Обзема ме необяснимо безпокойство. Майсторски съм прелъстила не едно и две крайно зашеметяващи и тъпи същества от мъжки пол. Дарън надали се различава от повечето от тях. Изключено е да не се вписва в някоя от категориите ми — определя ли към кой тип принадлежи, лесно ще избера подходяща стратегия за действие. Автоматично елиминирам очевидните хватки, които прилагам на останалите льохмани. Отхвърлям и малките измами, които си позволявам с по-непочтените си любовници. Отпадат и всички тактики, изискващи да играя роля — вече ме познава твърде добре. Поглеждам облеклото си — еклектика от дрехи на Сара и Шели и едно-две мои по-практични неща, които взех единствено по настояване на Иси. Имам потресаващ вид, тъй че не мога да разчитам и на съблазън чрез външността си. Разполагам само с тази вечер, следователно зачерквам всички сценарии, изискващи продължителна подготовка. Отначало ми хрумна да му сготвя нещо — подобен акт на себеотрицание, в съчетание със светлината на свещи и ако не друго — с изобилни количества вино, би трябвало да постигне желаното въздействие. Но предвид съдържанието на хладилника и лошата слава на кулинарните опит в чужда кухня съм принудена да отхвърля и тази опция. И все пак утре си заминавам. Действително трябва да хвана по-ранен влак. Бейл ще побеснее, ако продължавам да се разтакавам — при това ненужно. Фай ще удържи положението със снимачните екипи, докато се върна.
Поглеждам си часовника. Девет и петнайсет. Или сега, или никога.
„Никога“ въобще не подлежи на обсъждане. Трябва да се рискува.
Намирам Дарън в гостната — слуша „Рейдио 4“ — и хвърлям предизвикателството:
— Хайде да излезем. Надявам се, че в Уитби все ще се намери ресторант, който да работи след девет.
— Колкото искаш. Обличай си палтото и да вървим.
11.
Дарън използва понятието „ресторант“ много по-великодушно от мен. В крайна сметка човек може и да си купи хотдог от улицата, но А. А. Джил41 надали би се върнал повторно. Така нареченият „ресторант“ разполага с пет-шест разнородни маси, около всяка от които небрежно са разхвърляни различен брой (между два и шест) всевъзможни столове. Масите са застлани с покривки, само че мушамени, на червени и бели квадрати. На всяка маса е поставена ваза с цветя, но и те са пластмасови. Свири и музика — от джукбокс. Свещите обаче са от истински восък, а храната е вкусна, макар изборът да е ограничен — свежда се до спаг. бол., тъй че вечеряме спаг. бол. Дарън поръчва и бутилка червено домашно вино. Въобще не си даваме труда да се поинтересуваме имат ли специална листа за вината. В заведението седят още три двойки, а една жена е довела кучето си. Посетителките масово са с провиснали гърди и кореми. По правило не стъпвам в подобни заведения. Утешавам се единствено с мисълта, че се намирам на стотици километри от дома и никой няма да ме познае. За голямо мое изумление Дарън се чувства в това кръчме не по-зле, отколкото в „Оксо“. Аз умирам от срам. Примирам от ужас да не прихвана провинциалния кич. И да започна да смятам, че синьо си отива със зелено или че представата за приятна вечер се изчерпва с натряскване до забрава в стара, порутена кръчма.
О, не, вече долавям началните симптоми. Трябва незабавно да се върна в цивилизацията, преди да съм се повредила безвъзвратно.
Сервират ни храната и виното. Дарън е крайно мълчалив, аз пък се дразня от необичайната липса на духовитост у себе си. Рядко се случва да си глътна граматиката. И защо тъкмо сега, когато искам неотразимо да блесна? Отлично зная какво целя. Надали е толкова трудно да го прелъстя. В настоящия миг обаче ми се струва напълно невъзможно. Въздъхвам и плъзвам поглед към околните маси. Забелязвам двойка пенсионери, които молят келнера да ги фотографира. С удивление наблюдавам как той изпълнява молбата им, без да демонстрира и капчица презрение или съжаление, макар че вътрешно сигурно едва се сдържа. Те се нахилват като зелки и заемат изкуствени пози с вдигнати чаши. Тъкмо се каня да пусна някоя хаплива забележка по техен адрес, когато забелязвам, че и Дарън ги гледа, само че с усмивка.
