Елена Павлова
Раят на рокендрола
Предговор
Има един разказ от Стивън Кинг — „Дяволският оркестър“. Той е един от четирите ми най-любими от този автор. Впечатли ме дълбоко когато го прочетох за първи път — и все още продължава да ме впечатлява след вече доста години и препрочитания. Има и един мой роман — „Лавина“ — в който Доминик Бърч има кратко участие и се самоубива. Винаги съм си знаела, че Дом е попаднал в Рокендрол Рай. Тъй че един ден реших да проверя какво се е случило там с него… и ето ви на тази история.
Част първа
Беше си теглил куршума и усещаше кисел вкус в устата си.
Много добре си го спомняше:
Беше изслушал още веднъж онази тъжна касетка, обърна я за трети път и печалните сонати на Бетовен се носеха като освежаващ бриз през стаята — на почти осезаеми, ароматни вълни — докато разопаковаше другите подаръци…
Спря касетката, обади се на Редж Ролинг и си полафиха няколко минути, но думите му засядаха на устата, чувстваше се толкова изпразнен, толкова самотен и излъган, и… След това Редж затвори, той разопакова без желание още два-три подаръка (Господи, колко му беше писнало от боядисани кичури коси, гравирани верижки и всичките други боклуци дето почитателите му ги пращаха), а пианото свиреше ли свиреше и Бетовен го полюляваше в печалните си обятия… Накрая реши, че просто няма смисъл да го отлага повече. Тъй че обърна касетката, взе четиридесет и четири калибровия (Джони и Франки се любеха лудо… тя вдигна своя 44 и…), опря го в слепоочието си и дръпна спусъка.
Определено си го спомняше много добре и това беше последното нещо, което си спомняше въобще.
Беше си теглил куршума. Точно в момента не беше сигурен ЗАЩО го е направил (освен, че наистина се беше чувствал много празен, много нещастен и много страдален), но беше убеден, че го е сторил.
И чувстваше кисел вкус в устата си.
Освен това чуваше някакво, хмм, буботене. И тръскане. И седеше върху…
Стреснато отвори очи.
Седеше на предната седалка на някъв автобус — точно до вратата, отдясно, до прозореца. Двигателят на автобуса астматично се давеше и вехтата бракма спазматично подскачаше, докато… Ами, докато катереха някакъв хълм.
Съмваше се и небето право пред тях беше окъпано в розово. Пътят беше доста неравен, нямаше дори асфалт — беше насипан само с чакъл. Освен това радиото на автобуса беше пуснато и от тонколонките хрипкаво и със смущения се разнасяше гласът на незабравимия Фреди Меркюри (доста младичък тогава), който се заливаше в трелите на „Бохемска рапсодия“.
Доминик се размърда на седалката.
Точно преди гребена на хълма — всичко се виждаше пред предното стъкло — пътят рязко се разширяваше и оттам нататък беше асфалтиран, та дори и с ярки разделителни линии. И имаше знак, край който бусът едва-едва пропъхтя.
ДОБРЕ ДОШЛИ В РОКЕНДРОЛ РАЙ, ОРЕГОН
Возилото най-сетне изкатери последните метри и решително се заспуска надолу — значително по-бодро и по-тихо.
— Вяааатърът още дууха… — продължаваше да циври Фреди.
Доминик зяпна.
Градчето беше прекрасно, сгушено като скъпоценна брошка сред гористите хълмове. Беше… съвършено. В единия край се издигаше църква, в другия — също. Училището беше грамадно, правоъгълно и керемиденочервено. На запад стърчеше бяла часовникова кула — най-вероятно кметство. Скупчените къщурки с малки зелени ливадки… Пасторално градче — с налудничавото име Рокендрол Рай.
Ръъъмммжжж! — протестира двигателят, когато шофьорът превключи на по-висока предавка и вехтото возило се втурна надолу и напред като че ли и то беше подушило, че се прибира вкъщи и бързаше да си легне в гаража.
Доминик почувства как вътрешностите му се смръзват, докато хвърчаха по гладкия асфалт към Рокенрол Рай.
