се радват — искат да разгледат древните гробове. Тъй като Дарън не намира нищо странно в подобно зловещо любопитство, не ми остава друго, освен да заключа, че това е някаква характерна северняшка чудатост. Изкачването ни отнема доста време, тъй като избягвам чайките с цената на какво ли не. Кълна се — местните представители на вида са дегизирани слонове. Почти оглушах от непрестанните им гладни писъци. Изглеждат свирепи и макар че уж било на късмет да се окажеш в ролята на обществена тоалетна за птици, съм готова да се лиша от подобна чест. Купувам сладолед на децата и на себе си. Дарън е твърдо решен да играе възрастен и изтъква, че било прекалено студено. Шарлот му отправя изпълнен със съжаление поглед, сякаш е безнадежден случай. Мирише на риба и пържени картофи, по-точно на вестник, напоен с оцет40, но като се изкачваме по-нависоко, ме лъхва пушек от комините. Струва ми се различен.
Най-сетне стигаме до църквата и докато малките хукват да издирват гроба на Дракула, аз настървено изпушвам една цигара — пет пари не давам дали увеличава шансовете ми да се просна до прословутия граф.
— Търсят ли те от студиото? — любопитства Дарън.
— О, да. Звъняха ми сто пъти. Явно не могат да се оправят с цялата каша без мен.
— Така ли?
— Да. — Не уточнявам, че Фай е намерила заместник. Ако му кажа, няма начин да не ме попита какво тогава търся още тук.
— Сигурен съм, че не могат без теб, Кас. В смисъл — че подобно интелектуално предаване несъмнено се нуждае от уникалния ти принос.
Думите му ме жегват. Въобразявах си, че ни е приятно да сме заедно, въпреки безумната еклектика и бедността наоколо.
Аз се старая — толкова ли е трудно да се помъчи и той?
— Защо ме мразиш, Дарън? — питам направо.
— Не те мразя. Харесвам те. Предаването ти не харесвам.
Хм. Харесвал ме бил.
Хммм. Но явно не достатъчно. От една страна, ще ми се да сменя темата. Да заговоря за самолетната и консервната промишленост. В действителност и двете теми изведнъж ми се струват безкрайно интересни. Но не мога. Дарън хвърли ръкавицата, и не само това, ами буквално плю на фамилния герб. Длъжна съм да отвърна.
— Да, но е моето предаване. Аз го измислих.
— И се гордееш с него, така ли?
— Да. Много. Преди да го направя, каналът страшно го беше закъсал. Можеше да се стигне до съкращения.
— Толкова ли не можа да измислиш нещо по-поучително?
— Това е достатъчно поучително — сухо отсичам. — То е нещо като предупреждение, ако някой има достатъчно разум да го чуе. Измяната грози всички. Мисля, че дори помагам на цивилизацията да смели този факт.
Нали вече го обсъдихме снощи? Защо пак да подхващаме темата? Никога няма да се съглася с него. Зная защо исках той да проумее моята гледна точка — целта беше да го привлека да участва в предаването. Не мога обаче да разбера той защо толкова държи аз да разбера неговата. Какво му пука? Какво иска от мен?
— Твоето предаване не носи полза на никого. То мами цивилизацията — повишава тон.
Което единствено ме насърчава напук да запазя спокойствие. Обожавам да се налагам.
— Приковава вниманието на 8.9 милиона зрители. Всъщност вече 9.1. Дай специално се обади да ми каже.
— О, приковава вниманието, признавам, освен това изхабява страшно много енергия, като в същото време напълно пренебрегва фундаменталните стойности в живота. — Тропа с крака по тротоара, но не мога да преценя дали защото му е студено, или защото е ядосан. Ръкомаха оживено и някаква жена, която разхожда кучето си наблизо, се заглежда в нас.
— И какво от това?
