— Утре?
— Мм, добре.
— Довечера има купон у Фреди — допълни Джанис. — Ще дойдеш, нали, сладкиш?
Дом гаврътна бирата без особено желание и се надигна. Чувстваше пръстите си мазни, сякаш вече се беше изцапал с грес.
Напусна „Рок и буги“ и тръгна да се скита из градчето. За миг се поколеба дали да не се отбие в „Би боп бюти“, но през витрината зърна стъкления поглед на смътно познат певец и се отдалечи.
Неусетно краката му го отведоха до „Сий ю лейтър“. Сали му махна и това реши въпроса.
— Настаниха ме на бензиностанцията — каза й от вратата. — А довечера имало купон.
— Има. — Съгласи се тя. — И значи ще работиш с Рони.
— Искаш ли да дойдеш с мен у Фреди?
— Защо не? — Тя сви рамене. — Само че трябва да намериш Ричи и да му кажеш да ти хвърли нещо твърдо. Иначе няма да ги понеса.
— Че кой те кара да понасяш тях? Нали ще си с мен?
— Защо си тук, Доминик?
— Защото пея добре — Той отметна глава и се разсмя. — И защото едно момиче свиреше на пиано.
— На пияно ли е свирила? — Сали също се разсмя. — Сигурно не е била добра.
— Напротив. Страхотна беше. И се казваше Кармен.
— Така ли?
— Подари ми своя касетка за рождения ми ден.
Сали изглежда очакваше някакво по-подробно обяснение, но Дом влезе в задната стаичка, измъкна бутилка водка от хладилника и я надигна. Пиеше жадно и адамовата му ябълка подскачаше. Първите няколко глътки изгориха гърлото му, но бързо престана да усеща острия вкус — просто ледена течност, която се хлъзгаше към вътрешностите му.
Сали го гледаше от вратата. Той откъсна бутилката — полупразна — от устните си, тръсна дългата си коса и дрезгаво запя:
— Джони и Франки се любеха лудо, но свада вдигнаха такава, че той й рече „Заминавам! Не ще се върна, квото ще да става!“…
— Я дай и аз да си дръпна едно! — Сали му взе бутилката и си смукна. — Как ме искаш довечера, каубой?
— Хубава — Доминик се разсмя. — Тогава Франки се разплака…
И тъй Доминик Бърч заживя като всички в Рокендрол Рай, Орегон: Между бутилката, смазката, бутилката, бутилката, бутилката, кревата, бутилката. И в промеждутъците нещо твърдо.
Държеше си една бутилка за спешни случаи, в шкафчето до аптечката. Сменяше я много редовно — горе-долу веднъж на два дни. Скоро щеше да му се наложи пак да я смени и мислено си напомни да не забрави.
Отвинти капачката, избърска смазката от гърлото с по-чистото крайче на един парцал и жадно отпи. С малко търпение и усърдие, светът щеше да добие приятна размазаност и празното хале да му се стори по- готинко. Дръпна си още веднъж. Изкиска се. Прибра с омазнените си пръсти висналите по челото си кичури, отметна глава и запя дрезгаво:
— Косите ти са бляскав водопад…
Стори му се, че трудно взима височините. Спомни си смътно, че някой му беше разправял (навремето… преди да тръгне — не на запад, а към Орегон) как Тото Котуньо за малко да си развали гласа от поркане, но се усетил навреме. Трябваше да вземе да го пита, когато жабаринът наминеше в Рая някой ден. Макар че сигурно има и Рокендрол Рай, Сицилия — или Корсика.
— Майната му на гласа! — Изсумтя и пак се изкиска. Тук не можеше да разчита на нищо. Нямаше да има кой да го открие и да му издаде песните — нови или стари — но за това пък водката беше много и евтина. Пък и парите с лопата да ги ринеш.
— Коошите ти шаа… — Поде отново, завалвайки нарочно думите.
