„Спейс Дъст“ и „Крийм Соуда“, освен това потвърди, че навремето „Сникърс“ определено беше по-голям, но тогава и бездруго се казваше „Маратон“.) Коя беше първата книга, която прочете? (Никой не си спомня със сигурност, но за моя голяма радост Дарън има доста по-точна представа за телевизионните си предпочитания по онова време — помни наизуст абсолютно всички епизоди на „Господин Бен“32 и се кълне, че сестра му била точно копие на момиченцето, което седи с клоуна, когато по телевизията не дават нищо интересно) Та кое беше любимото ти телевизионно предаване? (И двамата сме съгласни, че Марк от „Лондончани“ завинаги ще си остане Тъкър от „Грейндж Хил“33.) Кога се научи да плуваш? (Той се научил, когато видял за пръв път рекламата с вълшебницата. Аз се научих, след като гледах „Челюсти“.) И докато заедно си припомняме миналото, съвсем забравям за ледената си резервираност. Несериозен разговор, но както си приказваме и заедно четем списанията, пътуването до Дарлингтън неусетно свършва.
С неохота трябва да се примиря с констатацията, че Дарън е цар на забавните разговори.
С огромно нежелание съм длъжна да призная, че най-вероятно имаме някои допирни точки.
Но нищо съществено.
Пейзажът се променя пред очите ми. Парковете на юга постепенно се сливат с горите в централните графства, които съвсем скоро отстъпват място на суровите, готически хълмове на севера. Макар да е още десет часът, бледоморавото небе на северен Йоркшър е прихлупено от пурпурни облаци. Те никак не приличат на пухкавите бели кълбета от учебниците — по-скоро напомнят на контрастни, внушителни петна, сякаш нарисувани от детска ръка с помощта на много дебела четка. Зашеметяваща красота.
Е, да, но с това се изчерпва цялата красота на природната картина — виждаш я, и толкоз. Не можеш да я облечеш и да се разхождаш с нея.
Обаждам се на Бейл от мобилния си телефон, за да му обясня с какво съм се нагърбила. Задачата е много трудна, тъй като трябва да проведа разговора от опиканата микроскопична тоалетна на британските железници, чиято несериозна заключалка е специално проектирана с цел постоянно да държи в напрежение пътника, използващ съоръжението.
— Ако го склоним да участва, съм готова да се обзаложа, и то за пари, че за броени седмици ще излязат плакати с лицето му, а само след няколко месеца вече ще води свое шоу — въодушевено убеждавам Бейл.
— Ама толкова ли е добър?
— Толкова.
— А мислиш ли, че Фай ще се справи?
Заливам го с водопад от хвалебствени слова в полза на Фай, за да го успокоя (от което положителен резултат няма, тъй като той, по разбираеми причини, храни известни подозрения.) Шефът ми замлъква колебливо и се мъчи да прецени съществува ли въобще гост, чието участие да си заслужава да отсъствам от работа. Долавям нерешителността му и драстично наблягам на чара си. Обещавам, че ще ми отнеме само два дни и ще се върна във вторник вечерта, за да съм на линия за снимките в сряда. Междувременно, уверявам го, може да ме търси на мобилния ми телефон по всяко време.
Като пристигаме в Дарлингтън, братът на Дарън — Ричард, ни чака на гарата. Ричард е с три години по-малък, но е по-набит (сигурно от многото риба с пържени картофки и йоркшърски пудинг) и изглежда по- възрастен. Дарън най-подробно ми е разказал за семейството си. Има по-голяма сестра Сара, на трийсет и седем години, омъжена, с три деца. Самият Дарън е на трийсет и три, на колкото съм и аз. Ричард е трийсетгодишен, сгоден е за Шели, а най-малка в семейството е Линда, която леко изненадала господин и госпожа Смит с появата си на бял свят. Тя е на седемнайсет. Единствен Дарън се е откъснал от родния си дом. Трябва да го попитам защо. Ричард и Шели си купуват къща на няколко пресечки от дома на нейните родители. Сара и съпругът й живеят в едно близко селце. В старанието си да го полаская и да се подмажа на семейството старателно запомням всички тези подробности.
Двамата мъже се потупват по гърба, с което за миг ми заприличват на малки момчета, но в най-добрия смисъл на думата. Не афишират чувствата си, разменяйки целувки, но съвсем ясно личи, че много се радват от срещата си.
— Ричард, това е Кас — представя ме Дарън и след кратко колебание додава: — Моя приятелка.
