те попитам нещо?
— Ти попитай, а аз ще реша дали да ти отговоря. — От опит зная, че въпросите са не по-малко издайнически от отговорите.
— Може би досега не ти е провървяло в любовта, както се казва? — Поруменява. — В смисъл, позволявам си да те попитам единствено понеже не мога да разбера защо имаш такова мародерско отношение към любовта.
Решавам, че няма да се обидя.
— Естествено че не ми е провървяло в любовта. Ако някоя жена ти каже, че винаги й е вървяло в любовта, веднага провери дали няма чип зад ухото. — Винаги излизам с този лаф. Ухилвам се и нагълтвам огромно количество храна наведнъж. Питам се дали е от мъжете, на които вълчият апетит им въздейства възбуждащо.
— Та що за човек беше той? — Всички мъже неизменно ме питат едно и също. Имам отрепетиран отговор.
— Хм… първото ми гадже. — Изчервявам се. Ръката ми застива във въздуха по средата между чинията и устата ми.
Жестът загатва, че споменът е крайно болезнен и за миг сковава гърлото ми. Мъжете си въобразяват, че жените са изключително чувствителни създания и сърдечните им рани никога не се излекуват напълно. Подобно схващане подхранва представата им за жените като нежни цветя.
— Дълго ли бяхте заедно?
Тези безкрайни въпроси. Поколебавам се, преди да отговоря.
— Няколко седмици.
— Няколко седмици?! — с недоумение повтаря той и го напушва смях. Не съм очаквала подобна реакция. Според сценария трябва да се трогне от пламенността на връзката. — Казваш обаче, че това е било първото ти гадже… — Изглежда объркан. — Сигурно е било…
— Много отдавна. Да. Разделите ме нараняват дълбоко и трудно ги преживявам. Много съм чувствителна.
Гледа ме втренчено.
Едва-що се запознахме, но вече знае не по-зле от мен колко невярно е онова, което казах. Само че е твърде възпитан, за да оспори твърдението ми на глас.
— Надали още страдаш за човек, с когото си ходила едва няколко седмици, и то преди десетилетия.
Уместна забележка. Никой друг не я е правил, което само показва, че десетките мъже, на които съм пробутвала тази история, въобще не са ме слушали.
— Какво всъщност те нарани?
Уникално — никога не са ми задавали този въпрос, съответно не разполагам с готов отговор. Поглеждам Дарън и изражението на лицето му ме изумява дори повече от въпросите, с които ме засипва. В очите му се чете искрена загриженост. Аз на свой ред изпитвам искрено удивление. В смисъл, какво мога да кажа?!
— Първото ми гадже доста ме вбеси, но истината е, че дори не съм страдала. Просто съм си кучка.
Не прозвуча много убедително. Но в крайна сметка това е самата истина. Дарън скланя глава и се оказва поразително близо до мен. Дългата му коса се спуска пред лицето му и макар да не докосва челото ми, наелектризира фините косъмчета над веждите ми. В бикините ми сякаш се разлива киселина. Гърлото ми пресъхва, гърдите ми се устремяват нагоре, очевидно с надеждата събеседникът ми ненадейно да се наведе и да ги покрие с целувки. Ахааа, сексуалната фрустрация. Тръсвам глава.
— Е? — подканя ме.
— Какво? — В съзнанието ми сякаш се е състояло пролетно чистене и въобще не мога да си спомня какво ме питаше. Очите му са великолепни. Кафяви. Палитра от наситени нюанси като купчина есенни листа под някое дърво. Изведнъж се смущава.
— Извинявай, не трябваше да те питам. Хм… — Търси подходяща тема да отклони разговора. — Разкажи ми за Джош.
Благодарна, че най-сетне ме оставя на мира, промърморвам:
— Джош е единственият ми платоничен приятел. Познаваме се от деца. Разполага с твърде много компромати за мен, за да рискува да се скараме. Като стана богата и известна, ще ги продава на пресата.
