мен. Ще седна в кафенето.
Дарън ще гостува на родителите си до края на седмицата. Прибира се в Лондон в неделя вечер. Слава Богу — не бих изтърпяла да пропътуваме цялото разстояние дотам в мълчание.
— Предпочитам да изчакам. И да те кача на влака.
— За да си сигурен, че няма да ми хрумне да остана, а? — уж се шегувам, но изведнъж се чувствам ужасно самотна. По необясними причини не ми се иска да зарежа нещата така. Не искам да се разделя с Дарън веднъж завинаги. Самозаблуждавала съм се. Въобще не е ставало дума за участието му в предаването. Щеше да е страхотно шоу, наистина. С тази неземна красота щеше да ме принуди да превключва на „Играта на поколенията“, та да мога единствено да предвкусвам как в същия този миг британското население буквално се топи пред малкия екран, но Дарън не е и никога не е бил решаващ фактор за реализацията на „Секс със екс“. Имаме заместници.
Дойдох в Уитби единствено понеже исках да сме заедно. Нямам представа защо, но исках да съм с него.
И все още искам.
Дали ще ме остави сама на перона? Ако си тръгне, ще се разпищя. Забил е очи в земята. Не ме поглежда.
— Като малък вярвах, че локвите бензин са дъги, пострадали при тежка автомобилна злополука — казва.
Усмихва се смутено, сякаш проверява как ще реагирам на подобно признание. Явно очаква някоя хаплива забележка, която да пресече в зародиш изблика на спомените. В крайна сметка спомените водят единствено до опознаване и близост. Те крият опасността да харесаш другия човек. Обзема ме неочаквана смелост. Искам да узная повече за този мъж. Искам да науча всичко за него. Как се казва учителката, в която се е влюбил за пръв път? Не може да не е имало такава. Кои са приятелите му? Обича ли сос „Песто“? Мрази ли разкашкан грах? Какво смята за увеселителните паркове? От какво най-много се страхува? Какъв е в леглото? Коя е следващата жена, в която ще се влюби?
Съществува ли все още шанс да съм аз?
Моля?!?!
— Какво ще кажеш да изпием по едно кафе?
Тутакси приемам.
Не иска да сядаме в кафенето на гарата и избира малко „италианско“ кафене в съседство, собственост на ирански бежанци. Италианският им акцент е по-неубедителен и от моя, но капучиното е прилично. Настаняваме се един срещу друг на лепкавите дървени пейки от двете страни на миниатюрната гетинаксова масичка. Толкова миниатюрна, че главите ни почти се докосват. В което няма нищо лошо, тъй като кафе машината вдига такъв невъобразим шум, че и бездруго ще се наложи да се наведа към Дарън, за да го чувам.
— За снощи… исках да ти се извиня — започвам.
Не зная за какво точно, но се чувствам отвратително. Дължа му извинение за безкрайното предъвкване на едни и същи аргументи. За това, че си придавах фасони на непристъпна девица. И най-вече защото не намерих сили да му се доверя.
— Не, аз ти дължа извинение. Малко насилих нещата. — Думите са мили, но тонът е рязък.
— Просто почти не се познаваме. — Излиза като поредното обвинение, макар да искам да прозвучи като обяснение за предпазливостта ми.
— Не съм ти предложил да се ожениш за мен, Кас. Просто исках да се опознаем по-отблизо. Признавам, че се държах малко тромаво, но вече няма значение. Ти недвусмислено ми разкри чувствата си.
Само че това не е вярно, нали? Не е вярно, защото не съм в състояние. Недвусмислено да му разкрия чувствата си. Всичко е пълна каша. Искам го. Привлича ме. Изпитвам уважение към него. Харесва ми. Интересен ми е. Закъсах. Изведнъж, както си седя в поредната мълчалива пауза в разговора, си давам сметка, че отношенията ни до момента представляват поредица от караници и мълчание. Което само доказва тезата ми, че близостта поражда единствено жестокост и неприятности. Вдигам глава — Дарън изглежда тъжен и изкусителен. Изведнъж светът наоколо сякаш престава да съществува, усещам единствено неутолимото си желание, болката в гърдите и пулсиращите си устни — състояние, което лесно би могло да се облекчи, ако той просто ме целуне. Което няма да направи, но аз повече не мога да понасям тези мъчения. Изправям се и съм готова да се закълна, че в същия миг помещението се разцепва надве пред очите ми. Подпрях се на масата, за да запазя равновесие. Каква жега е в това забутано кафененце!
— Слушай… чао… и… благодаря за кафето.
Всичко е задъхано, забързано и изумително. Той докосва дланта ми. Не се опитва да ме спре. Но аз не мога да помръдна. Стърча като истукан. Пръстите му нежно докосват китката ми. Прикована съм. Цялата пламвам. Целувам го. Той отвръща на целувката ми. Усещането е могъщо и мрачно. Всепоглъщащо. Имам чувството, че никога не съм се целувала. Всички целувки досега са били просто репетиция. Това е истинската целувка. Всички думи, с които сме се замервали, мигом престават да съществуват и изгубват смисъл. Оставаме насаме с голата тишина. Докрай разсъбличаща желанието. Дарън хвърля няколко лири на масата и без да чакаме ресто, се втурваме навън в проливния дъжд. Дарън посочва глуха алея зад гарата. Вече крача натам — имам вграден радиолокатор за тъмни улички и потайни места, подходящи за разврат. Дъждът се лее като из ведро, капките ожесточено бият по тротоара, отскачат от плочките, злорадо пронизват следобедния здрач като заострени шипове, но на мен не ми пука. Всъщност дори се радвам — благодарение на отвратителното време улиците са безлюдни. Преливам от нетърпение. Дарън здраво ме сграбчва за ръката. Прекосяваме улицата, без да се оглеждаме. Без да се интересува дали сме сами, ме притиска към стената, а аз го загръщам с мантото си. Устните ни се сливат и целувката е толкова страстна, че не мога да различа неговите от своите. Припряно разкопчава дрехите ни и потъва в мен. Гледам го право в очите, той ме гледа право в очите, от начало до край не изпуска погледа ми нито за миг. Случващото се е невероятно. Струва ми се ужасно важно. И правилно.
Той идва към мен, изпълва ме, достига ме. Този човек е другата ми половина.
Всичко свършва за няколко минути. Страхувам се, че няма да свърши никога.
12.
Някой продължително натиска звънеца на входната врата. Едно от неудобствата на мансардния ми апартамент е, че не разполага с отживелици като шпионка. Невъзможно е да се разбере кой звъни, без човек да попита, когато пък вече е твърде късно да се преструва, че отсъства, ако не му се отваря.
Така ми се иска посетителят да е Иси. Възможно е да е Джош, но в идеалния случай е Иси. И все пак се ужасявам при мисълта, че е именно тя. Какво да й кажа? Какво мога да й кажа? Откъде по-напред да започна да й разяснявам поведението си през последните две седмици?
Зззззззъъън.
Подобно настоятелно звънене изисква внимание. В противен случай цял следобед ще се питам кой е бил. Замъквам се до домофона, молейки се да не е Бейл или Фай.
— Аз съм — казва Иси. — Къде се губиш, мътните те взели. Веднага ми отвори!
Отдъхвам с облекчение и натискам бутона. Само след миг Иси нахълтва у дома. Много ми е набрала — толкова е вбесена, че дори не си дава труд да ме целуне. Знаейки, че атаката е най-успешната форма на защита, бързам да я попитам:
— Нямаш ли ключ?
— Изгубих го — свива рамене и веднага ме поглежда гузно. Аз изсумтявам и започвам да намилам колко е рисковано от гледна точка на безопасността и какви неприятности ще ни отвори изваждането на дубликат. Като омеква съвсем, я питам:
— Провери ли в чекмеджето на тоалетката си?
— Не.
— Струва ми се, че е там. При чорапите ти.