— Вашето предаване неизменно разчувства публиката, но на много повърхностно ниво. — Неразбиращо се взирам насреща му. — Телевизията не изисква поемане на отговорност. Всеки от деветте милиона зрители, който се е надявал да кръшне, си позатваря очите пред моралните норми. Но единствен нещастникът в студиото е принуден да отговаря за постъпките си.
Разтривам слепоочията си. Разбирам постановката му, но е погрешна.
— Не, Дарън. Телевизията просто следи обществото и отразява състоянието му. Не може да бъде винена за деградацията му. Ние показваме истината такава, каквато е, макар и нелицеприятна. Не разбирам защо се палиш толкова — въздъхвам.
— А ти защо не си признаваш, че тази ситуация те подлудява?
Свивам рамене и близвам сладоледа си.
— Искаш ли?
— Дай. — Спираме и той си близва от моя сладолед. Налага се да задържи ръката ми, защото трепери. Сигурно ми е студено. Прав е — не бива да ям сладолед през януари. Езикът му е тънък и розов.
— Не приемам теорията за колективната отговорност, обществото, всеобщото благо, тинтири-минтири. Майната му. С колкото повече хора се запознавам, толкова повече се разочаровам.
— Добре, за кого си отговорна тогава?
— За себе си. И се старая да правя каквото мога за майка си, Иси и Джош.
Замлъкваме.
Взирам се в Дарън. Гледам го право в очите, което рядко си позволявам, във всеки случай не и когато той ме гледа. Стомахът ми буквално хлъцва. От стреса е.
— Няма да участвам в твоето предаване. — При това съумява да го изрече с искрено разочарование. — Не това е начинът да ти помогна.
Свивам рамене. Честно казано, вече дори не смятам, че искам да заснема шоу с него — дори съм почти сигурна, че не искам.
— Не се безпокой. Свикнала съм да се оправям сама. — Ускорявам крачка, без да дочакам ефекта от острите си думи, надявайки се да го засегнат дълбоко. Не е нужно да узнава, че вече не се нуждая от него. Положението е много по-страшно.
Просто го искам.
Обаждам се на Бейл и с облекчение узнавам, че е на заседание. Няма какво друго да направя, освен да му оставя съобщение. Излъгвам го. Казвам му, че Дарън почти е склонил да участва, че непременно трябва да спечеля съгласието му, но че вече не могат да ме търсят, защото батерията на мобилния ми телефон е паднала. Ясно осъзнавам, че това са лъжи — до една. Само че не вярвам в изкуплението на греховете.
Когато Дарън и момичетата се връщат у дома десетина минути след мен, съм самата благост и добрина. Често прибягвам до този трик с мъжете. Ту съм мрачна и ядосана, ту най-неочаквано засиявам. Кара ги да се чувстват благодарни. Вече притъмнява, изпуснали сме следобедния чай, но по-страшното престъпление е, че заради нас и малките са го изпуснали. Госпожа Смит предлага да ни направи сандвичи, но аз не съм в състояние да ям. Отвътре ми кипи. Сара прибира децата да ги къпе. Господин и госпожа Смит решават да идат на кръчма с Ричард и Шели. Канят ме да отида с тях. Отчаяно се нуждая от питие. Приемам поканата и в същия миг Дарън грабва палтото си и заявява, че и той идва. Явно не му е омръзнало да се заяжда.
Кръчмата е претъпкана. Пълно е с недодялани, грубовати рибари. Колкото и да е странно, изглеждат доста секси въпреки грамадните си гумени ботуши. Носят черни вълнени шапки и грейки, но не закупени от моден магазин, а съвсем автентични. С цел да съблазня семейство Смит предлагам да ги черпя и стигам дотам да си поръчам от тъмната петмезена бира — очевидно любимото им питие. Кръчмата е мръсна, безвкусно обзаведена, доста занемарена, но очевидно е любимо място на всички. Струва си да се отбележи обаче, че скоро потъвам в алкохолно опиянение и преставам да забелязвам лепкавия прокъсан линолеум,