— Това ли ти е целта в живота, да станеш известна?
— Нима съм единствената? Честно казано, уверена съм, че Джош никога не би го направил. Независимо от всички разправии, гневни изблици, изминалото време и изменчивата природа на платоническата любов, двамата с Джош се обожаваме един друг. Имаме си пълно доверие и никога не бихме си причинили болка. — След кратък размисъл над казаното додавам: — Може би именно поради всички разправии, гневни изблици, изминалото време и изменчивата природа на платоническата любов. — Ухилвам се. Изведнъж ме обзема непоносим срам. Какви ги дрънкам? Разказвам за себе си. Най-честно и откровено. Какво ме прихваща? Мразя хората да знаят за мен повече, отколко аз за тях. Въобще не го допускам. Опитвам се да замажа случайния изблик на откровеност с шеги: — Аз на свой ред притежавам уличаваща снимка на Джош с корсет и жартиери. Твърди, че се канел да ходи на шоуто „Роки Хорър“, но аз не му вярвам.
Дарън се разсмива.
Разговорът е духовит, емоционален и откровен. Не мога да се опомня. Изпихме цяла бутилка вино. Всъщност вече сме преполовили втората. Прескачаме от тема на тема. Съгласно записките ми той се занимава с лечение на дървета, което явно означава, че разполага с кабинет и лаборатория в Лондонския университет, но всъщност постоянно пътува до места, където, хм, както по всичко личи, има болни дървета. Това ме изненадва — тъй като е невероятно оригинално, — но в същото време някак си го очаквах. Идеално пасва на образа, който съм си изградила за него — представям си го как работи на открито, прави нещо с ръце. Тази асоциация ме хвърля в страхотно объркване и пред очите ми започват да се нижат странни картини как двамата се търкаляме по тревата в някакъв парк. Представям си как махам листата от косата си и почиствам омачканите си дрехи от полепналите по тях съчки. Той естествено и хабер си няма какви мисли ми се въртят в главата, но така ме съзерцава, сякаш е напълно наясно с еротичните ми блянове. Отчаяно търся подходяща реплика.
— Не познавам друг дървесен лекар.
Отново се смее. Това надали е най-дълбокомъдрената ми забележка. Опитвам отново:
— Гледката към реката е страхотна, нали?
— Да, това е една от любимите ми сгради в Лондон — съгласява се Дарън.
— Сериозно ли? — Уцелих десетката.
— Да, както казваш, гледката наистина е невероятна, освен това харесвам тухлени сгради.
— Казваш „една от любимите ми сгради“. Кои са останалите? — Сякаш ме интересува.
— Любимото ми здание, кой знае защо, е Природонаучният музей и всичко в него ми харесва. Като започнеш от идеята за създаването му и свършиш с архитектурния план, тухлената зидария, осветлението, експонатите и въобще, целият замисъл. — Как е възможно сграда, пълна с безжизнени предмети, да предизвиква у някого подобно оживление? При това не с предмети, които човек може да си купи. — А кое е твоето любимо здание? — пита на свой ред.
— Не съм се замисляла. Всъщност никой не ми е задавал подобен въпрос. — Умувам. — „Бибендъм“. Сещаш ли се, онзи ресторант в Саут Кенсингтън.
— И защо?
Бих могла да кажа, че обожавам стъклописите и необикновената облицовка, проектирана от Франсоа Еспинас през 1911 година, но в никакъв случай не искам да развалям впечатлението, че съм изключително повърхностна.
— Напомня ми на моста „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Отвъд започва раят на магазините — „Джоузеф“, „Пол Смит“ и „Конран“. Освен това сервират невероятни стриди.
Усмихвам се изискано, той отново се смее.
Вечерта неусетно отлита и вече започват да ме човъркат угризения, че дори не съм повдигнала темата за участието му в предаването. Колко безотговорно от моя страна — никога не се отклонявам от предначертания план. С голямо усилие на волята започвам да говоря по същество:
