— Добре, но аз наистина нямам — повтори той. — Нямам какво да крия. В понеделник бях на събрание на комитета от девет и половина до единайсет и петнайсет. Веднага след това се прибрах вкъщи и си легнах.
— Някой видя ли те, когато се прибираше?
— Майка ми и няколко души от прислугата.
— А на другия ден?
— Отидох в „Олд колъни тръст“ в девет и петнайсет и излязох оттам в единайсет, играх бадминтон в клуба, после обядвах пак там. След това се върнах вкъщи — прибрах се в три и петнайсет и четох докато стана време за вечеря…
— Добре, достатъчно, разбира се ще проверя всичко това. С кого игра бадминтон?
— Отказвам да намесвам приятелите си в това. Няма да позволя да ги тормозиш и обиждаш.
Реших да оставя нещата така. Той щеше да се заинати за това. Не искаше приятелите му да знаят, че го разследват, а тип като Инглиш можеше да се окопае, за да запази репутацията си. Освен това, можех лесно да проверя. Както в клуба, така и в комитета.
— Да ги тормозя ли? — попитах аз. — И да ги обиждам? колко нелюбезно от твоя страна, Лорънс. Аз естествено нямам твоето обществено положение, но не съм лишен от известен такт.
— Свърши ли?
— Да, засега — казах аз. — Ще проверя истинността на твоето, моля да ме извиниш за израза, алиби. Тогава може да се заинтересувам по-надълбоко от твоите работи, но дори и алибито ти да се потвърди, аз ще продължавам да те имам предвид. За да се направи нещо, не е необходимо ти сам да го извършиш или да знаеш кой точно го е направил.
— Ще заведа дело срещу тебе ако продължаваш да ме безпокоиш — каза Инглиш.
— Ако пък си свързан по някакъв начин с онова, което се е случило с Рейчъл Уолъс — казах аз. — ще се върна и ще те пратя в болницата.
Инглиш леко присви очи:
— Заплашваш ли ме?
— Точно така, Лорънс, точно това правя. Заплашвам те.
Инглиш ме гледа с присвити очи около минута, а после каза:
— По добре се махай.
— Добре — казах, — но помни думите ми. Ако си скрил нещо от мен, аз ще разбера и ще се върна. Ако знаеш нещо и не го казваш, ще го разбера и ти ще пострадаш.
Той стана и отвори вратата на кабинета си.
— Човек с моето положение има възможности, Спенсър — той все още ме гледаше с присвити очи.
Разбрах, че това беше страшният му поглед.
— Това не е достатъчно — казах аз, минах през коридора и излязох от предната врата.
Снегът беше спрял. Зад ъгъла един Плимът беше паркиран до моята кола. Когато тръгнах към нея, стъклото на Плимъта се спусна и от него се показа Белсън.
— Помислих си, че това е твоята таратайка. Научи ли нещо?
— Току що заплаших Инглиш с теб — отвърнах аз — за да проговори. Сега си тук, а той все едно въобще не е говорил с мен.
— Качи се в колата — каза Белсън. — Ще си сравним данните.
Седнах на задната седалка. Белсън беше до шофьора — един полицай, когото не познавах. Белсън не ни запозна.
— Как попадна тук? — попитах.
— Ти си казал на Куърк за сцената пред библиотеката — обясни ми Белсън. — А ние разпитахме и Линда Смит заедно с всички останали. Тя също ни спомена за това. Вече си го бях набелязал, когато и Куърк ми разказа случката. Така че аз се обадих на полицаите от Белмонт и разбрах, че си ни изпреварил с около час. Какво научи?
— Не много — казах аз. — Ако се потвърди, той има алиби за времето, за което му трябва.
— Заеми се с това без да ни намесваш — каза Белсън. Ние няма да споменаваме за теб и ще видим дали ще ни разкаже същата история.
Разправих на Белсън това, което ми беше казал Инглиш. Полицаят, когото не познавах, си записваше някои неща в тефтерчето. Когато свърших, излязох от Плимъта и се качих в моята кола. През отворения прозорец казах на Белсън:
— Научиш ли нещо интересно, ще съм ти благодарен ако го кажеш и на мен.
