хора.
— Така ли смяташ? — побеснявам.
— Е, може би си малко по-секси и малко по-интелигентна — обстрелва ме с комплименти из засада. Яростта ми бързо се уталожва и наместо това ме изпълва искрено задоволство. — Но инак си съвсем същата, Кас. И можеш да се влюбиш също толкова лесно.
Отново се ядосвам и язвително го срязвам:
— Не, не мога. Не ме бива в сърдечните работи. Хората не ми допадат. Струват ми се глупави и бързо ме разочароват.
— Не всички са такива. Аз например ти допадам.
— Колко си самонадеян.
И колко си прав!
— С други думи, опитваш се да се спасиш от цялото човечество. Само че не можеш просто да се скриеш и да се залъгваш, че няма да страдаш, само защото не се замесваш и не рискуваш.
— Мога. И го правя.
— Фактът, че баща ти е напуснал майка ти, не означава непременно, че и ти няма да си щастлива в любовта.
— А, щом той не можа, кой друг би могъл? — шегувам се, но смехът ми отеква неестествено пронизително.
— Какво не е могъл?
— Щом баща ми не намери сили да ме заобича, кой мъж би могъл? — Наближавам към финала.
— Аз бих желал да опитам.
Бинго.
Мамка му, не.
Излишно е. Искам да спя с него. Не е нужно да ме лъже. Не е нужно да ми пробутва евтината реплика за любовта. Учудена съм. Смятах, че е над тези неща. А че репликата е евтина, личи от факта, че надали има сериозни намерения. От три дни непрестанно си повтарям как изобщо не вярвам в тези работи и въобще не ми пука. Не че за пръв път се сблъсквам с подобни декларации. Мъжете вечно ми излизат с номера колко ме обичат. Аз обаче знам, че сами не си вярват, а понякога дори и те го знаят. Това е просто безсмислен ритуал, останал от едно време. Звучи по-възпитано от откровеното предложение за секс. Рядко се хващам с мъже, дето ги избива на любов — рискувам единствено когато съм сигурна, че не говорят сериозно. Ако заподозра някого в искреност, се отказвам от секса и се сприятелявам с въпросния мъж — и веднага намирам практическо приложение на предаността му, когато трябва да се окоси ливадата или да се почисти гаражът.
Дарън обаче е различен.
Имам чувството, че не би отворил дума за любов просто ей така. И все пак нима е възможно да говори сериозно, особено след всичко, което му надрънках? Искам да спя с него, защото направо ме побърква. Но не мога да допусна да се случи, ако имам съмнение, че ще го приеме като нещо повече от чист секс. Това само ще усложни ситуацията. Не искам да му причинявам болка. Готин е. Трябва да бъда пределно ясна в чувствата си.
Де да знаех какво изпитвам.
— Не мисля, че ти си най-подходящият човек за тази цел, Дарън — ухилвам се пресилено. Усмивката е фалшива, жизнерадостният тон — също.
— Защо?
— Амииии — не си мой тип.
— Защо?
Защо ли! Защо пък не? Божичко, колко е арогантен.
— Просто си твърде сериозен и… хм, твърде непретенциозен за мен. — Дарън се взира в празната си чаша. Наистина започвам да се чувствам мръсница, за каквато минавам. — Това не означава, че не те харесвам. Ужасно те харесвам. С удоволствие ще те изчукам.
— Предполага се, че сексът не е нещо отделно от любовта. — Дарън се взира в мен с ужас и — да, струва ми се, че долавям в погледа му отвращение. Е, това поне ще улесни нещата.
— Ах, да, но ми се е случвало да се наслаждавам на невероятен секс, при това без усложнения.
— Добре, но правила ли си любов? Цялото това разнообразие. Свалки, чукане, любови и какви ли не безименни чудеса… — Пренебрежително махва с ръка, сякаш зачерквайки всички мъже в живота ми, както всъщност съм ги зачеркнала и аз самата. — Но никога не си била обичана. Просто е много лесно да избегнеш любовта.
— Нямам нужда от любов — отсичам сухо.
— Смяташ се за страхотно смела, а, Кас? — Никога не се впускам в подобни разговори. Не водят доникъде. Само до… — Е, знай, че не си. Смелостта означава да се довериш. Надменността е много лесна поза. — Едвам удържам прозявката си. Дрънкай си, господин Айнщайн. Успокоявам се, че говори така единствено от честолюбие. — Използваш родителите и кариерата си като оправдание да избягваш близки взаимоотношения, но всъщност те е страх.
— Да нямаш научна степен по въпроса?
Разменяме гневни погледи над вазичката с пластмасовото цвете и празната винена бутилка, която междувременно служи и като свещник.
Тъй като мъжката природа ми е пределно ясна, осъзнавам, че ако отношенията ни продължат да се развиват в тази посока, няма да стигнем доникъде и само ще си загубя времето. Дарън е прекалено емоционален. Някой ще пострада. Да, много е привлекателен, действително страхотен пич, но не си струва усилието. От сто километра си личи, че е врящ казан със страсти. Очевидно много държи на мен, но аз чисто и просто не мога да си позволя да му отвърна със същото. Признавам, много се изкушавам да повярвам, че силните чувства и интересът му към мен могат да се окажат трайни. Но това е невъзможно. Ами ако споделям чувствата му? Ами ако… не ми е безразличен? Докъде ще ни отведе всичко това? Доникъде, то се знае. В името на великодушието съм принудена да бъда жестока.
— Ти си побъркан на тема любов. Причината не е в теб. А в попкултурата. Прав си, телевизията е виновна за много неща. Този абсурден идеал, който не съществува, ни се натрапва с всяка песен, всеки плакат и всяка книга. Сигурна съм, че ако песните на „Битълс“ бяха посветени на мира, вместо на любовта, светът отдавна щеше да е забравил какво е това война.
— Именно на мира са посветени.
— Добре де, не само на „Битълс“, а и на всички останали. — Правя опит да го обърна на шега, но Дарън запазва каменно изражение. Няма намерение да ме остави да се изплъзна просто ей така. — Знаеш ли, според мен търсенето на любовта и Човека с главно Ч е пълна загуба на време. Унизително е. Срамувам се от името на всички хора. Мисля, че трябва да се издигнем над всичко това и да продължим напред. Шекспир е виновен! Любовта е чиста лудост. Поискай сметката.
Невероятно е мъчително. Прибрахме се от ресторанта в пълно мълчание. Легнах си веднага. На сутринта закусих с Линда — Дарън беше излязъл да разходи кучето. Вали като из ведро. Събрах си багажа, Дарън се прибра да ме закара на гарата. През целия път не разменихме и една двусрична дума. Фатална грешка. Присъствието ми тук се оказа фатална грешка. Споделянето с Дарън се оказа фатална грешка. Както и опитът да го сваля. Утешавам се единствено с факта, че не след дълго ще съм във влака на път за „Кингс Крос“. Мога да отида направо в телевизията и да се помиря с Бейл, чието търпение вече се изчерпва. Незабавно ще се заема със снимките и монтажа за тазседмичното шоу и до събота няма дори да си спомням името на Дарън. Твърдо съм решена да го запратя в забвение.
Пристигаме на гарата в Дарлингтън. В колата цари пълно мълчание, чува се само усърдното съскане на чистачките по стъклото. Дарън слиза с мен. Отива да провери разписанието, аз оставам на перона. Връща се още по-тъжен и унил и казва:
— Ще се наложи да изчакаме близо час. Съжалявам, трябваше да проверя влаковете вкъщи.
— Не се безпокой. Аз трябваше да го направя. — Отново млъкваме. Додавам: — Няма нужда да чакаш с