В този момент в сервиза влезе Рони.
— Насвяткал ли си се, Дом? — Попита още от вратата.
— А, не. Трезв съм като… като… — Доминик поклати глава. — Абе, не съм. Не много.
— Можеш ли бързо да хвърлиш едно око?
— Помпата ли заяде?
— Не, имаш клиент.
Доминик с нежелание пъхна бутилката в шкафчето и се изправи.
На бензиностанцията беше паркирал прашен кадилак. Ударен отпред. Изпод капака на леки облачета струеше пара. Застаряващ плейбой с бирено коремче забързано взе да обяснява, как го били блъснали. Нагло. А от километри не можел да намери сервиз и… Още като зърна русото парче на предната седалка, Дом веднага престрои историята — как онзи е блъснал (нагло), докато мацето е работило в гащите му.
— Можеш ли да го оправиш? — Попита Рони.
— Кого? Мацето да не е момченце? — Изуми се Дом, докато вдигаше капака на кадилака. — Май мога. За няколко месеца…
— Сигурно в града има приличен хотел? — Попита застаряващият плейбой. — И бюро на „Херц“?
В долината под тях се беше разстлал Рокендрол Рай с все двете си църквици, червеното тухлено училище и цялата си пасторална красота.
— По-добре вземете моята кола и обръщайте! — Предложи Рони унило. — На около шейсет мили от тук има чудесен мотел, а пък аз… тоест, Дом… Като свършим работата, ще ви докараме кади-то.
— Да бе, да. Ще си го видя отново когато си видя оная работа! — Клиентът се плясна по набъбналия корем. — Има ли хотел или не?
— Сигурен съм, че ще…
Мадамата избра точно този момент да отвори вратата си и да се появи на сцената. Беше адско парче от пръстите на краката до последното кичурче коса.
— Хе-енри… — Проточи с медено гласче. — То-ова ли е ма-айсторът? Каакво очаарователно граадче!
— Наистина препоръчвам да вземете колата ми и да… — Пробва пак Рони. За свое изумление Дом усети, как нечии железни пръсти стягат сърцето му и в гърдите му се надига гняв. С мъка се въздържа да не посегне да удари хлапето. Някакво зло животинче сякаш захапа мозъка му; в очите си усещаше тежест, сякаш отвътре в черепа животинчето напира да излезе навън.
— Хаайде да идеем да разглеедаме докаато оправят колаата! — Мацето хвана „Хенри“ за ръката. — Тук смърди!
Тя стоеше от подветрената му страна и Дом смътно съобрази, че не си спомня скоро да е взимал душ… Скоро? От седмица или две? Сали обикновено беше така надрусана, че би легнала и с пръч, но… Животинчето в главата му настоятелно дръпна конците. Имаше лошото усещане (по-късно видя че е прав!), че поне в едното му око се е пукнал кръвоносен съд. Сърцето му направи лупинг.
— Обичаш ли рокендрол? — Попита бившата звезда Бърч и настоящ автомонтьор.
— Обоожавам! — Мацето се разплу видимо. — Направо си уумирам за поо-стаарите пеевци…
— Тогава вървете направо по главната улица и ще стигнете до „Рок и буги“! — Препоръча им Доминик. — Питайте за Джанис.
— Суупер! — Тя хвана Хенри под ръка и го помъкна по шосето. Токчетата й потракваха съблазнително.
— Можех да ги измъкна! — Въздъхна Рони.
— Да ги измъкваш? Че те са родени за тук! — Доминик се засмя пиянски. В главата му животинчето продължаваше да гризе мозъка, но гневът му сякаш полека стихваше заедно с потракването на токчетата на мацето. — Да не мислиш, че предните постове не са ги забелязали? Дъртият Франки си отваря очите на четири. Сигурно Елвис вече хвърчи насам. Нямаше да ги измъкнеш, само щеше да загубиш още някой пръст.
