— Останете… имаме лазаня, мама и татко отидоха на кръчма, Ричард е у Шели, а Линда е тук. У нашите няма никого. Ще си кукувате самички.
Сякаш само това съм чакала, в неочакван прилив на енергия повличам Дарън навън с такава сила, че едва не му изкълчвам рамото, и на бърза ръка го натъпквам в колата. Той включва двигателя и през смях отбелязва:
— Стигат ти толкова дечурлига за днес, а?
Жегва ме чувство за вина. Може би е искал да остане, но от възпитание е предпочел да не ми противоречи — щом живее в Лондон, надали му остава много време да се вижда с роднините си. Но ръцете ми вече отекоха от игра на „едно, две, три, скоооооок“. Бебето сто пъти повърна върху мен, а мозъкът ми прегря от безкрайните въпроси защо това и защо онова (задавани предимно от Дарън). Но най-важното е, че не съм се поглеждала в огледало, откак си тръгнахме от басейна.
— Честно казано, да. Не съм свикнала с деца. Нямам племенници.
— Все някоя приятелка няма ли деца?
Замислям се. Като че ли не. Жените в телевизионния бранш рядко раждат деца, а приятелките ми в другите поприща сякаш пропадат вдън земя, след като родят. Сигурно ежедневието ни твърде много се различава.
— Не — усмихвам се на Дарън и се престрашавам да споделя: — Всъщност за пръв път ми се случва да държа дете в скута си, да го реша, да го преобличам, да го водя до тоалетната, да сменям памперси и да го храня.
— Сериозно?
— Сериозно.
Малко се срамувам и не зная как Дарън ще възприеме това признание. Очевидно цени високо майчинските умения на своите жени. Всъщност всички мъже много обичат да се любуват на жени, които идеално се справят с деца. Повечето жени си въобразяват, че притежават вродена дарба да бъдат търпеливи, забавни и любвеобилни. Аз не съм сред тях. На мен не ми пука. Е, имах голямо желание да им обуя обувките както трябва, но то е, понеже ненавиждам да се провалям в каквото и да било. Като дете много мразех друг да спечели на „музикални столчета“38. Второто място нищо не означава. Ако не нещо си струва, струва си да се направи както трябва. Винаги съм следвала този девиз. Далеч не защото искам да направя впечатление на Дарън. Пет пари не давам какво ще си каже за мен. Крадешком му хвърлям един поглед, за да разбера какво си мисли. Колата на брат му е толкова тясна, че се е превил надве. Цялото му внимание е погълнато от лъкатушещите пътища. Превключва на дълги светлини, чистачките самоотвержено се борят с проливния дъжд, от което, опасявам се, няма полза. Без да откъсва поглед от пътя, смутолевя:
— Изумителна жена.
Аз съм изумителна жена! Иде ми да хвръкна. Задникът ми категорично отказва да седи на седалката.
Аз съм изумителна жена. Хайде де, да не го чувам за пръв път!
Аз — изумителна жена? Обзалагам се, че го пробутва на всяка.
Правя се, че не съм го чула, и затварям очи с огромното желание да подремна по време на краткото пътуване до дома на семейство Смит.
Събуждам се под усмихнатия лик на Кевин Киган. Къде съм? Лежа в единично легло, с наелектризирани найлонови чаршафи и завивки, от които всичко ме сърби. Кафяви на цвят. В различни нюанси на кафявото. Сбъднал се е най-кошмарният ми страх — спала съм с мъж с лош вкус. Чувам детски смях в градината и надзъртам през прозореца.
Дарън.
С Шарлот и Луси. Навън е сиво и мрачно. Сива трева, сиво небе. Единствената утеха за погледа са Дарън и момичетата, които рязко се открояват на този потискащ фон с ярките си дрехи и веселия си смях. Импулсивно потропвам на стъклото и бурно ръкомахам. После си спомням, че съм без грим, и мигновено залягам обратно в леглото, преди да са ме огледали както трябва. На вратата се потропва и госпожа Смит нахлува в стаята, без да дочака отговор. Усмихва се ослепително и аз направо се разтапям. Сигурно е разбрала колко добре съм се държала вчера с децата и е поомекнала към мен. Не че има някакво значение. Нито търся, нито се нуждая от одобрението на госпожа Смит.
