— Вероятно. Ти си професионален фанатик. Целият ти живот минава в спор за това, което защищаваш. Ти си експерт. Това ти е професията. Но не и моята. Аз не изразходвам по два часа месечно, за да споря за расовата чистота. Но дори и да загубя спора, аз ще победя в боя, който бих ти дръпнал после.
— И като си помислиш само, че такива като теб ни обвиняват в насилие — рече Манфред.
Беше застанал силно изпънат, с гръб опрян на стената, близо до празното пространство, където някога стояха афишите за киното. Бузите му бяха леко зачервени.
— Като мен? — казах аз. — Вас? Аз говоря за мен и теб. Не говоря за никакви „вас“ и за никакви „като мен“.
— Ти не разбираш от политика. Не можеш да промениш обществото като говориш за теб и мен.
— Манфред, искам да науча нещо за една група хора, които са тъпи като теб. Наричат се ВАМ, което означава възстановете Американския Морал.
— Защо питаш мен?
— Защото ти си от този тип кучешка фъшкия, който се мотае в подобни групи и говори за възстановяване на морала. Може би това ти помага да се чувстваш в по-голяма степен кучешка фъшкия.
— Не знам нищо за ВАМ.
— Те се противопоставят на феминизма и хомосексуализма, вероятно в угода на бога и на расовата чистота. Сигурно си чувал за тях?
Манфред поклати глава. Пак беше забил поглед в краката си. Пъхнах юмрука си под брадичката му и я повдигнах, докато погледът му се изравни с моя.
— Искам да науча нещо за тази група, Манфред — казах.
— Кълна ти се, не знам нищо за тях — рече той.
— Тогава на всяка цена научи нещо за тях, Манфред.
Той се опита да отмести брадичката си от юмрука ми, но аз натиснах малко по-силно нагоре и го задържах на мястото му.
— Не съм аз този, който ще ти върши мръсната работа.
— Ще ми я свършиш и още как, така както вършиш мръсната работа на всички останали. Ти си едно жалко лайно и правиш това, което ти кажат. Стига само да те притиснат.
Той отмести поглед от мен. Няколко души, които излязоха от банката вдясно се спряха и погледнаха към нас, след което бързо продължиха по пътя си.
— Има няколко начина да те притисна, Манфред. Мога всеки ден да идвам в бръснарницата и да те безпокоя, докато те уволнят. Мога да се мъкна навсякъде по петите ти и да разправям на всички как те бяхме спипали за притежаване на надуваема любовница и как ти пропя като хора на Мормонската църква, за да оттървеш кожата — сега бузите му се бяха зачервили още повече. — Или бих могъл да ти разбивам всеки ден муцуната, докато ми доставиш нужната информация.
— Жалък нещастник — процеди Манфред през зъби, стиснати от натиска на юмрука ми.
Сега цялото му лице беше почервеняло. Аз натиснах още по-силно нагоре и го накарах да се изправи на пръсти.
— Хулиш, значи — казах. — Такива като теб непрекъснато ни обиждат — пуснах го и се отстраних от него. — Утре ще намина да видя какво си научил.
— Може и да не съм тук — рече той.
— Знам къде живееш, Манфред. Ще те открия.
Той продължаваше да стои все така силно изпънат и неподвижен до стената. Дъхът му свистеше между зъбите. Очите му искряха като трескави.
— До утре. Манфред. Утре ще ти се обадя.
