— За какъв дявол ще тикна ключ при чорапите си?
— Представа си нямам, Иси, но го правиш.
Този разговор се провежда на път към кухнята. Часът е четири и трийсет в неделя следобед. Тъкмо време за една не просто ободрителна, а животоспасяваща доза джин с тоник. Аз лично несъмнено изпитвам нужда. Лирическото отклонение с ключа не успя да забаламоса Иси.
— Какво става, Кас? Само по себе си изчезването ти не е толкова изненадващо, но обикновено се криеш да работиш. Само че, като се обадих в студиото, ми казаха, че си болна от ларингит. Позвъних тук, но никой не ми отговори. Да не си била в болница?
Внимателно се вглеждам в Иси — за пръв път, откак е дошла, и видът й ме кара да се почувствам отвратително. Изглежда страшно измъчена и притеснена. Давам си сметка, че аз съм причина за тревогите й. Наред с бездомните кутрета, изсичането на горите и липсата на чиста течаща вода в Индия. Като се вземат предвид проблемите, които постоянно занимават съзнанието й, моето зачезване за малко повече от седмица е нищо работа. Споглеждаме се и тя внезапно млъква, обзета от подозрения.
— Нямаш вид на болна — произнася след малко. — Дори изглеждаш много добре.
Вярно е и дори, често казано, се чувствам като същинска богиня. Косата ми, бездруго черна и лъскава, направо блести. Усмивката ми, която обикновено използвам само като сценичен ефект, не слиза от устните ми. Винаги съм имала бледа кожа с много особен оттенък, но сега страните ми направо руменеят.
— Защо не ни се обади, на мен или на Джош, или поне на майка си? Направо се побъркахме. За Бога, какви ги вършиш?
И така до безкрай. Въпрос след въпрос. На малко от тях съм склонна да отговоря, а отговорите на онези, които бих преглътнала по-охотно, са твърде сложни. Отдъхвам си, когато Иси внезапно млъква насред изречението, но облекчението ми не трае дълго, тъй като скоро осъзнавам, че е заковала поглед върху мръсните прибори от тазсутрешната закуска. Въпреки присъщата на аналната ми невроза маниакална склонност да подреждам, не съм ги разтребила. Като се прибави и фактът, че закуската очевидно се е състояла от необезмаслени храни (в противовес на обичайната ми порция диетичен корнфлейкс с чаша портокалов сок), Иси съвсем закономерно се сащисва.
— Май не са се пропукали само черупките на яйцата, а? — пита, хем подозрително, хем ликуващо. Клатя глава, забила поглед в каменните плочи на пода. Чудя се дали ще я разсея, ако насоча вниманието й към мръсотията под хладилника. Едва ли. — Като гледам, и твоята черупка се е пропукала. Никога не приготвяш закуска на мъж. Кой е бил удостоен с подобна чест?
— Дарън. — Простичко. Колкото и да е странно, не намирам сили и желание да увъртам. Всъщност дори изпитвам потребност да говоря за него.
— Дарън?! — Неразбиращо. — Като разговаряхме за последен път, току-що се бяхте скарали. Той щеше да те изпраща на гарата. Уж щеше да се прибираш в Лондон сама. Какво се случи?
Мисля, че вече й обясних: Дарън се случи.
Разказвам й за пътуването до Дарлингтън, за басейна, за разходката по плажа и до древното гробище. Давам си сметка, че се кикотя, изчервявам се и преливам от въодушевление (но дори в настоящото си едва ли не истерично състояние със задоволство отбелязвам, че и тя смята разходка из гробищата за доста чудат избор). Описвам посещението в кръчмата и в ресторанта и най-сетне — свистящата кафе машина. Споделям, че изведнъж (както сме си седели на гадна оранжева гетинаксова масичка) ме е осенило прозрение. В миг разбрах, по-ясно от всякога, че го искам. Искам го, противно на всякакъв здрав разум и логика.
— Стига бе. — Иси протяга слабите си ръце, сякаш опитвайки се да отблъсне целия този поток невнятна информация. Така правеше навремето, като ходехме на вечерни курсове по руски. Макар да полагам неимоверни усилия да говоря разбрано, очевидно е, че Иси се чувства затънала до гуша в коварната тиня на неизследвани тресавища. Естествено, изтълкува изявлението, че го искам, в смисъл, че изпитвам сексуално влечение към този човек. Съвсем оправдано предположение, в светлината на досегашната ми биография.
