Смит заяви, че широките ми панталони „Мълбъри“ са „твърде хубави да ги мърляш на плажа“ и ми пробута чифт свои „дънки“. Като видя чехлите ми „Джина Кутюр“, буквално се изсмя и се зае да ми търси гумени ботуши. Нося четирийсети номер. Новината бързо предизвика искреното удивление на цял Уитби, тъй като госпожа Смит позвъни на всичките си приятелки, за да ги попита дали случайно не им се намират такива великански ботуши. Никоя нямаше. Очевидно в Северен Йоркшър все още битува традицията жените да носят дървени обувки, за да остават стъпалата им малки. Мъчейки се криво-ляво да нахлузя ботушите на Шели — трийсет и девети номер, се озовах в безкрайно оскърбителната роля на най-грозната сестра на Пепеляшка. Изобщо не ми станаха. Отбелязах, че евтините марки не произвеждат големи размери. Госпожа Смит се разсмя и ми връчи ботушите на господин Смит. Краката ми буквално плуват в тях, но поне ми стават. Не ми се разминаха и чифт ръкавици от овча кожа, непромокаем анорак, шал и шушляково яке. Каквито носеха повечето ми съученици. Но не и аз. Още тогава отказвах да обличам подобни дрехи. Госпожа Смит обаче беше непреклонна. Не се умори да повтаря, че януари е много мразовит, че не съм виждала такъв студ. Явно намекваше, че съм изнежена южнячка. Обясних й, че не идвам за пръв път на север — всъщност дори съм завършила в Манчестър. Тя изсумтя в израз на нещо средно между съжаление и презрение.
— Какъв ти север е Манчестър, душко.
Сега приличам на рекламното човече на „Мишлен“. Само дето дрехите ми въобще не си отиват. Дарън крадешком оглежда одеянията ми. Той как е успял хем да се облече топло, хем да изглежда добре и небрежно елегантен?!
— Виждам, че майка ми добре те е екипирала.
Не удостоявам саркастичната му забележка с отговор. Не разбирам дали си въобразява, че казва нещо смешно, или се мъчи да ме подразни.
Но пък не съм сигурна дали въобще се дразня.
Колко странно.
Не помня кога за последен път съм се сблъсквала с толкова неясноти. Искам да кажа на Дарън, че съм по-добре след маратонския си сън. По-добре от когато и да било. Искам още да му кажа, че ме изпълва някакво непознато, поразително чувство за яснота и макар да не съм съгласна с неговата гледна точка, съм готова да я приема. С неохота признавам, че дори я уважавам. Дарън успя да защити тезата си. Само че не мога да го кажа, тъй като няма как да аргументирам решението си да остана още една вечер. Как да му обясня, че въпреки очакванията ми тук ми харесва? Толкова е спокойно.
И ужасяващо.
Поне се опитвам да бъда честна със себе си. Мислех, че воювам срещу Дарън. Сега разбирам, че ако е така, съм изгубила.
Наистина ми харесва.
Той е секси, духовит и интелигентен, но такива мъже съм срещала и друг път. Освен това е благороден, почтен и откровен — непознати за мен явления. Харесвам го, и то много, а това признание поставя началото на нова война. Опасявам се, че врагът ми е много по-силен, по-коварен и по-жесток, отколкото Дарън би могъл да бъде. Врагът — това съм аз. Харесвам го, но се мразя, задето го харесвам. Та нали цял живот усърдно избягвам именно такива ситуации? Зная, че трябва да си събера багажа и да се метна на първия влак за Лондон. Трябва да избягам от тази опасна зона.
Но не мога.
Зная, че ако сега си тръгна, Дарън ще остане с мен завинаги. Ще се питам дали е бил истински. Пряко себе си ще храня илюзии, че неговият подход към живота — открит, честен, оптимистичен — е възможен. Това ще ме довърши.
Ако остана, съществува реален шанс Дарън да разкрие истинската си същност, която не ще да е толкова зашеметяваща, колкото си въобразявам. Нямам избор, освен да продължавам да играя ролята на непристъпна, която старателно изграждам от двайсет и шест години, и да се надявам, че ако прекараме достатъчно време заедно, ще започне да ме отегчава. Надали това е най-гениалната стратегия в целия ми живот, но в случая е за предпочитане, тъй като алтернатива просто не съществува.