18
Излязох на „Арлингтън стрийт“, завих наляво и тръгнах по „Бойлстън стрийт“ като продължавах да ям ябълката, която бях купил. Навсякъде по „Бойлстън стрийт“ имаше коледна украса и рисунки на Дядо Коледа. Валеше лек и приятен сняг. Веднага си помислих дали Рейчъл Уолъс може да види снега от мястото, където е затворена. Сега, по Коледа, трябваше да е най-веселото време на годината. Само ако бях останал с нея… Тръснах глава. Нямаше смисъл. Сигурно не е по-неприятно да те отвлекат около Коледа, отколкото когато и да е. Просто не бях останал с нея. А разсъжденията, че е трябвало да остана нямаше да ми помогнат да я намеря. Трябва да се концентрираш върху най-важните неща, приятелю. Трябва да мислиш как да я намериш. Като минавах покрай магазина на Брентано спрях по навик и заразглеждах книгите на витрината. Не разчитах много на Манфред — той беше гадняр, фанатик и глупак. Косгроув естествено не беше такъв, но той работеше като репортер в либерален вестник и за него беше ужасно трудно да открие нещо. Никой нищо нямаше да му каже.
Изядох си ябълката и хвърлих огризката в кошче за боклук, закачено на стълба на една улична лампа. Погледнах също по навик към деликатесите на витрината на „Малбен“. След това можех да пресека улицата и да видя какви нови японски специалитети приготвят в „Хай-хай“, а после да се върна от тази страна на улицата ида позяпам дрехите на „Луис“, а можех да се отбия за малко в Института за съвременно изкуство. После щях да се прибера вкъщи и да си подремна. Глупости! върнах се до офиса, качих се на колата си и потеглих към Белмонт.
Докато карах по „Стороу драйб“ снегът още не лепнеше. Беше ранен следобед и почти нямаше движение. От дясната ми страна река Чарлс изглеждаше много черна и студена. Покрай реката хора тичаха за здраве, облечени в зимни спортни дрехи. Най-популярни бяха клиновете, обути под шортите, яке с качулка и сини маратонки с бяла ивица. Аз предпочитах яке без ръкави върху черно поло и синьо долнище на анцуг, което да отива на най-новия модел маратонки „Ню Балънс“. Разнообразие. То е направило Америка велика.
Пресякох река Чарлс и излязох от страната на Кембридж, близо до болницата „Маунт Обърн“, пресякох част от Кембридж, минах през Уотъртаун и по „Белмонт стрийт“ стигнах до Белмонт. Снегът започваше да натрупва и аз се отбих до бензиностанцията „Мобил“ на „Трапело роуд“, където ми показаха пътя за Белмонтския полицейски участък на „Конкорд авеню“.
Обясних на дежурния в приемната кой съм и той по едно време толкова се развълнува от това, че даже вдигна поглед към мен, преди да продължи да пише нещо в тетрадката си с телчета.
— Търся един от вашите хора, който патрулира с кола. Младо момче, 25–26 годишен, висок около метър и осемдесет, тежи горе-долу осемдесет кила, много нахакан, носи военни отличия на униформата си. Сигурно яде сурово вълчо месо на закуска.
Без да ме поглежда сержантът каза:
— Сигурно търсиш Фоли. Доста е устат.
— Човек трябва да се отличава с нещо — казах аз. — Къде да го намеря?
Сержантът погледна в някакви документи под гишето:
— Обикаля с колата близо до язовира. Ще кажа на диспечера да го извика. Знаеш ли къде е млечният бар „Френдли“ на „Трапело роуд“?
— Да, минах покрай него на идване — отвърнах аз.
— Ще му предам да те чака там на паркинга.
Благодарих му, излязох от участъка и закарах колата до млечния бар. Пет минути след мен пристигна една полицейска кола от Белмонт и също паркира. Излязох от моята кола, през силния сняг отидох до полицейската и седнах на задната й седалка, Фоли седеше на кормилото. С него беше същият стар полицай с изпъкналото шкембе, който продължаваше да седи отпуснато на седалката отпред с нахлупена над очите фуражка.
Фоли се обърна настрани и ми се ухили през рамо.
— Е, какво, някой ти сви лесбийката, а?
— Колко изящно се изразяваш — забелязах аз.
— И ти нямаш представа кой е, затова идваш тук и се хващаш за сламката. Искаш да знаеш кой е оня тапет, дето го цапна в корема, нали?
Аз се обърнах към по-възрастния му колега:
