— Да — въздъхвам и за пореден път днес се задушавам от собствените си чувства. Признанието слисва и двете ни, но едновременно с това ни изпълва с радост. Иси изпада в екстаз. Сякаш току-що съм й казала, че съм спечелила от лотарията или че дори тя е спечелила от лотарията.
— Как разбра? Кога разбра? Господи, Кас, колко невероятно!
Усмихвам се, извличайки максимален ефект от момента.
— Когато се регистрирахме в селския хотел. Отвратително място — килими на цветчета и рецепция, затрупана с листовки за шампионати по дартс и изложби на местните занаяти. Той носеше сак.
Иси ме гледа неразбиращо. Пояснявам:
— Беше си приготвил презервативи, четка за зъби и чисти боксерки. Тогава разбрах, че освен дето е непоносимо привлекателен, интересен, интелигентен, почтен и забавен (все достойни за възхита качества, по които не си падам), е и самонадеян и коварен.
— Джакпот — усмихва се Иси.
— Именно — потвърждавам; всъщност дори плясвам с длани, тъй като не мога да се въздържа.
Блажено се отдавам на спомена, а Иси тръпне в доволство при мисълта за разкриващите се възможности.
— Знаеше ли, че ще дойдем тук? — попитах тогава.
Той отпи глътка шампанско (домашно, но кой се интересува) и накваси с него устните ми, с което за миг ме накара да млъкна.
— Не бях сто процента сигурен. — Палаво.
— Но все пак си го очаквал. — Недоволно.
Откъсна устни от устата ми и ги впи в зърното ми, същевременно наливайки шампанско в пъпа ми. После с целувки си запроправя път към алкохолното езеро, като в същото време пръстите му нежно проследяваха очертанията на раменете, Ключиците, талията ми. Докато жадно облизваше виното, мислено се благодарях на личния си треньор — ежедневните двеста коремни преси си струваха усилието.
— Не съм го очаквал. Надявах се. Нали ти казах, че съм оптимист — ухили се Дарън. Устните му бяха влажни от шампанското и от мен.
Умението, съчетано с дързост, вече минава границата. Изведнъж Дарън започва да ми се струва опасен. Кога ли ме е изпреварил в интимния шах? Матирал ли ме е? Или аз печеля? Възможно ли е взаимно да се матираме?
Надали.
Страхът се впива в гърлото ми като хладна стоманена ръкавица и бавно пристяга хватката си, сякаш да изстиска от мен и последната капчица щастие. Сърцето ми, което временно се беше преместило на небцето ми, шеметно полита към петите. Какво направих? Какви ги забърках? Хвърлих се право в гибелното бедствие, което най-старателно избягвам в продължение на двайсет и шест години. Две седмици не са достатъчни да ме накарат да запратя предпазливостта си по дяволите.
Би било безсмислено.
Няма да го направя.
Не мога да го направя.
Това е най-ужасно, което не можеше да ми се случи. Защото сега вече вярвам във всички ония глупости, които бълват по радиото, телевизията, романите и филмите. Вярно е. Изключено е да не разбереш, че си срещнал Човека с главно Ч.
Твоето вдъхновение, целта ти, личното ти обяснение за смисъла на нещата.
Животът мигом става по-пъстър и по-бляскав, някак започва да си струва да го живееш. Но ако онова, което се говори в книгите и филмите за влюбването, е истина, има основания да се смята, че може да им се вярва и за резултатите от подобни страсти.
Болка.
Много болка.