Тръгваме покрай брега. С ужас очаквам да се възцари неловко мълчание. Дарън обаче жизнерадостно бърбори. Чак да ти прилошее от подробните му познания за местните културни забележителности и история.
— Говори се, че Луис Каръл е написал голяма част от „Алиса в Страната на чудесата“ именно на този бряг.
— Така ли? — Не се обръщам да видя накъде посочва.
— По римско време на същото място вероятно е съществувало военно укрепление.
— Изумително. — Доволна съм от тона, който докарах. Самата дума е достатъчно изразителна, но начинът, по който я произнесох, е намек, че сто пъти бих предпочела да жуля загоряла фурна.
— Хайде да тръгнем към Флауъргейт. Можем да разгледаме галерията „Сътклиф“39.
И ни завлича да разглеждаме един милиард пожълтели черно-бели снимки от зората на века. На четири милиона седемстотин четирийсет и петата започвам да се възхищавам на упорството му. Снимките са невероятно интересни, но аз полагам максимални усилия да прикрия истинското си мнение. В отговор на показното ми безразличие Дарън се преструва, че не ми обръща внимание. Разиграването на подобни номера е отегчително, дори за професионален състезател като мен. Продължаваме разходката из градчето и прекосяваме реката. Дарън посочва една църква в далечината.
— Първоначалната постройка датира от сто и десетата година от новата ера. Виждаш ли гробището? Легендата гласи, че там е погребан Дракула.
Усмихвам се, за да му угодя.
— А онова там не е ли абатството „Света Хилда“?
Дарън едва не припада от изненада.
Слава Богу, вместо да ме попита откъде зная, просто приема, че съм от онези безумно впечатляващи хора, които са извор на всевъзможни подробности за всевъзможни места и на всевъзможни теми. Като него самия. Забележката ми така го трогва, че не мога да устоя на изкушението да блесна с още познания:
— Знаеше ли, че в първото абатство са живеели и мъже, и жени, но сградата била разрушена от датчаните?
— През 867 година — разпалено кима той. Толкова е студено, че в косата му едва ли не се образуват ледени висулки, но усмивката му разпраща огнени стрели из целия град. Една от тях се забива право в бикините ми. Размишлявайки над този факт, обмислям дали да не скоча в реката и да отплувам далеч, далеч оттук. Но вместо да предприема подобна драматична стъпка, продължавам да коментирам абатството:
— Хилда е била родственица на крал Осут, нали?
— Точно така.
Примира от задоволство. Знанието действително е власт. За мой късмет Дарън не се интересува откъде съм почерпила задълбочените си познания върху историята на родното му градче, забутано на края на света. Излъчва абсурдно блаженство. Една мъничка част от мен никак не би искала да го разочарова. Истината е, че Фай ми изпрати по мобилния телефон текстово съобщение, съдържащо информация за абатството и други факти за Уитби. Винаги разследваме евентуалните участници най-подробно.
— Искаш ли да го разгледаме отблизо? — предлага. Абатството се извисява на стръмен рид. Раздвижването ще ми се отрази добре. Кимам и се отправяме натам. — Как ти се струва Уитби?
Струва ми се студено и задръстено. Понечвам да произнеса тези (или подобни) думи, но в същия миг вдигам очи към Дарън. Загледал се е в морето. Сияйните вълни с цвят на тюркоаз се разбиват в пясъчния бряг, ту розов, ту с цвят на праскова. От одевешната сивота не е останала и следа.
— Умопомрачително — промърморвам, което е достатъчно правдиво и същевременно достатъчно мъгляво, за да го поласкае.
Дарън засиява.
— Нали? Знаех си, че ще ти хареса. Такова богатство на цветове, аромати и звуци. Сетивата ми са като наелектризирани.
От студа кожата му изглежда прозрачна и страхотно отива на строгите му, изпъкнали скули. И моите сетива са като наелектризирани, но надали от миризмата на рибарски мрежи и креозот. Тръгваме по павираните улици. За моя изненада децата не хленчат, че трябва да изкачат неколкостотин стъпала, а дори