— И аз така — каза Белсън.
Вдигнах стъклото, изкарах колата на заден ход и завих по алеята. Докато излизах на улицата видях Белсън и другият полицай да слизат от колата си и да тръгват към предната врата. Малката купчина сняг, която задръстваше алеята когато пристигнах, беше изчезнала. Човек с положението на Инглиш не беше без възможности.
19
Преди време главният вход на Бостънската обществена библиотека беше на „Копли скуеър“ от другата страна на „Дартмут стрийт“. Имаше широко стълбище отвън и красиви мраморни стълби вътре, които водеха към главната читалня със скулптури на лъвове и високи сводести тавани. Винаги беше приятно да влезеш тук. Атмосферата беше библиотечна и видът на всичко беше като в библиотека, така че дори и когато влизах да проверя колко бейзболни мача е спечелил Дюк Снайдърс, пак се чувствах като учен.
След това пристроиха ново крило и преместиха главния вход на „Бойлстън стрийт“. Архитектът вероятно е казал, че „остава верен на духа“ на сградата. Съвсем сигурен съм обаче, че е добавил и „поставя модерен акцент“. Пристройката отиваше на оригиналната част както бирата върви с фазан, например. В резултат на това, сега, дори ако отивах да проучвам литературното влияние на Елеонора Аквитанска, се чувствах като в заведение за бърза закуска.
Близо до големите стъклени врати млада жена с джинси „Левис“ и палто от заешка кожа ми каза, че се опитва да събере пари, за да се върне с автобуса до Спрингфийлд. Липсваше й един преден зъб и имаше синина на дясната си буза. Нищо не й дадох.
От новата част минах в старата, разходих се наоколо и ми стана добре, а после отидох в отдела за периодика и започнах да преглеждам течението на „Бостън глоуб“ на микрофилми, за да видя какво мога да открия за Белмонтския комитет за бдителност. Прекарах там целия ден. До мен един благоуханен странен старец с дълго палто спеше, сложил главата си на апарата за гледане на микрофилми пред него. Палтото му беше закопчано догоре, макар че вътре беше горещо. Никой не го безпокоеше.
По обед излязох от библиотеката и отидох в отсрещния китайски ресторант. Хапнах си равиоли по пекински и свинско. Когато се върнах за следобедните си занимания в библиотеката, старецът вече го нямаше, но мадамата с избития зъб още си вършеше работата пред входа. В пет часа вече бях изписал седем страници с бележки и започваха да ми се кръстосват очите. Ако не бях толкова упорит, щях да се замисля за очила за четене. Как ли щеше да изглежда Богарт с очила. Гледа те и ти виждаш два чифта очи. Затворих апарата, върнах и последната касета с микрофилми, облякох си палтото, отидох до един магазин за напитки и купих две бутилки бяло вино.
Карах към „Смитфийлд“, за да вечерям със Сюзън, а движението на север беше задръстено чак до „Стороу драйв“. Минах през хълма, а после надолу по „Кембридж стрийт“, покрай „Холидей Ин“ и излязох зад главния път на Масачузетс. Стигнах до светофара на „Левъртет стъркъл“ почти по същото време, по което и хората, които продължаваха да се движат бавно по „Стороу“. Полицаят от пътната полиция съобщаваше от хеликоптера си, че на моста има голямо задръстване. Завих по 93-а магистрала и продължих на север. Беше шест часа когато излязох от 128-а магистрала на изхода на „Мейн стрийт“ и „Смитфийлд“. В покрайнините на града снегът в по-голямата си част беше още бял. На прозорците бяха запалени свещи, а на вратите имаше коледни венци. Някои хора дори си бяха сложили изображения на Дядо Коледа на покривите, а други бяха украсили храстите пред къщите си с разноцветни лампички. Една къща си имаше пиян Дядо Коледа, сграбчил бутилката под неодобрителния поглед на червеноносия си северен елен. Несъмнено антихристът се спотайваше и в покрайнините.