Майка ми не е ли живо доказателство? Всяка секунда, прекарана с Дарън, ме изпълваше с несравнимо щастие. Сега, когато отново извиквам спомена в съзнанието си, всяка секунда ми причинява жестока болка само като си помисля, че нещо може да се обърка. Когато каза, че ме обича, изпитах истинско блаженство, изпаднах в екстаз, но замисляйки се сега над думите му, окаменявам. Когато бяхме заедно, му повярвах. Повярвах във всичко от игла до конец, в щастливото бъдеще заедно, в шанса вечната любов да съществува. Но увереността започва да ме напуска. Нереалистично е да очаквам Дарън да прекарва с мен всеки миг от всеки ден, а когато го няма, се чувствам твърде жалка, за да се преборя със собствените си демони. В Уитби всичко беше наред, защото постоянно бяхме заедно — нямаше как да ми изневери или да ме напусне. Но сега… къде ли е сега? Може би изобщо не е в Котсоулдс. Може би е с друга. Истината е, че любовта е ефемерна — който се влюбва, сам си проси да бъде наранен, измамен и предаден. Чувствам се разголена. Вдигам поглед към Иси, но тя въобще не регистрира внезапния леден полъх. Зная какво си мисли — щом се е случило тъкмо на мен, абсолютно всичко е възможно. Само дето не е.
— Разбира се, това не може да продължава така — отсичам и вземам решение още на секундата.
— Какво?
Излиза, че лотарийният билет на Иси случайно е попаднал в боклука. Срамота.
— Това е невъзможно. — В действителност не се чувствам чак толкова уверена.
— Но нали току-що каза, че го обичаш — пелтечи тя.
— Така е — срязвам я. — В този миг го обичам с цялото си сърце и душа, отчаяно и до болка като в банално клише. Но ако продължавам така, утре току-виж ми текнало да му измисля галено име и да му народя дечица. — Говоря остро и решително. Надявам се да убедя сърцето си.
— И какво толкова страшно има в това?
Ако не греша, в очите й проблясват сълзи, но може би е от контактните й лещи. Горката Иси.
— Хм, нека проследим историята до логичния й завършек. Ами ако той не изпитва същото към мен? Ами ако аз държа на него повече, отколкото той на мен?
— Но нали казваш, че е влюбен до уши?
— О, отначало всички мъже са влюбени до уши. — Дори Иси би трябвало да го знае. Особено пък тя. — И щом ти завъртят главата, изчезват. В една връзка силният е онзи, на когото въобще не му пука.
— Именно там ти е грешката, надмощието далеч не е водещото в една връзка.
— Аз, Иси, не греша. — Дебело подчертавам личното местоимение. — Ако си бях стояла в Лондон, това изобщо нямаше да се случи. Просто в Уитби беше, как да кажа, красиво и романтично. — Продължавам да търся подходящата дума и допълвам: — Различно.
— Кас, сигурна ли си, че говориш за пейзажа, а не за човека? — Мятам й убийствен поглед. — Бях останала с впечатлението, че е напълно искрен — продължава умолително.
— Добре тогава, сценарий номер две. Допускаме, че изпитва същите чувства…
— Но той ги изпитва, нали? Убедена съм, че вярваш в чувствата му — протестира Иси.
Не бих посмяла дори да си го помисля. Представям си как целува пръстите ми, реше косата ми, разглежда бебешките ми снимки.
— Е добре, да приемем, в името на спора, че ги изпитва. И какво от това?
— Ще се ожените и ще „живеете щастливо до края на дните си“, като в приказките.
Сякаш е толкова просто. Ама че наивност! Очевидно Иси не е усвоила абсолютно нищо от дългогодишното си приятелство с мен. Заемам се да й обяснявам бавно и отчетливо, тъй като вече подозирам, че има проблеми със слуха.
— Тези. Неща. Не. Съществуват. Да, можем да се оженим, но рано или късно (и то най-вероятно рано, тъй като подобни страстни връзки угасват най-бързо) ще ме разочарова. Или аз ще го разочаровам. И тогава ще настане същински ад. Щом сега ме кара да се чувствам толкова добре… — сякаш се родих едва в мига, когато потъна в мен — … представяш ли си как ще се почувствам, ако ме напусне.
Иси затулва очи с длани.
— Кого се опитваш да убедиш с тези приказки?
— Никого. — Себе си. Себе си. Опитвам се да убедя себе си, но същевременно щях да й бъда адски задължена, ако някак си можеше да ми докаже, че подобни разсъждения са пълни дивотии. Но не може, тъй като не греша. Сигурна съм, че не греша. Това не може да продължава така.
— Кас, вече си на трийсет и три години, не на седем. Фактът, че връзката на твоите родители се е