Никога не беше идвал в Орегон. Пък и да беше по време на някое турне, прекалено ясно си спомняше Бетовен и подаръците, и рождения си ден — това беше снощи, за Бога! — за да може да повярва, че ей-тъй на, от нищото, ще си тегли куршума и ще се озове…
Мощна тръпка го разтърси целия. ТОВА ли беше отвъдното? Обърна се и сега вече това, което видя отзад, никак не го изненада. Автобусът беше голям — от онези, транс-континенталните лайнери с тоалетна, стюардеса и видео. Имаше даже и бар. Обаче беше съвършено празен.
Рокендрол РАЙ. Орегон — ха-ха!
Надигна се, но в този момент автобусът рязко навлезе в последния завой преди града и го събори на седалката. Болката от ударения в стената лакет беше съвсем убедителна.
Понесоха се заплашително бързо между скупчените къщя, прехвърчаха през нещо, което очевидно беше главната улица с централния площад на нея (на Дом му се мярнаха табелки като „Би Боп Бюти Фризьорски услуги“, „Рок и Буги ресторант“ и билярдна зала „Рок, рок и още рок“), след което свиха в някаква пряка и двигателят най-сетне млъкна, а автобусът се намърда под козирката на новичка и съвсем модерна автогара от месинг и стъкло. Вратата се отвори.
Доминик потършува наоколо и се убеди, че има само един багаж — доброто старо лилаво брезентово сакче, с което навремето си носеше екипа за фитнес. Взе сака и слезе. Пътем хвърли едно око на шофьорската кабина. Никак не се изненада да види, че е празна.
Автогарата също беше празна. Впрочем, не — в онова, което трябваше да представлява кръстоска между бар и сладкарничка, имаше продавачка. И един-единствен клиент, който сигурно беше и посрещач, защото се надигна, когато видя, че някой слиза от автобуса.
Доминик с огромно усилие се накара да измине няколкото крачки до вратата на сладкарничката, да я отвори и да поеме протегнатата към него ръка. Че и да я разтърси сърдечно.
— ‘Драсти, как си? — рече глупаво на посрещача.
— Радвам се да те видя, сладкиш, крайно време беше! — ухили му се изпод рошавата си и доста поотраснала руса брада Кърт Кобейн.
И тъй Доминик Бърч, водещ вокал на „Лавина“ (бивш водещ вокал би било по-точно) пристигна и се настани в Рокендрол Рай за постоянно.
По-голямата част от първия ден му се губеше. Помнеше доста добре как Кърт го помъкна към спретнатите и авангардни къщи в карето зад автогарата, напъха го в една от тях (на вратата висеше табелка „Вила Брезов вир“), накара го да си вземе душ и го изведе. Да му покажел градчето. Дом беше прекалено объркан да му се съпротивлява, а след това стана прекалено пиян за същото, защото първата работа на Кърт беше да го натика в някакъв бар („Рол оувър, Бетовен!“) и да го черпи две-три-четири големи за да дойдел на себе си. Тъй че по-голямата част от деня наистина му се губеше. Много смътно си спомняше някакъв репортер от „Рок рай дейли нюз“ да му взима интервю, да го представят на Елвис кмета, след това Джанис Джоплин да му сервира още две-три-четири големи в „Рок и буги“… както и поредица лица от които щеше да настръхне, ако вече не беше пиян и настръхнал: всичките му любими и омразни мъртви рокаджии, куп други за които не беше чувал… Спомняше си също (но много смътно) последните три-четири-пет големи. Пак бяха в „Рол Оувър Бетовен!“, Фреди (също жестоко пиян) го потупваше по рамото и го подканваше да изпеят нещо, а на пианото беше…. хм, беше ли всъщност Луис Армстронг или беше Франк Синатра? Черен ли беше пианистът или бял? Във всеки случай последният му що-годе ясен спомен беше как се е изправил на подиума и нежно пее „Хелоу, Доли!“, а Джон Ленън му ръкопляска. В глупашките му кръгли очилца се отразяваше един от прожекторите.
