Къщата на Сюзън се отличаваше с това, че имаше приличаща на прожектор лампа отпред и клонче от бял бор, закачено на месинговото чукче на вратата. Паркирах в алеята пред къщата и тръгнах към вратата, но тя ми отвори преди да стигна до нея.
— Тра-ла-ла — казах аз.
Тя се облегна на рамката на вратата и сложи ръка на бедрото си.
— Хей, Дядо Коледа, отдавна ли си в града? — попита тя.
— Проблемът с вас евреите е, че се подигравате с нашите християнски празници.
Тя ме целуна и взе виното, а за я последвах. Камината в малката й дневна беше запалена, а на масичката бяха сервирани чинии с капоната7 и триъгълни парчета сирийски хляб. Приятният аромат на храната се смесваше с пушека от дървата в камината. Аз вдъхнах дълбоко и казах:
— Лук и чушки.
— Да — отвърна тя, — гъби също. И пилаф с ориз. А когато угасне огънят, върху въглените можеш да изпечеш две пържоли и тогава ще вечеряме.
— А после? — попитах аз.
— После можем да си пуснем няколко плочи на Уейн Кинг и да танцуваме валс до зори.
— А няма ли да пийнем?
— Разбира се, но трябва да почакаш музиката — никакво пиене преди да започне. Искаш ли бира?
— Знам къде е — казах аз.
— А за мене?
— Бяло вино със сода, нали?
Тя кимна. Извадих си бутилка бира от аленочервения й хладилник, а на нея сипах във висока чаша бяло вино от една голяма зелена кана. Добавих лед, сода и малко лимон и я подадох. Върнах се в дневната и седнахме на дивана, а аз я прегърнах през рамото, отпуснах глава на облегалката и затворих очи.
— Изглеждаш така, сякаш днес те е победил драконът — каза тя.
— Дори не го видях. Цял ден седях в библиотеката и гледах вестници на микрофилми.
Тя отпи от виното.
— Вие пиратите водите опасен живот, нали?
С лявата си ръка тя докосна моята, с която я бях прегърнал.
— Ами някои хора намират, че търсенето на истината е вълнуващо.
— А ти намери ли нещо? — попита тя.
— Малко — отвърнах.
Сюзън започна да рисува кръгчета по гърба на ръката мис показалеца си. — Поне открих някои факти. До истината се стига малко по-трудно.
Взех едно триъгълно парче сирийски хляб, сложих си отгоре от капонатата и го изядох като пийнах и малко бира.
— Трудно е да се прегръщаш и да ядеш едновременно — забелязах аз.
— За теб може би това е определението на дилема.
Тя продължаваше да пие по малко от виното си. Аз свърших бирата. Един пън в камината се намести.
Станах от канапето и отидох до кухнята да си взема още бира. Когато се върнах се спрях на портала между дневната и трапезарията и се загледах в нея. Беше облечена с бяла шемизета с яка с копчета, носеше скъпа кафява пола и кафяви кожени ботуши от тези, които се набират около глезените. Беше сложила краката си на масичката. На врата си имаше две тънки златни верижки, които се виждаха там, където блузата й беше отворена. Тя ги носеше почти непрекъснато. Имаше и големи златни обици. Лицето й бе добре гримирано. Имаше леки бръчки около очите, а черната й коса блестеше. Тя ме погледна и видя, че я наблюдавам. Чувство на жизненост и целеустременост, радост и грижа раздвижваха лицето й, макар че оставаше неподвижна.
— Може би енергия, сдържана от грация.
— Моля? — попита тя.
— Точно се опитвах да намеря фразата, с която да опиша качеството, което притежаваш — празнично спокойствие.
— Това е оксиморон — каза тя.
— Е, аз не съм виновен за това — отговорих.
— Много добре знаеш какво е оксиморон — заключи тя. — Просто исках да разбереш, че и аз знам.
— Ти знаеш всичко, което трябва да знаеш — отбелязах аз.
— Седни — каза ми тя — и ми разкажи какво откри в библиотеката?
Седнах до нея, сложих краката си до нейните, прегърнах я през рамото, облегнах глава на дивана, затворих очи и казах:
— Открих, че Белмонтският комитет за бдителност има доста по-широка дейност, отколкото си мислех. Основан е през корейската война от бащата на Инглиш, за да се бори с явната заплаха от подривна комунистическа дейност в нашата страна. Старият Инглиш успял да отблъсква комунистите до смъртта си през 1965 година, когато семейният бизнес, който, доколкото разбирам, се състои само от занимания с антикомунизъм, преминал в ръцете на единствения му син — Лорънс Търнбъл Инглиш младши. Имал е и една дъщеря — Джералдин Джулия Инглиш, но тя отишла да учи в Гаучър колидж, а после се омъжила и изчезнала от хоризонта. Може би е възприела по-радикални идеи в колежа, смесвайки се с тези симпатизиращи на комунистите професори. Все пак са останали Лорънс младши — завършил Харвард през 1961 година, и майка му, които сега живеят в старата си къща и имат около петнайсет милиона, колкото да не умрат от глад. Те движат делата на комитета, разпространяват правата вяра, откриват нови клонове и смазват още в зародиш всяка проява на гражданско неподчинение. Комитетът има свои клонове в повечето колежи в града, в няколко гимназии и в повечето райони в околността. Броят им е 96 при последното преброяване през 1977 година. Никнели са като гъби след дъжд по времето, когато водеха децата с автобуси в отделни училища, за да не учат заедно с негърчетата. Имат клонове в Южен Бостън. Дорчестър, Хайд парк, навсякъде. Лорънс младши е бил на барикадата, когато автобусите с черни деца се опитали да влязат в гимназията в Южен Бостън. Арестуван е веднъж за това, че пречел на движението, а друг път защото отказал да се подчини на законна заповед на полицай. И двата пъти майка му намирала някого да занесе гаранцията преди да е стигнал до затвора. Втория път той завел дело срещу един щатски полицай от Фигбърг на име Томас Дж. Фогарти за грубо отношение, защото той очевидно му помогнал да влезе в полицейската кола с предната част на десния си ботуш. Делото е било прекратено.
— Това ли е всичко, което прави Инглиш? Ръководи комитета за бдителност, така ли?
— Знам само това, което прочетох във вестниците — казах аз, — ако те са прави, изглежда е така. Истински патриот. Здраво пази петнайсетте си милиона от червените.
— И дъщерята не е свързана с това?
— Нищо не пише за нея. За последен път я споменават, когато през 1968 година се омъжва за някакъв тип от Пенсилвания. Тогава е била На двайсет години.
— А какво прави сега? — попита Сюзън. Тя продължаваше да прави своите кръгчета върху ръката ми.
— Не знам. Защо те интересува?
— И аз не знам, просто съм любопитна, опитвам се да се интересувам от работата ти, скъпи.
— Такава е ролята на жената — казах аз.
— А аз прекарах деня в разговори с родителите на деца, които имат проблеми с ученето — каза тя.
— Това да не е по-нежната дума за олигофрени?
— Само колко си ми чувствителен. Не, не е. Това са деца с дислексия например и други такива неща.
— А как бяха родителите?
— Ами първата искаше да знае дали това ще се отрази на характеристиката му. Детето й е в единайсти клас и почти не може да чете. Отговорих й, че не разбирам какво точно има предвид. А тя ме попита, дали ако пише в характеристиката му, че е с дислексия, това няма да има отрицателен ефект върху шансовете му да се запише в добър колеж.
