Нямам представа какво означава всичко това. Нарочно говори така. Но ми се усмихва, а досега съм го виждала да се усмихва единствено в разговор на тема футбол, което ме навежда на мисълта, че търговският директор е доволен.
Следващата ми задача е да се преборя с планината нови съобщения в електронната си поща. Съсредоточавам се с мъка, защото, макар да съм помолила Джаки да не ме свързва с никого, се стряскам всеки път, когато светне моята линия. Което се случва горе-долу веднъж на всеки четири минути. В края на работния ден Джаки ми представя списък на обажданията. Въпреки изричната ми забрана Дарън ме е търсил два пъти.
Привечер правя преглед на записаните интервюта в апаратната. За следващата седмица ми трябва възможно най-качественият материал. Нямам никакво намерение да оставя тази задача на редактора. Трудя се съвестно, за да наваксвам за забежките.
И за да се отърва от мисълта за Дарън. Ако съм заета, би трябвало да ми е по-лесно да не мисля за проклетата му усмивка, от която всичко ми изтръпва.
— Ама как ги обработваш горките жертви — коментира Ед — редакторът.
— Така ли смяташ? — Не откъсвам очи от мониторите.
— Аха, съумяваш да избегнеш покровителственото отношение, говорейки с кратки изречения и едносрични думи. Ще рече човек, че имаш вроден талант да общуваш на равна нога с простолюдието.
— Никой не ми е отправял подобно обвинение — коментирам хладно.
— Но и никой не подозира колко си страшна.
Ед ме поглежда с тревога. Никога не се знае как ще реагирам на шегите му. Усмихвам се и отново се заглеждаме в материала.
На монитора върви филмът, който заснех в деня преди запознанството си с Дарън. Става дума за един тип, който зарязал жена си заради някаква девойка. Девойката се съмнява, че ще останат заедно, макар да са насрочили сватба след месец. Смята, че иска да се върне при жена си. Което вероятно опровергава теорията, че всички съпруги са еднакви. Разговарям със самата нея. Рядка птица — свенлива шотландка със съответния приятно стържещ акцент:
— Ако бях известна, хич нямаше да ми пука толкова за измърляния мокет и разкъртените первази. Бих се примирил с факта, че предпочита нея.
— Може би ще успеем да ви осигурим и двете — разнася се моят глас, залъгващ жената с празни надежди.
Тогава смятах, че малко блясък и телевизионен престиж ще й дойдат добре. Пък и съществуваше възможност онзи тип да предпочете нея. Но като гледам записа сега — само две седмици по-късно, стомахът ми се свива. Имам ли право да…? Не позволявам на мисълта да се дооформи и за n-ти път днес проклинам Дарън.
— Дразнят се от акцента ми — жално проточва шотландката.
— Напротив, дразнят се от дългите ви крака и огромните ви гърди. Това е истинската им мотивация. Хващат се за акцента само за заблуда на противника — уверявам я аз.
— Това се казва професионалист — коментира Ед. — С подобни комплименти няма как да не я нахъсаш. Изключено е да не го прелъсти.
— Да ти кажа право, Ед, бях съвсем искрена — заключавам, затваряйки вратата след себе си.
Като никога ми хрумва да се прибера с автобуса. Не ми се пътува с такси. Не искам да оставам насаме със себе си. Никога не съм се чувствала толкова нещастна и объркана. Но и за нищо на света не бих се отказала от това си състояние.
Което е най-страшното.
Поглеждам часовника си и си позволявам да мисля за Дарън двайсет минути. Тъкмо след толкова пристига и автобусът. Отстрани на шасито има огромна реклама на афтършейв. Моделът малко прилича на Дарън. Има подобни очи, но не е толкова красив.
Решението да се возя на автобус беше грешка, защото шофьорът не иска да приеме банкнотата ми от петдесет лири и избухва в смях, като му обяснявам, че не нося монети, тъй като изпортват джобовете. Най- накрая някакъв кльощав тип на опашката зад мен предлага да плати едната лира за билета ми. Неловка ситуация. Тъкмо се каня да му се развикам и да му потърся сметка за проявеното нахалство, но улавям погледа му и установявам, че той също е изморен. Може би не се прави на благороден, понеже се надява да му се отплатя в натура, а просто иска опашката да напредва по-бързо.
