Стейси и касетката.
— Музикална академия? — Доминик вдигна вежди — На какво свириш?
— Пиано!
— О! Винаги съм обожавал този инструмент… — Неясно защо, бе събудила любопитството му все пак. Продължи. — Струва ми се, че в клавишите има някаква специална магия… Слушай, защо не ми посвириш? Само секунда да си взема душ и да се преоблека, след това можем да се върнем в залата и…
Кармен кимна, но той предположи, че пръстите й се вледеняват. Да свири пред Доминик Бърч? Тя погледна към Томас за подкрепа. Той обаче отпиваше от сока си с кисело изражение.
Доминик мина зад паравана в дъното на гримьорната. Влезе в банята, пусна душа и набързо се изкъпа. Преоблече се в чисти дрехи — глупаво или не, страхуваше се от тази странна Кармен. Страхуваше се от еротичния ефект, който й оказваше ароматът на потта му, искаше да се дистанцира от нея чрез една най- обикновена риза!
Слязоха в залата — само тя и той. Томас изобщо отказа да се мръдне от мястото си.
— Приятелят ти май ревнува! — отбеляза Доминик.
— Той не ми е… — Кармен се поколеба как да формулира мисълта си — Не ми е интимен приятел. Щях да дойда на концерта с другите от фен-клуба, но… Предполагам, че аз щях да ревнувам, ако дам втория пропуск на някой, който жадува да види групата!
Той се разположи на пода до пианото и кимна:
— Е, хайде, плати си сега пропуска! — тонът му бе може би малко по-сериозен, отколкото се полагаше.
Кармен седна на столчето и внимателно вдигна капака. Пръстите й май все още бяха студени. И явно не знаеше какво да свири.
После внезапно я осени вдъхновение и тя поде игривата мелодия на Ела и Луис „Не искам да танцувам“. Запя, опитвайки се да ги имитира и двамата:
— Когато танцуваш ти си очарователен и нежен… Аз не съм така добра като теб, ето защо не искам да танцувам — защо ли пък да го правя?
Трепна изненадано и за част от секундата дори спря да свири, когато Дом се включи с продрания си глас:
— Не искам да танцувам — как ли бих могъл… Няма да танцувам, благодаря много, знам, че музиката води към флирт…
Двамата едновременно се засмяха.
— Знаеш ли, учудва ме, че си чувала такива стари песни! — той се изправи — Освен това — не ти правя комплимент, забележи — си много добра. И като музикант, и като певица. Ако някога реша да си правя нова група, ще те поканя!
— Благодаря! — Кармен също се надигна — Знаеш ли, искрено съжалявам, че не оправдах очакванията ти!
— Защо?
— Ами, не съм твоята Кармен с коси като водопад и така нататък…
— Има ли значение? — Дом изненадано я погледна; беше успял да забрави натрапващата се в очите му нейна безцветност, музиката й преобразяваше дори нея самата — Вярно, не си Клаудия Шифър, — той се изкиска, — но винаги съм се чувствал неудобно в присъствието на прекалено красиви жени! Освен това, ако никой не ти го е казвал, значи ще съм първият — много си хубава, когато свириш! Честит рожден ден, кара миа!
И се събуди. По бузите му засъхваха сълзи. Главата смъртно го цепеше — както всяка сутрин. Всъщност, даже малко повече. Зашари сляпо по нощното шкафче, но не напипа бутилка. Обикновено, колкото и пиян да беше, не забравяше да си приготви средството против махмурлук. Погледна с едно око. Светлината беше болезнено ярка. Непоносима. Но поне различи, че бутилка наистина няма.
Обърна се със стон на другата си страна и протегна ръка, но напипа студен, леко влажен от пот чаршаф. Сали я нямаше.
Тя обикновено ставаше рано, за да е навреме в дрогерията. Но днес, ако не го лъжеше паметта, беше почивният й ден и…
Нещо го смущаваше. Не само липсващата бутилка. Стисна зъби, надигна се, изчака стаята да спре да се върти и тръгна към банята.
