досадата. Сигурно е от мястото. Запалвам цигара. Ричард ме фиксира в огледалото за обратно виждане. В желанието си да не бъда невъзпитана свалям стъклото два сантиметра, което предвид минусовите температури е крайно мило от моя страна.
— Имаш ли нещо против да не пушиш? — пита Ричард.
Неловко се намествам на седалката и за миг се изкушавам да му отвърна, че имам много против. Свикнала съм да пуша кутия и половина цигари дневно и вече ми е време за поредната доза тютюнев дим. Метаболизмът ми очаква влудяващата го отрова. Но вместо това се усмихвам престорено и хвърлям цигарата през прозореца. Ричард не ме поздравява и дори не ми благодари, само хладно кимва. Смаяна съм. Бях останала с впечатлението, че ме хареса. Лъстта, която обикновено завладява мъжете, когато ме видят за пръв път, ми осигурява свободата ако не да печатам пари, то поне да нарушавам забраната да се пуши. Какво им става на тези братя Смит? Нямат ли хормони?
Градчетата свършват, а скоро и селцата съвсем оредяват. Грозните складове и автобусните спирки, издраскани с графити, от които ясно личи, че въпреки всичко „ДЖЕЗ УБИЧА БРЕНДА“, постепенно отстъпват място на ширнали се разкаляни поля, изпъстрени със сняг, лед и тук-там някоя ферма. Небето все още е бледомораво, но вече е пронизано от сребърни нишки светлина.
— Виждам морето! — провикват се Дарън и Ричард в един глас и прихват.
— Семейна традиция — обяснява ми Дарън. — Не е много оригинално, но знаеш как е.
Не зная, но проследявам погледа му.
— Каква красота! — ахвам, пряко себе си.
Моментално съжалявам, че го казах. Баналният ми градски речник надали съдържа достатъчно изразително определение за умопомрачителния пейзаж, затова решавам да си мълча и да споделям гласно само оригинални и хапливи забележки, но все пак не зная думи, с които да опиша великолепната гледка. За миг срещаме поглед с Дарън в страничното огледало. Той ми се усмихва, сякаш намира тривиалната ми забележка за напълно задоволителна.
— Значи може би няма да ти е чак толкова скучно? — казва. Дали има шатра, с която обикаля панаирите да демонстрира умението си да чете хорските мисли?!
— О, не, сигурна съм, че все ще намеря с какво да се забавлявам — отвръщам най-честно с едва доловимо кокетство.
Ричард се размърдва притеснено.
Уитби е много нескопосано градче. Застроено е върху хълмист морски бряг, вследствие на което къщите и кафенетата (затворени) са накачулени едни връз други и заплашват всеки миг да се катурнат. Навигираме из тесните улички и пълзим по стръмни баири. Сякаш съм се озовала в историческа драма. Най-сетне спираме пред паянтова къщичка в типичната редица еднотипни постройки. Само някой да се закашля по- силно, като нищо ще рухнат в морето. Дарън ме уверява, че са много по-здрави, отколко изглеждат. Не са мръднали от сто години. Приемам, че може би е прав, но мислено си казвам, че вътре трябва да внимавам да не правя резки движения. Отвън къщата изглежда миниатюрна — не мога да си обясня как семейство Смит са успели да отгледат четири деца в тази дупка. На север недвижимите имоти не са ли по-евтини? Обмислям дали да не подхвърля нещо в този дух, за да поддържам разговора, но се отказвам. Вместо да влезем през централния вход, незабелязано се промъкваме до задната врата по нещо като пътека, по която изнасят боклука.
Дарън за пореден път ми демонстрира телепатичната си дарба, като ми обяснява как се наричат в този край подобни улички между задните дворове. Омръзна ми да го слушам, започвам да се плаша.
