дотук. Разбира се, може и сами да са го донесли.
— Да запознаваме ли пресата? — запита Тикнър.
— Не смятам, че ще навреди — отвърнах. — Мисля, че трудно ще ги изгоним ако зависи от Кронин. Всичко това ми прилича на организация, която има нужда от публичност. Те не ни пишат да не казваме на печата или пък на полицията.
— Съгласен съм — каза Белсън. — При повечето отвличания държат „да не се съобщава на полицията“, но в подобни случаи, когато имат политически, социални или кой знае какви други искания, обикновено гонят публичност. Освен това Кронин вече е уведомил пресата. Така че въпросът е какво целят.
Тикнър подхвърли:
— Академичност. Хипотетичност. Безцелност. Това са само догадки.
— Да, нещо от сорта — каза Белсън.
— Какво да правим тогава? — попита го Тикнър.
— Нищо специално. Ще седим. Ще чакаме. Някои от нас ще тръгнат по улицата да поразпитат. Ще проверим във ФБР дали знаят нещо за ВАМ. Ще анализираме хартията и мастилото и резултатите няма да ни насочат към нищо. Вероятно скоро ще ни се обадят и ще ни кажат какво искат.
— Това ли е всичко? — Тикнър изглеждаше засегнат.
Той ме погледна.
— Тази история не ми харесва — заявих аз. — Но трябва да се примирим и преди всичко да чакаме следващия контакт. Колкото по-често се свързват с нас, толкова по-добре ще бъде. В такъв случай ще има върху какво да работим и ще имаме по-голям шанс да ги открием. А и нея, разбира се.
— Но откъде знаем, че ще се свържат с нас?
— Не можем да сме сигурни — отговори Белсън. — Аз смятам, обаче, че ще го направят. Поне така са писали. Те са предприели всичко това с някаква цел. Очевидно искат нещо. Можем да разчитаме на това, тъй като всеки иска нещо — пурата бе отново догоряла дотам, че Белсън бе принуден да си наклони главата назад, за да не позволи на дима да му влиза в очите.
— Междувременно какво ще стане с Рейчъл? Господи, представям си как се чувства тя. Ами ако я малтретират? Не можем просто да си седим тук и да чакаме. Белсън ме погледна. Аз казах:
— Не ни остава нищо друго. Няма смисъл да мислим за алтернативите, след като ги нямаме. Тя е твърда жена. Ще се справи не по-зле от всеки друг.
— Но сама — промълви Тикнър — с тези маниаци…
— Мисли за нещо друго — каза Белсън. — Имаш ли някаква представа коя може да е тази група?
Тикнър рязко тръсна глава, сякаш му бе влязла муха в ухото.
— Не — отвърна той. — Не. Нямам никаква представа. Как се бяха подписали? ВАМ?
Белсън кимна.
— Има ли някой в издателските кръгове, за когото да сте чули, че храни враждебност спрямо госпожица Уолъс?
— Не, всъщност, не в този вид. Рейчъл е рязка и трудно приемлива, защитава неща, които не се харесват на всекиго, но това не може да предизвика отвличане.
— Оставете преценките на нас. От вас искам списък на всички, които смятате, че не я харесват, спорили са или са изразявали несъгласия с нея.
— Господи, човече, това ще означава поне половината критици в страната.
— Имаш време — каза Белсън. Той си извади бележника и се облегна назад.
— Но за бога, сержанте, не мога да започна безразборно да изброявам имена. Имам предвид, че по този начин ще включа тия хора в разследването на углавно престъпление.
— Нали се тревожеше как ли се чувства горката Рейчъл? — запита Белсън.
Разговорът ми беше ясен. Бях чувал вариации на тази тема много пъти.
— Ще изляза да потърся Рейчъл — казах аз. — Уведомете ме, когато получите съобщение от тях.
— Не съм упълномощен да те ангажирам в случая, Спенсър — рече Тикнър.
Белсън добави:
— Нито пък аз — мършавото му лице сякаш вътрешно ми се хилеше.