Не беше съвсем подготвен за това, което ще види — но не се учуди особено. Кръв имаше навсякъде, но тя още дишаше. Главоболието светкавично се завря в някое чекмедже в мозъка му.
Първо й сложи турникети и на двете ръце. Тя вяло се опита да се бори, но или беше прекалено отслабнала, или просто не искаше да умира все пак.
— Спокойно, мила! — Дом бързо я целуна по устата. — Ще те измъкна от ада, обещавам ти. Кълна се.
Тя престана да му се съпротивлява и затвори очи.
След това той се обади в лекарския кабинет. Цялата стена беше изцапана с кръв там, където се беше подпирал, но сега не му беше времето да мисли за това. Линейката дойде и прибра Сали. Дом се натисна да тръгне с тях. Дребничката сестра Маккълнък го хвана на вратата, тикна под носа му заобления си нокът с пурпурен лак и обвинително заяви:
— Ти, Бърч, иди си вземи два аспирина, направи си голямо кафе и след това влез под душа. Намери си чисти дрехи и тогава можеш да тръгнеш към нас. Няма да пусна някой от вас, отрепки такива, в кабинета си, дори ако става дума за живота му!
— Но тя ще се оправи ли?
— Ще те чака — сестрата сбърчи нос. — Чу ли? Душ — и не забравяй сапуна!
Действаше малко на празен ход, когато й се подчини. Глътна три аспирина докато кафе-машината бучеше. Изпи две чаши силно кафе без захар с три цигари. До тогава вече беше дошъл достатъчно на себе си, за да изкопае от гардероба пухкава хавлия. И влезе под душа.
Изкъпа се. Мокрите кичури коса му стигаха до под кръста. Колко време беше прекарал тук, за бога? Шест месеца? Година? Изтри замъгленото огледало, извади от шкафчето бръснача и изстърга няколкодневната си четина. Черната смазка от порите по лицето му и пукнатинките по кожата на ръцете не искаше да се маха. Пак изтри кондензата и се вгледа в отражението си.
Беше отслабнал. Скулите му стърчаха, под очите висяха торбички, а носът и бузите му бяха прошарени от спукани капиляри. Изглеждаше като безнадеждно затънал алкохолик, мътните го взели! Прехапа устни.
Когато по някое време излезе от банята, кожата му така се беше разкиснала, че направо нищо не усещаше с пръстите си. Изшляпа до спалнята, сети се, че е забравил хавлията на вратата и сви рамене.
Първото, което го блъсна в носа беше тежка смрад — на вкиснала бира, спирт и мръсотия. Второто, което го блъсна в очите беше стаята, превърната на кочина. Не би могъл да си представи, че е живял тук — колко време точно? — а още по-малко, че и Сали е живяла с него.
Трябваше да рови навсякъде, докато открие единствената чиста дреха в къщата — много смачкан официален костюм. Копринен. Навлече го на голо, забърса една от стотачките от антрето и излезе.
Два часа по-късно, когато се яви най-сетне в кабинета, изглеждаше като нов човек. Смяташе, че се е погрижил за почти всичко. Напазарува и се преоблече — дънки и фанелка, които още ухаеха на фабрично чисто. Беше се обадил и да му пратят екип за почистване по домовете — не искаше и да се прибира в кочината си. Освен това се снабди с букет рози. Мина и през „Би боп“, но в крайна сметка реши да не се подстригва — само му филираха косата, та да заприлича на бял човек. Доминик Бърч от добрите времена на възхода. Когато позвъни на вратата на кабинета, наистина се чувстваше прероден.
Сестра Маккълнък му отвори и зяпна.
— Какво си направил със себе си, за бога?
— Огледах се — отвърна й най-сериозно Дом. — Сали добре ли е?
— В момента спи. Ела, влизай. Закърпихме я, преляхме й кръв… сега сънят е най-доброто лекарство за нея. Но ум не ми го побира защо въобще е решила да…
— И аз не знам. — Доминик махна с букета рози. — Едва ли свинарникът вкъщи я е предизвикал. Или