Външният вид на къщата лъже — коридорът опасва едва ли не безкрайна редица от стаи. Госпожа Смит и Линда ни посрещат на задните стълби. Госпожа Смит постоянно подвиква на някого: „Татко, татко“, и го осведомява, че Дарън и приятелката му вече са тук. Оказва се, че говори на съпруга си. Той ни поздравява с радостно ръкомахане, без въобще да се надига от креслото си във всекидневната. Разбираемо е — гледа повторение на „Семейство Уолтън“ — сериал, от който човек действително не може да се откъсне. Госпожа Смит недоверчиво ме измерва от глава до пети. От опит зная, че жените, и в частност майките, застават нащрек още щом ме зърнат. Опитът ми сочи, че ако искам да предразположа Дарън, трябва да се харесам на майка му. Колкото и да е смешно, при мъжете почти винаги важи тъкмо обратното. Когато майка ми хареса някое мое гадже, това е сигурен сигнал, че следва веднага да го разкарам. Госпожа Смит не може да откъсне поглед от полата ми и смотолевя нещо като: „Сигурна съм, че цял Лондон е пощурял за такива.“ За разлика от нея Линда ме посреща по далеч по-свойствен за мен начин, а именно — с неподправено възхищение и ласкателства. Изпада в луд възторг от прическата ми, чантата ми, полата ми и какво не би дала да притежава обувките ми! Майка й недоволно сумти, но аз подробно отговарям на всичките й въпроси откъде е това и откъде е онова, а накрая й позволявам да пипне материите. Горкото дете, сигурно никога не е виждало дрехи, които не са от полиакрил. Предлагам да си наема квартира, но госпожа Смит не ще и да чуе и сякаш дори се обижда, че изобщо отварям дума. Заявява, че Дарън ще спи при брат си, а мен ще настани в едновремешната му детска стая. Линда въодушевено предлага веднага да ми я покаже и аз приемам. Не съм си слагала червило, откак пристигнах в Дарлингтън.
Девойката е очарователна събеседница, фактът, че ме обожава, очевидно говори в нейна полза, освен това притежава всички предимства на младостта — жизнерадост, лишен от цинизъм мироглед, почти никакви бръчки и умение да не забелязва колко е унизително да се робува на модните тенденции. Освен това тя — както и самият Дарън — е ударила джакпота от генната лотария. Определено предпочитам да съм заобиколена с красиви хора. Линда е с буйна, къдрава черна коса до раменете. Има същите омагьосващи очи и гъсти клепки като брат си, освен това е стройна. Най-пленителното обаче е, че се намира в пълно неведение колко е красива всъщност. Срамота е момиче като нея да живее вдън гори тилилейски, където никой никога няма да я забележи. В Лондон ще предизвика истински фурор. С лекота ще си намери работа в коя да е медия, модна агенция или в лондонското Сити — все места, където красотата сама по себе си далеч не е достатъчна. Вместо това е обречена да се омъжи млада, да народи цял футболен отбор дечурлига и да си брои стриите. Тънейки в блажено невежество относно очакващата я съдба, Линда не спира да бърбори радостно, докато ме води към стаята на Дарън.
Къщата, както всичко останало в това графство, представлява смесица от старинни и модерни неща. Семейството притежава едва ли не цял склад битови електроуреди: три телевизора, два видеокасетофона, компютър, цяла купчина компютърни игри, няколко радиоапарата, аудиосистеми и всички най-модерни постижения на бялата техника. За сметка на това тапетите и мокетите вероятно датират отпреди войната (имам предвид Кримската). На очи се набиват безчислени гоблени в пиринчени рамки и карета, плетени на една кука; мислено отбелязвам, че следващия път, когато снимаме исторически материал, няма да е зле да поканим госпожа Смит за консултант. Макар и старомодни и — откровено казано — грозни, всички осветителни тела и аксесоари за баня блестят от чистота. Майка ми спокойно би могла да прокара пръст по кой да е бюфет или гардероб, без да намери за какво да се захване.
Отначало се смутих от настоятелната покана на госпожа Смит да нощувам в дома й. Нямам такава практика. Понякога преспивам у Джош, но къщите (обърнете внимание на множественото число) на родителите му са толкова просторни, че опасността да се сблъскаш на стълбите с някой от домакините е изключена. Във всеки случай имотите им трудно могат да се нарекат „семеен дом“. Родителите му са заедно единствено във формалния смисъл на думата, отричайки самото понятие за семейство. И за дом. И двамата се възползват от размерите и броя на жилищата си, за да се избягват взаимно. Ако майка му е в провинцията, човек може да се обзаложи, че баща му е в града, ако пък баща му замине в провинцията, майка му със сигурност се е оттеглила в испанската им вила. Брачно блаженство. Макар да приемам поканата на госпожа Смит с огромни резерви, изпитвам необяснимо, но непреодолимо любопитство по отношение на Дарън, поради което с удоволствие прегръщам възможността да спя в детското му легло. Небрежно се опитвам да установя дали стаята, където ме водят, винаги е принадлежала на Дарън и на никой друг. Линда ме уверява, че винаги е била лично негова.
— Тази стая е видяла абсолютно всичко от подмокрянето на чаршафите до… подмокрянето на чаршафите, така да се каже — уточнява след кратко колебание.
Можеше да ми спести тези подробности.