— И това влиза в услугата — казах.
Излязох от канцеларията на Тикнър, минах покрай двама детективи, които разпитваха някаква секретарка, слязох с асансьора долу и се отправих към улицата, започвайки търсенето.
16
„Бостън Глоуб“ се намира в една сграда на булевард „Мориси“, която сякаш е мелез между запуснат склад и прогимназия от покрайнините. „Глоуб“ по-рано беше на „Уошингтън стрийт“. В центъра на града и зданието му изглеждаше така, както подобава на вестник. Това, обаче, бе отдавна, още когато бяхме с „Пост“ и имахме „Дейли Рекърд“. Като че ли беше вчера. Когато светът беше млад.
Беше денят след отвличането на Рейчъл и отново валеше сняг. С Уейн Косгроув говорехме в отдела за местни новини за политиката на десните, върху която той бе писал цяла поредица преди три години.
— Не съм чувал никога за в ВАМ — каза той.
Косгроув бе на трийсет и пет години, с русолява брада. Носеше панталони от едро рипсено кадифе, сива вълнена риза и кафяво спортно сако. Вдигнал бе крака на бюрото. Обут бе в кожени ботуши с гумени подметки и жълти връзки. Отзад на стола му висеше синя парка с качулка.
— За бога, не съм те виждал в такъв олизан вид, Уейн — рекох. — Да не си станал стипендиант на „Нийман“?
— За една година в Харвард човек придобива дяволски изискан вкус — бе неговия отговор. Той бе израсъл в „Нюпорт нюз“, Вирджиния. Още си личеше по говора му.
— Забелязвам — казах. — Защо не хвърлиш поглед на папките дали нямаш нещо за ВАМ?
— Папки ли? — изсмя се Косгроув. — Нямам нужда от тъпи папки, гринго — веднъж ми беше казал, че гледал четири пъти „Съкровището на Сиера Мадре“ в някакво филмотечно кино в Кембридж.
— Нямаш ли архиви?
Той повдигна рамене.
— Имам някакви, но истинският материал е тука, в старата ми кратуна. А в нея липсва каквото и да било за в ВАМ. Какво значение има? Тия групи непрекъснато се формират и разпускат, като магазинчетата за сандвичи в метрото. Или си сменят името, или пък от някоя се отцепва нова. Ако бях писал онази поредица онзи ден, нямаше да съм чувал за ВАМ и щяха да станат хит на седмицата Като работех върху поредицата, почти всички мафиоти се бяха съсредоточили в прането на пари и в прикриване на мръсотиите. Ония с високото гражданско съзнание се бояха да не би черните да им чукат дъщерите и единственото, което можаха да измислят, бе да държат негрите далеч от щерките си. Това едва ли говори твърде добре за самоконтрола на дъщерите им, но ако тогава някой искаше да сформира група, просто отиваше на юг и почваше да вика „Чернилки! Чернилки!“.
Произнесе го като истински южняк.
— Този похват на местна основа ли се е развил?
— О, да — каза Косгроув. — Южняците от моя край си правеха цели избирателни кампании с тия проблеми, докато вие на север само цъкахте с език и ни изпращахте копоите от ФБР. Страхотен расизъм имаше тогава на юг.
— Ти май по онова време се изказваше доста саркастично за американската свобода и за изборната регистрация. Чух дори, че преди няколко години едва ли не си вършел комунистическа подривна дейност в Мисисипи?
— Дядо ми беше северняк — отвърна Косгроув. — Сигурно ми е предал такъв ген.
— А къде са сега всички онези, които се събираха, скандираха непрекъснато „никога вече“ и хвърляха камъни по дечурлигата?
— Повечето то тях казват „Е, едва ли някога пак“. Ясно ми е какво искаш да кажеш. Да, доста от тези типове, като разбраха, че много от негрите изобщо нямат желание да чукат дъщерите им, сега се потят от страх, че хомосексуалистите ще опедерастят синчетата им и се събират на групички да хвърлят камъни по горките хомита.
