— Поне умее да степенува нещата — казах аз.
— Следващата майка, защото бащите обикновено не идват, ми каза, че е наша работа да научим детето и й е писнало да слуша оправдания.
— Мисля, че съм си прекарал времето по-приятно в библиотеката — казах аз.
— Струва ми се, че жарта е точно както трябва — отбеляза Сюзън. — Искаш ли да се заемеш с пържолите?
— Къде е казано, че печенето на пържоли е мъжка работа?
Очите й се присвиха, а лицето й засия:
— Казано е точно там, където пише каква сексуална дейност може да очаква човек след пържоли с гъби.
— Веднага ще се заема — казах аз.
20
Сюзън тръгна за работа малко преди осем в изпълнената със светлина и прясно навалял сняг утрин. Аз останах и измих чиниите от предната вечер, оправих леглото и си взех душ. Нямаше смисъл да се бутам в най-голямото движение.
В десет часа и единайсет минути влязох в безистена на „Парк скуеър билдинг“, за да говоря с Манфред Рой. Него го нямаше там. Шефът на бръснарницата ми каза, че Манфред е болен, обадил се по телефона, така че сигурно си е в леглото вкъщи.
— Още ли живее на „Комънуелт авеню“? — попитах аз.
— Не знам къде живее — отговори ми бръснарят.
— Сигурно още живее там. Ще мина да видя как е — казах. Бръснарят сви рамене и продължи да оформя спретнат полукръг около ухото на някакъв тип. Излязох оттам и тръгнах по „Бъркли стрийт“ на две преки от „Комънуелт авеню“. Когато за пръв път пипнахме Манфред, той живееше близо до реката, при ъгъла на „Дартмут стрийт“. Тръгнах нагоре по алеята към стария адрес, който имах. Снегът беше прясно навалял и още чист. Пътеката за пешеходци беше изчистена и хората си разхождаха кучетата по нея. Три момчета играеха на фризби и пиеха лека бира от прозрачни стъклени бутилки. Покрай мен мина жена, която водеше бултериер. Териерът имаше карирана дрешка за кучета и се дърпаше от каишката. Помислих си, че малките му свински очички изглеждат много объркани, но това вероятно беше антропоморфизъм.
На ъгъла на „Дартмут стрийт“ спрях да изчакам на светофара. От другата страна на улицата, пред апартамента на Манфред, четирима мъже седяха в един Понтиак, боядисан в два оттенъка на синьото. Единият от мъжете свали стъклото и извика през улицата:
— Ти Спенсър ли се казваш?
— Да, Спенсър, като английския поет.
— Искаме да поговорим с тебе — каза той.
— Господи — рекох аз, — съжалявам, че пръв не ви предложих.
Те наизскачаха от колата. Този, който разговаряше с мен беше едър и ръбест, все едно беше сглобен от кубчета на играта Лего. На главата си носеше тъмносиня шапка и беше облечен с карирано дърводелско яке и кафяви панталони, които не стигаха до черните му обувки. Ръкавите му също бяха твърде къси и изпъкналите му китки стърчаха от тях. Ръцете му бяха много големи, а кокалчетата им — ръбести. Челюстта му се движеше постоянно и когато пресече улицата, изплю сок от тютюна, който дъвчеше.
Другите трима също бяха тежки и изглеждаха като хора, които дълго време са вършили тежка работа. Най-високият от тях имаше малко криви крака, а кожата около очите му беше загрубяла и цялата в белези. Носът му също беше по-дебел от нормалното. Аз самият имах някои от тези симптоми и знаех как ги е получил. Или не беше напуснал бокса така скоро като мен, или беше загубил повече мачове. Лицето му приличаше на ръкавица за бейзбол.
Четиримата се събраха пред мен на алеята.
— Какво търсиш тук? — попита високият.
— Правя преброяване на различните видове червеи — казах аз. — С вас четиримата и Манфред вече стават пет.
Боксьорът с кривите крака каза:
— Той е умно момче, Джордж. Остави ме да се оправя с него.
Джордж поклати глава и се обърна към мен:
— Ти си търсиш белята и ще си я намериш. Не искаме да да безпокоиш Манфред.
— И вие ли сте от Ку Клукс Клан? — попитах аз.
— Не сме дошли тук, за да си приказваме, приятелче — каза Джордж.
