— Само това ли виждаш?
— Да. — Обхождам с поглед уличните комедианти и псевдо-интелектуалците. Хора, изпитващи по- голямо удоволствие от гледането на пиеси за живота на други хора, отколкото от живеенето на своя. — Ти какво друго виждаш?
— Я се вгледай по-внимателно. — Поставя ръце на раменете ми и ме извръща с лице към тълпата. — Човек трябва да изследва нещата от колкото се може повече гледни точки. И да си ги представя по всевъзможни начини. Вгледай се сега по-внимателно и се опитай да видиш тези хора в друга светлина.
Взирам се отново и забелязвам на площада тълпи от хора. Някои пият кафе от кафенетата на театрите. Други са наобиколили уличните музиканти. Трети спорят за нещо или оживено разискват току-що гледаната постановка. Четвърти страстно се целуват. Свивам рамене.
— Не виждаш ли десетки хора, които се забавляват, самоусъвършенстват се и се радват? Човешко множество, тръпнещо от радостно оживление само поради факта, че съществува?
— Не.
— Опитай пак. Гледай по-внимателно — упорства той.
Уличен музикант свири на цигулка. Старецът изглежда поне на двеста години, има дълга бяла брада. Изпълнява „Пролет“ от Вивалди. С нежелание подхвърлям монети в опърпаната му шапка. Талантлив е. Леко привежда глава да ми благодари — жест, изпълнен с много повече достойнство от един обикновен поклон. Дарън ми се усмихва. Аз отвръщам на усмивката му.
Прекосяваме реката и се насочваме към метростанция „Ембанкмънт“. Претъпкано е. Огромна тълпа пияни хора с костюми и пияни хора с дрипи. Различават се единствено по доходите си. Дарън си проправя път сред малоумниците и мародерите към автомата за билети. Купува два. Моят е за източната част на Лондон, а неговият — за южната. Ще пътуваме в различни линии в различни посоки.
— Можеш ли да се прибереш сама?
— Естествено. Използвам метрото открай време. — Което е чиста лъжа. Обикновено пътувам с такси, но ако си призная, ще се наложи да обяснявам защо изминах цял километър до станцията. Което пък е напълно необяснимо, дори за мен самата.
— Е, много се радвам, че се запознахме, Кас. Вечерта беше много забавна — заявява Дарън, спира и се обръща към мен.
— Обзалагам се, че едвам си ме изтърпял.
— Нищо подобно. — След кратко колебание додава: — Тъкмо напротив.
С облекчение се усмихвам до уши и отсичам:
— Е, всичко хубаво тогава.
— Всичко хубаво.
Никой от двама ни не помръдва. Изведнъж ситуацията много заприличва на раздяла след романтична среща. Ще ме целуне ли? Или ще ми подаде ръка? Той се навежда към мен и тъй като за миг ми се струва, че има намерение да ме целуне по бузата, внезапно отмествам глава. Оказва се обаче, че явно е имал намерение да ме целуне както трябва, но поради неочакваната ми маневра устните му срещат страната ми между брадичката и обицата ми. Подскачаме като ужилени и Дарън закрачва към бариерата. Няма никакво съмнение. Напуска живота ми завинаги и се завръща при своите дървета.
А в настоящия миг ми се струва, че няма нищо по-съкрушително от това.
Нежеланието ми да се разделя с него трябва да се дължи на количеството изпито вино. Нима не е така? За Бога, страхувам се, че това не е единствената причина.
— Дарън! — Викът ми прорязва тълпите и сякаш само това е чакал, Дарън мигновено се обръща и се втурва към мен.
Отвеждам го встрани от оживената спирка, към реката. В главата ми се оформя план.
— Ако не друго, трябва поне да изглежда, че съм направила всичко възможно да те привлека да участваш в предаването.
— Така е — бърза да се съгласи той.
— Но не абсолютно всичко.
Той малко се стряска:
— Да нямаш намерение…
Прочитам мислите му.
— А, не, нямах предвид това — прекъсвам го, тъй като моментално разбирам, че се опасява да не му предложа секс. Кой знае защо, страшно се засягам. Той се изчервява.
— Слава Богу. — Отново се изчервява и додава: — Не че не бих искал, но при тези обстоятелства…
Бързам да го прекъсна, което спасява и двама ни от неудобството. Още преди да съм помислила какво и защо ще кажа, както и какви ще са последствията, ако въобще отворя уста, започвам да ръся глупости на автопилот:
— Не, не, предложението ми е от съвсем друг характер. Дай ми възможност да ти представя своята гледна точка. За целта е необходимо да прекараме известно време заедно. Дай ми възможност един-два дни да те следвам неотлъчно. — Подобно начинание е доста рисковано, но аз съм играч по душа. Той ме гледа скептично.
— Няма да промениш решението ми.
— Може би няма, но нека поне отстрани да изглежда, че съм направила всичко, което е било по силите ми. Така поне няма да рискувам да ме уволнят.
Което не е вярно. Всъщност би трябвало да се върна в студиото и да помогна на Фай да намерим друга двойка.
Само че след като прекарахме вечерта заедно, си давам сметка, че ако Дарън се съгласи да участва в „Секс със екс“, това ще е възможно най-доброто издание на предаването. Изглежда невероятно апетитно, говори ясно и убедително, много е секси и в същото време е почтен мъж. Ако ми се удаде възможност да разпространя в пресата възраженията му и как все пак сме успели да го убедим да участва, населението единодушно ще застане на наша страна. Досегашните предавания бяха обект на известни нападки. Спорадични наистина и по мое мнение — от чисто лицемерие. Само че онези, които приемат твърде лично осуетяването на бракове, рухващи като кула от карти за игра, несъмнено ще заложат на TV6, ако видят, че човек като Дарън ни се е доверил. Кой би могъл да му устои? Макар да не съм сигурна, че ще успея да го убедя, съм длъжна да положа максимални усилия.
Започвам да прехвърлям наум работния си график за следващите дни, преценявайки с каква част от задачите Фай може да се справи сама. Докато разсъждавам припряно в опити да предвидя развоя на събитията и евентуалните последствия, Дарън спокойно обмисля предложението, което прие съвсем буквално.
— Тъй като предполагах, че ще участвам в предаването, си взех едноседмичен отпуск. Сега смятам да замина на гости на семейството си. — Едва ли не с неохота продължава: — Няма да промениш решението ми, но ако това ще те спаси пред шефовете ти, можеш да дойдеш с мен за няколко дни.
— Страхотно. — Съгласявам се, без въобще да се замислям дали наистина го искам. — Къде живеят вашите?
— В Уитби.
— Моля?
Той се смее.
— В Уитби, нали се сещаш, в Северен Йоркшър. — Не се сещам. Звучи ми някъде на майната си. Едва ли не в друг, нецивилизован свят. Но няма място за отстъпление. Дано да не се окаже много страшно. Кимам с вид на човек, който отлично познава мястото, но не приема идеята много присърце. — Добре, Кас. Радвам се, че ще ме „следваш неотлъчно“, щом така се казва, но мисля, че ще прекараме доста по-приятно, ако просто ми се довериш и се опиташ да се позабавляваш.
Не заминавам да се забавлявам и да се доверявам. Прехапвам език, за да не изтъкна тези съображения, но най-откровено заявявам:
— Доверието води до разочарование.
— О, Кас, чуй се само какви ги говориш. Тази поза на непоносимо цинична кучка е крайно неубедителна.
