл Уолъс. Ако ми помогнеш, ще ти върна маузера и няма да казвам нищо лошо за теб на ченгетата.
Гледах към Манфред, но говорех и на майка му.
— Не знам нищо за това — смънка Манфред още с пръстите в устата. Беше се свил, като че ли го болеше стомаха. Аз поклатих тъжно глава.
— Говорете с него, мисис Рой. Не искам да ви го отнемам. Сигурен съм, че имате нужда от него тук, за да се грижи за вас.
Лицето на мисис Рой беше тебеширено бледо, а очите й — леко зачервени. Тя започна да диша тежко, все едно, че беше тичала. Устата й беше леко отворена и аз забелязах, че нямаше предни зъби.
— Направи каквото ти казва той, Манфред. Помогни на този човек, както той ти казва — тя не гледаше Манфред докато говореше. Просто стоеше между него и мен и ме гледаше.
Аз не казах нищо. Всички мълчахме. Стояхме почти неподвижно в коридора. Манфред подсмърчаше по малко. Някакви тръби шумяха.
Като продължаваше да ме гледа, застанала с гръб към Манфред, мисис Рой избухна:
— Ще те вземат дяволите, малко копеле, направи каквото казва този човек. Ти си загазил. Винаги си загазвал. На трийсет години си, а още живееш с майка си и не излизаш никъде от къщи, освен за тези откачени събрания. Защо не оставиш негрите на мира? Защо не оставиш правителството да се занимава с тях? Защо не си намериш добра работа или не учиш нещо, защо не се ожениш или не се махнеш поне веднъж от тая къща, без да се забъркаш в нещо? Сега този човек ще те прати в затвора ако не направиш това, което казва. П най-добре е, по дяволите, да го направиш!
Тя се разплака още преди да свърши и от това грозното й малко лице изглеждаше още по-зле. И Манфред плачеше:
— Мамо!
Аз се усмихнах колкото се може по-широко и приятелски. В духа на коледните празници. Нали сега беше най-веселото време на годината.
— През целия си живот… — сега тя хълцаше, а после се обърна и го прегърна. — През целия си проклет и скапан живот си ми висял на врата и си бил смахнат и ужасен, а аз сама съм носила тревогите си за тебе, без мъж до себе си.
— Мамо! — рече Манфред и двамата се разплакаха силно.
Чувствах се ужасно.
— Търся Рейчъл Уолъс — казах аз — и ще я намеря. Каквото трябва да направя, ще го направя.
— Мамо, — повтори Манфред, — не плачи, мамо. Ще направя каквото казва. Мамо, недей да плачеш.
Скръстих ръце, облегнах се на рамката на вратата и погледнах към Манфред. Не ми беше лесно да го направя. И на мен ми се доплака.
— Какво искаш да направя, Спенсър?
— Искам да седнеш и да ми кажеш всичко, което си чул, предполагаш или можеш да си представиш. Всичко, което мислиш, че е свързано с това кой може да е отвлякъл Рейчъл Уолъс.
— Ще се опитам да помогна, но не знам нищо.
— Ще се заемем с това. Ще разберем как стоят нещата и ще седнем да поговорим. Мисис Рой, бихте ли ни направили малко кафе.
Тя кимна. Тримата тръгнахме по коридора. Аз бях най-отзад. Мисис Рой отиде в кухнята, а ние с Манфред влязохме в дневната. Мебелите бяха тапицирани с ярка на цвят имитация на кадифе и имаше много покривчици на облегалките за ръцете. Тези покривчици бяха от типа, който можеш да си купиш в универсалния магазин, а не от изработваните вкъщи. Имаше и голям нов цветен телевизор в ъгъла на стаята.
Седнах на едно от ярките мъхести канапета. Цветът му беше като на дрехите на Дядо Коледа. Манфред остана да стои на вратата. Салфетката му още беше пъхната в колана.
— Какво искаш да знаеш? — попита той.
— Кой, според теб, е отвлякъл Рейчъл Уолъс — попитах аз — и къде мислиш, че е тя.
— Честна дума, Спенсър, нямам представа.
— Коя е най-антифеминистката група, за която си чувал?
— Антифеминистка ли?
— Да, кои са тези, които най-много мразят движението за освобождение на жените?
— Не знам за никаква такава група.
— А какво знаеш за „ВАМ“, което е съкращение на „възстановете американския морал“? — попитах аз.
Чувах как майката на Манфред тропа със съдовете в кухнята.
— Никога не съм чувал за такива.
— А какво ще кажеш за Белмонтския комитет за бдителност?
— О, разбира се, това е групата на мистър Инглиш. Ние координирахме с тях тактиката си по извозването на децата с автобуси.
— Познаваш ли Инглиш?
— Да, разбира се. Той е много богат, много важен човек. Работеше заедно с нас.
— Много ли е твърд?
— Няма да отстъпи пред лицето на моралното разложение и безбожния комунизъм.
— Манфред, недей да ми държиш речи, много съм стар, за да слушам глупости. Искам да знам дали той би имал куража да отвлече някого, дали е достатъчно откачен? Има ли връзки с някого, който може да го направи?
— Мистър Инглиш няма да се поколебае да постъпи както трябва — каза Манфред.
— А ще знае ли как да организира отвличане? — попитах аз. — И не ми отговаряй с твоите шаблонни глупости.
Манфред кимна утвърдително.
— Кой може да го направи вместо него? — попитах.
Манфред поклати глава:
— Не знам имената им, честна дума, не ги знам, но съм го виждал с някои хора. Нали знаеш, те са от ония, които са вещи в този вид работа.
Мисис Рой ни донесе нескафе в бели чаши, на които бяха нарисувани зеленчуци. Беше сложила и сладки в една чиния. Тя остави двете чаши и чинията върху ниската жълта пластмасова масичка с полупрозрачен плот, който имитираше матирано стъкло.
— Благодаря ви, мисис Рой — казах аз.
Манфред не я погледна. Тя също не погледна към него. Само кимна в отговор на благодарностите ми и се върна в кухнята. Явно не искаше да чуе какво говори Манфред.
— Знам само, че той може да направи всичко. Способен е да се справи с тежки ситуации и да ти помогне да наемеш човек за по-особена работа — продължи Манфред.
— Каква например? — аз отпих от кафето. Водата беше добавена преди да е станала достатъчно гореща и то не се беше разтворило напълно. Преглътнах и оставих чашата.