— Ти сигурно си от Ку Клукс Клан. Говориш гладко и се обличаш добре. Къде е Манфред — майка му ли не го пуска да излезе?
Боксьорът сложи ръка върху гърдите ми и ме бутна две крачки назад.
— Махай се оттук или ще те смажем от бой — каза той.
Беше бавен — ударих му два леви и един десен преди да успее да си вдигне ръцете. Той седна на снега.
— Нищо чудно, че лицето ти е толкова пострадало — забелязах аз, — ти нямаш рефлекси.
Под носа на боксьора имаше малко кръв. Той я обърса с опакото на ръката си и скочи на крака.
— Сега ще ти дадем да се разбереш — каза той.
Джордж посегна към мен, но аз го ударих в гърлото и той се залюля назад. Другите двама също скочиха и тримата заедно се затъркаляхме в снега. Някой ме удари отстрани по главата. Почувствах, че ръката ми е под нечий нос и замахнах нагоре. Притежателят на носа извика от болка. Джордж ме ритна в ребрата със своите работни обувки с метални носове. Аз се отърколих назад, забих пръсти в очите на някого и скочих на крака. Боксьорът ми нанесе добра серия от удари когато минавах покрай него. Ако бях тръгнал срещу него, щеше да ме събори. Някой от тях скочи на гърба ми. Аз протегнах ръка, хванах го за косата и като се наведох, го отхвърлих напред. Той мина над рамото ми и падна по гръб върху една пейка в парка. Боксьорът ме удари отстрани в челюстта и аз се препънах. Удари ме пак и аз се блъснах в Джордж, който ме хвана с ръце и се опита да ме задържи. Вдигнах юмруци на нивото на ушите му и ги блъснах един срещу друг с главата му между тях. Той изгрухтя и хватката му отслабна. Освободих се от него, но някой ме удари с нещо по-голямо от юмрук. Вътре в главата ми стана шумно и аз паднах. Когато отворих очи, на миглите си имах топчици сняг, които изглеждаха като увеличени под лупа кристалчета сол. Наоколо не се чуваше никакъв звук и нямаше движение. След това чух шум — все едно, че някой душеше около мен. Извих очи наляво и видях черен нос с розови очертания. Той беше спрял да ме подуши. Аз извих глава и тихо казах „бау“. Носът се отдръпна. Принадлежеше на едно куче — схватлив млад далматинец. Предните му лапи бяха забити в снега, задницата му беше вдигната и той махаше несигурно с опашка.
Беше ми много трудно да вдигна главата си. Отпуснах я отново в снега. Кучето се приближи и пак ме подуши. Чух, че някой извика „Дигър!“. Кучето затътри колебливо крака. Някой пак извика „Дигър!“ и кучето се отдалечи. Поех си дълбоко дъх. От това ме заболя гръдния кош. Издишах и отново вдишах въздух, мушнах ръцете под себе си и се вдигнах на ръце и крака. Виеше ми се свят. Почувствах, че стомахът ми се свива и повърнах, от което ребрата ме забеляха повече. Останах още малко в това положение — подпрян на ръце и крака, а главата ми висеше като на изтощен кон. Очите ми фокусираха малко по-добре — можех да видя снега и следите на кучето, а по-нататък видях и краката на една градинска пейка. Припълзях до нея, хванах се и бавно се изправих. За момент всичко отново ми се размъти пред очите, но после пак дойде на фокус. Още веднъж поех въздух и се почувствах малко по-стабилен. Огледах се наоколо. Алеята беше празна. Далматинецът вече беше далеч надолу по нея и се разхождаше с един мъж и една жена. Снегът, където стоях сега, беше утъпкан и разровен. Опръскан беше с много кръв. Понтиакът беше изчезнал. Опипах устата си с лявата ръка. Беше подута, но нямах разклатени зъби. И носът ми, изглежда, беше добре.
Пуснах пейката и направих една крачка. Ребрата ми бяха натъртени и ме боляха. Главата също ме болеше. Трябваше да почакам една минута докато премине първоначалното ми замайване. Пипнах главата си отзад. Беше подута и мокра от кръв. Взех шепа сняг от седалката на пейката и го подържах върху подутото място. После направих още една крачка и още една. Тръгнах. Апартаментът ми беше на три пресечки от това място — една до „Марлборо стрийт“ и две надолу към градската градина. Прецених, че ще