Много-много.
Връчва ми чаша толкова силен чай, че лъжичката буквално стои изправена. Поемам го с благодарност.
— Сигурно си била много изморена.
Обзема ме странно безпокойство, което сякаш се промъква под завивките и пропъжда блаженството на съня. По дяволите, едва сега си спомням. Снощи наистина бях много съсипана. Твърде съсипана да отстоявам позицията си за предаването както трябва, но достатъчно, за да се заяждам на дребно. Отначало се смеехме. Тъй като нямахме вино или джин, решихме да прегледаме барчето на родителите му — чудовищна грозотия с орехов фурнир, датираща от времето на Ноевия ковчег и съвсем резонно скрита в „гостната“. Единодушно се съгласихме, че текилата е най-подходящото питие за сандвичи със сирене (отчайваща крачка, към която бяхме тласнати от безизходността на ситуацията. Всички останали бутилки съдържаха разноцветни флуоресциращи течности, най-вероятно радиоактивни.) Реших да повдигна темата за предаването, докато семейството отсъства и цялата къща е на наше разположение. Предполагах, че тъй като започнахме да се сприятеляваме, ще бъде по-сговорчив. Сгреших. Разговорът беше кратък, разгорещен и враждебен.
Дарън ми обърна гръб и съсредоточено се зае да стърже сиренето. Косъмчетата на врата му бяха щръкнали като войници под команда „мирно“. Обзе ме непреодолимо желани да ги подухна.
— Не казвам да спиш с Клеър. — Боже опази. — Просто остави нещата да се развият естествено. Остави съдбата да следват своя ход — убедително придумвах широките му рамене.
— Защо, след като вашето предаване въобще не се интересува какво ще стане, ако всеки следва естествения ход на своята съдба. То има за цел да изкриви нещата. И да извади наяве най-лошото у хората. — През цялото време наблюдаваше отражението ми в кухненския прозорец на фона на непрогледната нощ.
— Лошотията е нормалното им състояние.
Той изсумтя презрително. Поне отново се обърна срещу мен. Всъщност дали не го направи единствено защото трябваше да подреди готовите сандвичи в скарата?
— Не, не е. Просто ти смяташ изключението за правило, тъй като господства в твоя живот.
Ама че нахалник! Какво знае той за моя живот? Е, с изключение на онова, което споделих по време на разговорите ни в ресторанта в „Оксо“, на идване във влака и през остатъка от деня. Те едва ли са му били достатъчни да прозре в дълбините на душата ми. Не знае за мен почти нищо, освен кой ми е бил любимият млечен шейк като дете. О, в интерес на истината следобед обсъждахме различните аромати на презервативите и доста пофлиртувахме, но (поради присъствието на малолетни) крайно завоалирано. Е, какво пък, половината мъже в TV6 са наясно, че обичам бананови.
Само че никой от тях не знае, че любимият ми шейк беше шоколадовият.
Мятам му яростен поглед и отсичам:
— Изневярата е факт. Предателството е факт.
— Добре. Може би си права. Само че това са чудовищни факти, които трябва да си останат такива в съзнанието на хората. А вие постоянно експлоатирате измяната като форма на забавление и така неутрализирате грозотата й. Толкова ли си повредена, та не можеш да го проумееш?
Бях твърде изморена и вече ми се повдигаше от високопарната му почтеност. Улових се, че вместо да отговоря на въпроса му, на свой ред изкрещявам:
— Само ми кажи кой точно се крие зад тези така наречени културни и морални норми на Запада? Хората отдавна са обръгнали и постоянно вършат онова, което показваме, за тях то не е нищо ново.
Замълчахме и Дарън изцяло се съсредоточи върху изваждането на сандвичите от грила. Предложи ми