И с умиление.
— Не са ли великолепни? — кима към грозниците.
Явно без да си дава сметка колко фатално изглеждат, подхваща реч на тема — колко са възхитителни подобни достопочтени възрастни двойки, чийто брак е щастлив и те все още се обичат. Прекъсвам го със забележката, че сигурно са се усамотили за уикенда с мръснички намерения, но тъй като в Блакпул и в Брайтън е било препълнено, са се принудили да дойдат в Уитби. Той се усмихва и най-спокойно продължава да ми обяснява как действително вярва в приятелството, верността и близостта между хората.
— Пропусна чукането — вмятам с намерението да ускоря процедурата по свалянето.
— Интимността е част от всичко това. При това много важна.
Наистина приема всички тези дивотии сериозно, но най-странното е, че с това лирическото отклонение едва не накарва и мен да повярвам. Оптимизмът му е заразен. Сигурно е от виното. Мигновено се съвземам.
— Господи, колко си сантиментален! — просъсквам злорадо. Кой знае защо. Сигурно по навик.
Вместо да се обиди, Дарън се усмихва:
— Може би, но по-добре да съм сантиментален, отколкото циник.
— Аз не съм цинична — срязвам го. — Аз съм…
— Реалистка — довършва той вместо мен. — Да разбирам ли тогава, че не вярваш във вечната любов?
— Вечна любов! — изсумтявам презрително. — Няма такова нещо. Хората се използват един друг, употребяват се взаимно, след което се захвърлят и продължават напред. И това явление е повсеместно. Обзалагам се, че сигурно вярваш и в чудовището от Лохнес и в Дядо Коледа — подхвърлям злобно.
Дарън скръцва със зъби. Не мога да разбера дали е ядосан, или е разстроен. Оказва се, че и двете.
— Не можеш ли да се държиш прилично? Не забравяй, че ти правя услуга. Ти се самопокани у нас. Толкова ли ти е неприятно с мен и моето семейство?
Отначало си глътвам езика. После въздъхвам, отпивам от виното и отговарям на поставения въпрос откровено:
— Не, в действителност въобще не ми е неприятно. Дори… — Разколебавам се, но после поемам дълбоко дъх и смело продължавам: — … прекарах чудесно. Имаш прекрасно семейство.
Дарън мигновено се отпуска и ме озарява с най-лъчезарната си усмивка:
— И аз така се надявах, но не можех да бъда сигурен. Ти ту се смееш, ту…
— Какво?
— Ами зъбиш ми се, поради липса на по-подходяща дума.
Отново въздъхвам, но не възразявам.
— Добре де, вярвам, че хората биват обзети ако не от любов, то поне от някаква лъст или нещо подобно. Човек по природа е много слаб. И не може да остане влюбен задълго именно понеже е много слаб. В крайна сметка все някой ще пострада. Затова смятам, че е най-добре всички тези лепкави усложнения да се избягват.
— Не отиваш ли твърде далеч?
— Не виждам златна среда. Мисля, че някаква, каква да е, любов не решава въпроса.
— Виж, тук напълно те подкрепям. — След кратко мълчание додава: — Помниш ли онази вечер, като бяхме в „Оксо“?
Нима е било едва преди три дни? Имам чувството, че е било в друг живот.
— Тогава полюбопитствах какво всъщност те е наранило. — Кимам. — После си дадох сметка, че не е моя работа, и смених темата. — Отново кимам. — Питах се дали вече ще ми разрешиш да ти задам този въпрос. Наистина бих искал да разбера какво те е наранило до такава степен, та да те накара напълно да се затвориш в себе си? — Задава въпроса с наведена глава, избягвайки погледа ми. И си играе със солницата.
Изненадвам се, че въпросът искрено го вълнува, и изпитвам желание да му обясня. Питам се дали ще мога.
— Просто не съм в състояние да приема мръсната пяна на човечеството. — Той ме измерва с въпросителен поглед. — Кошмарната пустота и безнадеждност, която минава за връзка. — Изпъшквам