— Благодаря — смотолевям. Той кима, смутен от извършената добрина. Може би си дава сметка колко нетипично е подобно поведение за един лондончанин.
Качвам се на втория етаж и се настанявам в предния край на салона. Приисква ми се да бях с Дарън — щяхме да се правим, че караме автобуса. Моментално се намразвам. Видя ли? Ето докъде водят подобни лудории. До лепкави сантименталности! Откъде съм толкова сигурна, че Дарън щеше да се преструва на шофьор? Държа се като пълна идиотка.
Градският транспорт е анонимен. Именно по тази причина сме готови да заплащаме невероятно раздути тарифи за несъразмерно кратки пътувания — това е част от сделката. Никой не те заговаря, хората предпочитат да не се заглеждат. С изключение на пияниците, които използват градския транспорт тъкмо за да те заговарят и заглеждат. Обикновено въобще не забелязвам с какви хора пътувам, но днес сякаш гледам на света с нови очи. От анонимността не е останала и следа — действията на всички ми се струват заредени със скрит смисъл. Младежът до мен не само че смърди непоносимо, ами ме дразни и по друг параграф. Слуша уокмен и припява под нос. Естествено, в песните се говори все за вечната любов, което, честно казано, ми идва в повече. И то не само заради гласа му. Премествам се по-назад и се озовавам зад две тийнейджърки. Четат „Космополитън“. Тъкмо решават теста: Как да открием идеалния мъж? Де да беше толкова просто! Докато четат въпросите на глас, се възползвам и отговарям мислено. Повечето ми отговори са „Б“. Накрая става ясно, че гаджетата на девойките са съответно „мамино синче“ и „женомразец“. Дарън е в категорията „непоправим“.
Като се прибирам у дома, лампичката на телефонния секретар мига. Прослушвам съобщенията, докато чакам ваната да се напълни.
— Кас, аз съм — пропява Иси. — Обаждам се само да проверя как мина разговорът с Бейл. Звънни ми се по-късно, ако имаш настроение. Ще се прибера от фитнес към десет.
Усмихвам се, тъй като небрежното уточнение „от фитнес“ има за цел да ми направи впечатление. За всеобщо изумление Иси все още не се е отметнала от новогодишното си решение. Записа се да участва в Лондонския маратон и тренира усилено.
Второто съобщение е от Джош:
— Здрасти, мацко, как си? Как беше на север? Довечера съм на кино. Джейн си е наумила да гледа някаква налудничава щуротия със субтитри. Филмът несъмнено ще бъде изключително ценен и крайно депресарски. И то в някакво смотано кино, където дори не продават сладолед „Хааген-Дазис“. Ще ти звънна утре.
Горката Джейн, май вече я е отписал. Поолеква ми. Третото съобщение е от мама, която мърмори, че не съм й гостувала в неделя. Гузно изтръпвам. С две думи, на Западния фронт нищо ново — типичните понеделнишки съобщения. Върнах се на позната територия. Дарън беше някакво налудничаво отклонение от утъпкания път, но вече всичко е наред. Намирам се в пълна безопасност.
— Кас, аз съм. — Гласът му се врязва в кротката тишина на съкровеното ми убежище и буквално изпадам в транс. Направо ми прилошава. — Сигурно още си на работа. Моля те, обади се, ако си у дома. — Замлъква — Сигурно не си там. Получих бележката ти. — Издава тъжен звук, нещо средно между смях и въздишка. — Очаквах нещо подобно. Знаех си, че ще се паникьосаш. Но ако ми дадеш възможност да поговорим… — Гласът му секва, Дарън се закашля. — Виж, изминалите две седмици бяха страхотни за мен. И за теб. — Гласът му зазвучава напрегнато, издава смесица от гняв, безсилие (каквито съм свикнала да предизвиквам у околните) и нежност (каквато съм). — Ако това те успокоява — и аз се страхувам.
Касетата свършва. Стърча като истукан; правя опити да анализирам чувствата си. Божичко, докъде се докарах — да чувствам. Само допреди две седмици разсъждавах. Изведнъж съм взела и да чувствам!
Стори ми съвсем искрен. Какво искаше да каже с това „и аз се страхувам“? Че кой друг се страхува?
Прослушвам съобщението отново. И отново. И отново. Общо дванайсет пъти. Накрая ми става ясно едно. Всичко е изгубено. Изтривам съобщението и си лягам. Дарън — кой Дарън?