Изпитвам странно задоволство от факта, че ме нарече така; по тази причина великодушно озарявам Ричард с най-ослепителната си усмивка. Той, разбира се, е запленен и веднага се втурва да ми помага с багажа. Опитвам се да уловя погледа на Дарън — искам да разбера дали е забелязал, че направих огромно впечатление на брат му. Не мога да отгатна — подсмива се на себе си.
С удоволствие загърбвам дарлингтънската гара. Не че е Бог знае колко противна — най-обикновена гаричка с малък „Дабъл Ю Ейч Смит“, кафене, където се продават домашни курабии, и смрадливи кенефи, — но все пак е гара, а аз се стремя да избягвам обществения транспорт винаги когато е възможно. Ала щом Ричард посочва колата си, никак не съм очарована.
— Онзи „Ескорт“ ли? — питам, надявайки се, че не съм разбрала добре.
— Да. С червената врата — отвръща Ричард.
— И синьото шаси — уточнява Дарън за всеки случай. Опитвам се да прикрия раздразнението си и безмълвно се настанявам на задната седалка, която съм принудена да деля с рошави зарове (честна дума!) и цяла гора от бонбонени обвивки.
От Дарлингтън до Уитби почти не се обаждам. Оставям Ричард и Дарън да обменят последните новини. Като единствено дете в семейството отношенията между братя и сестри винаги са ме очаровали. Ричард очевидно много се радва на неочакваното гостуване на брат си. Питам се съществува ли изобщо място, където моята поява би предизвикала подобен възторг. Надали, освен може би в „Харви Никълс“ — личната ми продавач-асистентка направо примира от блаженство, като ме види. За мое най-голямо облекчение Дарън избягва да отговори направо на въпроса на брат си — каква е тази отпуска по никое време. А и като чувам, че сме се били запознали на интервю, поомеквам. Ричард явно се смущава, че не участвам в разговора, и се опитва да ме приобщи, като подробно ме информира за маршрута ни:
— Сега се движим по А 66 на изток. Можехме да минем и по новия път. Двете шосета се сливат на кръстопътя с А 171 за Уитби.
Не зная какво се очаква от мен да отговоря. Този натрапчив интерес към пътищата, алтернативния маршрут и „откъде можехме да минем“ определено е момчешко занимание. Кимам безучастно и зарейвам поглед през прозореца.
Сякаш се намирам в чужбина. Не само заради акцента на Ричард, но и заради чудатия пейзаж. Представлява еклектика от най-модерни строежи (грамадни, чисто нови футболни стадиони и мостове със сложна конструкция), очарователни старинни постройки, старомодна бедност (бингозали и магазинчета, чиито врати са заковани с препречени дъски) и поразителна природа (овце). Прави ми впечатление, че жените по автобусните спирки във всички селца, които прекосяваме, изглеждат идентично. До една са дебели и уморени — никога ли не ходят на фитнес?! Докато стоим на един светофар, ми се предоставя възможност да ги разгледам по-отблизо. Някаква жена чака на спирката, друга вика нещо от петдесетина метра разстояние. Първата моли водача на автобуса да изчака, докато онази натовари всичките си платнени и найлонови торби. Вместо да се раздразни от закъснението, шофьорът подхваща оживен разговор, изпъстрен с шеги. Докато жената се настанява, всички пътници й викат нещо и ръкомахат. Да не би аз да не разбирам? Да не е някоя знаменитост? Не съм я виждала. Но сигурно е известна, инак защо ще й се радват толкова? Като гледам как топло разговарят, за миг ме жегва непознато чувство на приятно задоволство.
Което е цяло чудо — предвид арктическите температури, които съм принудена да изтърпявам.
Както през войната, по улиците се виждат само много стари и много млади мъже. Всички са недохранени. На по-младите мъже им отива, изглеждат малко гаменски и секси, но видът на по-възрастните е трагичен. Опитвам се да си припомня някои факти от гимназиалните уроци по география и новините през осемдесетте. Северен Йоркшър май не беше сред регионите, засегнати от затварянето на мините. Не, определено не беше. Този район пострада от срива на корабостроителната индустрия. Питам се къде е активната част от мъжкото население. Да не са се метнали на велосипедите си и да са отпрашили нанякъде? Или пък са в „Карго Флийт Соуш Клъб“ на събрание в подкрепа на династията Бейс34?
Отегчено въздъхвам, изгубила интерес дори към собствените си мисли. Непознато досега ниво на
