Отваря тежката дървена врата и двете започваме със съвместни усилия да се мъчим да натикаме твърде големия ми куфар в твърде тясната стаичка. Като мнозина други родители госпожа Смит с любяща майчинска нежност е запазила непокътната святата обител на детството на по-големия си син. Чувствам се така, сякаш са ми връчили детския дневник на Дарън. Стаята разкрива индивидуалността му като пръстов отпечатък. Под прозореца е натикано тясно, доста твърдо на вид легло. Създава впечатлението, че като дете Дарън много-много не е обичал да спи. Неволно се питам дали все още е така. В стаята има старинен гардероб и малка хай-фай уредба, която изпълнява функцията и на тоалетка. Носи марката на „Ем Еф Ай“35; предполагам, че дванайсетгодишният Дарън е настоял да му бъде закупена в знак на протест срещу типичното за петдесетте години спално обзавеждане. По стените са окачени плакати, които вероятно красят стаите на повечето мъже, израснали през седемдесетте и възмъжали през осемдесетте години: „Стар Трек“, Старски и Хъч, после Деби Хари36 и Пам Юинг. С това се изчерпват приликите със стандартната детска стая. Инак тук са си дали среща пещерата на Аладин, Островът на съкровищата и пещерата на Ватман. Стаичката е отрупана с книги. Те заемат целия перваз на прозореца и безбройните стенни лавици, а излишъците са натрупани околовръст в разкривени купчини с височина до пояс, които заплашват всеки миг да се сгромолясат на пода. Колекцията му съдържа абсолютно всичко, от поредицата комикси „Годишниците на Беано“ до събраните съчинения на Чарлс Дикенс в издание на „Рийдърс Дайджест“. Очевидно има разностранни интереси, но общото между всички книги е, че са доста захабени от четене. Върху тях се мъдрят множество макети, явно дело на младия Дарън. Майка му, изглежда, ги е подредила хронологично, като тези до вратата са от най- ранните му години (очарователно наивни) — ракети и подводници, измайсторени от ролки тоалетна хартия и кутии от овесени ядки. По-късно, когато е открил ластиците и кутийките от топеното сирене „Деърили“, е започнал да майстори хеликоптери и комбайни. Макетите стават все по-големи и по-сложни, докато най- сетне се стига до коронното постижение, разположено на видно място в ъгъла срещу вратата — огромно творение с размери метър на два, сглобено от конструктор.
— Това е копие на машина на НАСА — пояснява Линда.
Явно долавя, че продължавам да не разбирам, защото ми демонстрира как чрез пускането на малки топчета в кофички се задвижва колело, което на свой ред активира помпа, задействаща двигател, изстрелващ ракета, и т.н. Устройството е по-впечатляващо и по-сложно и от „Капан за мишки“37.
— Сигурно го е майсторил с часове.
— Да.
— Нямаше ли приятели?…
— Стотици — доволно се ухилва тя, без въобще да регистрира обидния намек. — Само че открай време има слабост към екологията и не само това, ами към цялата вселена, и…
— Смисъла на цялото ни съществуване. — Едва успявам да скрия ехидната си усмивка.
— Именно — ентусиазирано се съгласява Линда. Напомня ми на американците — и те не разбират от сарказъм.
Усмихва се, изпълнена с очакване, а аз, напълно нетипично за себе си, се засрамвам. Принудена съм да смотолевя нещо от сорта на:
— Страхотно е.
Което поне е честно.
Гвоздеят на програмата е таванът. Дарън е изрисувал нощното небе. Като се вглеждам по-внимателно в съзвездията, откривам, че представляват небрежно изображение на Млечния път. Като оставим настрана научната точност, творението е божествено. Линда се усмихва:
— Мама упорито отказва да го пребоядиса. Дарън го направи, когато беше на тринайсет, и тя много го хареса.
Не мога да преценя дали това постижение на вътрешния дизайн доказва, че Дарън е най-тъжният човек, когото познавам, или…
Най-изумителният.
Не, определено е неудачник.
Поглеждам през прозореца, обрамчен с блестящи от чистота дантелени завеси, по-праволинейни от приятелката ми Иси.
— Това на дървото къщичка ли е?
— Да, моя е. Сам си я построих — обяснява Дарън.