Но неточно.
Запалва една от моите цигари, без дори да иска разрешение.
— Благодарих му за кафето и се опитах да си тръгна, но…
— Но?
— Но той постави длан върху ръката ми и каза: „Моля те. Удоволствието беше изцяло мое, Кас.“ — Преповтарям разговора с дебилно провлечен тон, нямащ нищо общо с мелодията на Даръновия глас. Просто ясно осъзнавам важността на нещата, които разказвам. Надявам се, че предадена с този безумен тон, случката ще прозвучи по-смешно и не толкова прочувствено.
— Нееее! — Иси моментално прихваща идиотската интонация с надеждата, че уцелва настроението ми. Предполага, че подобна реплика би ми се сторила крайно нелепа. Всеки мъж, който се опитва да ме свали, не бива никога, за нищо на света да сантименталничи пред мен, камо ли да допусне подобна грешка два пъти. Не ми понася.
Обикновено.
— И какво, Кез ли те наричаше? — Заваля името ми, сякаш е пияна-заляна. Бог знае защо тази подигравка ме кара да се засрамя. Принципно нямам нищо против хапливите, злобни забележки; сега обаче ми звучат детински. Дарън не заслужава подобно отношение.
— Хм, честно казано, не.
— Е, поне дланта му е била лепкава и потна. — Иси по разбираеми причини е доста озадачена и продължава да търси успокояващи доказателства, че се касае за поредната безпощадно оплюваща история, с каквито съм я засипвала неведнъж досега. Благодарение на безпощадно оплюващите истории по-лесно понася факта, че самата тя отчаяно търси любов, но за нищо на света не би могла да изрече подобни отровни думи, дори от това да зависи животът й. В нейното съзнание моята жестокост към противоположния пол компенсира незадоволените й потребности. Няма смисъл. Никак не ми се иска да не я разочаровам, но не мога да я излъжа.
— По-скоро беше хладна и гладка.
Иси едва не разлива джина на пода, тъй като в изумлението си не успява да прецени добре размерите на масичката.
— Внимавай — промърморвам, загрижена за килима си марка „Първис енд Първис“.
— И като казваш, че го искаш…?
Дълбоко поемам дъх и форсирам:
— Просто не можех да се откъсна от него.
Криво-ляво се мъча да й обясня. Тенджерите са мръсни, понеже не мога да понеса мисълта да ги измия и да залича спомена за присъствието му. Дори споменавам, че чаршафите те смърдят по същата причина.
— Чаршафите!? Кога стигнахме до чаршафите? — пискливо се провиква тя.
Бих могла да й разкажа за първия път. Тогава нямаше чаршафи, само една мръсна тухлена стена. Беше задъхано и необуздано. Мантото ми се измокри и изцапа, нуждае се от почистване. Шалът ми още лепне от спомена за любовта.
И отлично зная, че ако разкажа всичко това на Иси, ще си помисли, че подобно преживяване е типично в мой стил, че друго не е и очаквала от мен. И аз не очаквам друго от себе си. Но ако й разясня случилото се по-подробно, ще трябва да допълня, че актът — несъмнено примитивен и животински — граничеше с нереалното. Бяхме обгърнати в ярка бяла светлина, която ни превръщаше в едно цяло — в „ние“. Откъснати от целия свят, плувахме в отделно времево измерение, за което никой друг не подозираше и в което никой друг не можеше да проникне. В този миг дълбоко в себе си безмълвно повярвах, че сърцата, цветята и всичко, което те символизират, може да се случи и на мен. Бях там. Участвах лично.
Съединих се с другата си половина.
Зад една забутана провинциална гара.
Каква част от това ще схване Иси? Има само един начин да разбера.
Разказвам й всичко, което се бях заклела да не й разказвам. Нямам друг избор — то избликва само. Преливам от Дарън. От мисли за Дарън. Спомени за Дарън. Фантазии за Дарън. Не бих казала, че съм точно неспокойна — усещането е по-различно. Вълнувам се, ликувам.