Подскачам от изненада и се обръщам, за да се озова лице в лице със самия него. Линда умира от яд, че брат й се намесва в женския ни заговор неканен. Аз пък от своя страна не мога да не се зарадвам на присъствието му.
— Прекрасна е — казвам. — Всеки друг на твое място спокойно би минал и с един етаж и без водопровод. — Но цялата сияя, с което ясно давам да се разбере, че съм смаяна. Дарън отвръща на усмивката ми и по изключение не намирам за какво да се заям.
Връщаме се в кухнята, която явно е епицентърът на домакинството. Госпожа Смит ми връчва огромна чаша силен, подсладен чай. Имам намерение да й обясня, че пия шварц-кафе Или „Ърл Грей“, но така и не ми се отваря възможност. Кухнята е същински кошер. Радиото предава някаква местна радиостанция. Водещият говори с невероятен акцент. Пералнята, сушилнята и съдомиялната машина работят едновременно. Въпреки цялата тази дейност мивката е затрупана с мръсни чинии, а сушилката — с чисти. Поне два от кухненските столове се губят под планини изпрани дрехи за гладене. На другите два също никой не седи, тъй като са окупирани от тлъсти, мързеливи заспали котки. От време на време кучето — стар лабрадор — изскача от коша си и лае в отговор на някакъв шум. Удивително е как изобщо чува какво става навън. Аз лично не долавям дори собствените си мисли. Разговорът не затихва нито за миг. Всъщност „разговор“ е много общо казано. Имам чувството, че всички говорят едновременно, за различни неща и без да обръщат внимание на никого другиго. Въпреки това никой, с изключение на мен, не прави усилие да следи разговорите и да отвръща на подходящия събеседник в подходящия момент. Линда и госпожа Смит постоянно се мъчат да ми пробутат нещо за ядене, което неизменно, но безуспешно се мъча да откажа. Бързо установявам, че е по-лесно да приемам сладкишите, бисквитите и сандвичите и да ги оставям в чинията си непокътнати. Кротко отпивам от чая си, който е изненадващо вкусен. Изведнъж пристига и Сара с цялото си домочадие. Най-безцеремонно тръсва бебето в скута на госпожа Смит и се хвърля на врата на брат си. Двете по-големи деца — момиченца на възраст между три и девет години (трудно е да се определи, освен ако човек не разбира от деца), моментално последват примера й и се покатерват върху Дарън. Съпругът на Сара безшумно се изнизва и се настанява да гледа телевизия с господин Смит в гостната.
Кухнята, която досега можеше да се оприличи на бълбукаща течност, вече със сигурност ври и кипи. Отчаяно се нуждая от чаша шампанско, в краен случай разтворим аспирин — при първа възможност. Главата ми пулсира от целия този шум. Племенниците на Дарън настояват да получат бонбони „Туизлърс“ и той незабавно се подчинява. Сара иска чаша чай и пита майка си дали е пекла нещо тази сутрин. Госпожа Смит отговаря утвърдително, което обяснява приятния аромат, който витае в къщата. В същото време крепи бебето на хълбока си и го храни, а с другата ръка разпъва дъската за гладене, готвейки се да изсуши една пола на Линда. Пристигат Шели и Ричард. Настава още по-невъобразим шум и отново се разменят целувки. Шели носи шоколадова торта, която незабавно бива разрязана — никой не се интересува дали е време за хранене, или не. Ричард предлага на брат си да „поритат“ в задния двор. Шели показва на бъдещите си племенници мостра от плата за шаферските им роклички. Очаровани, малките изразяват одобрението си с пронизителни писъци. Сара разопакова покупките, разказвайки някакво произшествие с учителката на най- голямата си дъщеря (както се оказва, Шарлот), като през цялото това време всички ме разпитват коя съм и защо съм тук.
Госпожа Смит, Сара и Шели прибързано са стигнали до заключението, че съм гадже на Дарън. Това е разбираемо, но само за човек, който не ме познава. Никога не съм била „постоянна приятелка“ на когото и да било и нямам никакво желание да бъда. Дори някой ден да ми се прииска подобно нещо, човекът, когото ще избера, със сигурност няма да има нищо общо с Дарън. Колкото и да е красив, забавен и интелигентен, определено не е мой тип.
Сигурна съм, че гаджето му ще извади страхотен късмет.
Само да е жена, която иска да има гадже.
