— Но… не трябва ли да минеш през лекарския кабинет?
— Нищо ми няма. Дом, всички са се наострили. Не съм ги виждал такива! Сиси Томас казва, че за последно е било преди големия концерт, аз още съм бил жив, когато двама се опитали да дойдат и да избягат… и почти се измъкнали. Не е на добре, Дом. Елвис организира някакъв отряд за наказателни цели… На твое място бих слязъл до долу и щях да се опитам да му обясня, че правят някаква грешка. Ако не заради себе си да го сториш, то поне за Сали.
— Кърт…
— Спри. Не искам да знам нито какво кроиш, нито нищо. Боя се, че не съм на твоя страна, сладкиш и че няма да е разумно да ми казваш важни подробности. Просто си помисли… Раят е като разбунен кошер. Не на пчели обаче. На стършели.
— Тече ти…
— Знам какво ми тече, по дяволите! — Кърт окончателно изгуби търпение. — Това е защото градът се подготвя. Кръвта се появи още докато се качвах в колата си. Настървявам се от секунда на секунда. Не се чуди, ако ме видиш да размахвам патлак след някое време. Прости ми за всичко, Дом… — Той се обърна на пети и излезе решително, без да довърши фразата си или да се опита да изслушва събеседника.
Дом замислено се загледа в пръснатите наоколо вътрешности на кадилака. Купето на платформата беше на Джими, но двигателят — не. Измит и завит го беше прибрал на дъното на шкафа с резервните гуми. А по този имаше още много работа…
Отвън избръмча мотор, заглъхна за минута-две и отбръмча. Малко по-късно в халето с руло в ръка влезе Рони.
— Довечера ще има концерт — каза с глух глас и размаха хартиеното руло. — Любимият ни шериф току-що донесе това и каза да не забравяме.
— Значи това е имал предвид Кърт — Доминик се надигна. — Хайде да изкараме мотора на Джими.
Беше ранен следобед, когато приключиха с монтажа. Дом събра частите от другия кадилак и ги пренесе при купето му. Точно когато оставяше сака с „боклуците“, му притъмня пред очите. От часове имаше чувството, че губи връзка със заобикалящия го свят, но този път то се усили. Свлече се на колене и се облегна с ръка на стената да не падне.
Припадаше ли?
Тогава я видя. Беше той. Беше тя. Стоеше на един покрив. Вятърът развяваше косата и якето й. Някъде долу лаеше куче. Дванадесет етажа ли бяха или повече? Видението бе толкова мимолетно, че той не обърна внимание. Беше сигурен само в едно — след секунда или две Кармен щеше да пристъпи напред. И да скочи.
— Господи! — Прошепна Доминик.
Тя се беше предала.
— Дом? — Беше Рони.
— Добре съм, нищо ми няма!
— Тече ти кръв…
Той попипа устната си. Да, наистина. От носа му се стичаше слаба струйка.
— Няма нищо. Просто… ще има концерт.
— За това ли бързахме с колата на Джими?
— Хм… — Доминик се надигна и срита сака. — Знам ли и аз. Щеше ми се да я оправим. Нищо повече. Имаш ли тук някъде бутилка за спешни случаи?
— Знаеш, че имам.
— Дай да си глътна една за из път.
Рони излезе и се върна след малко с бутилката.
— Сигурен ли си? — Попита колебливо.
— Сигурен съм — кимна Доминик. — Трябва да сляза долу и да обясня на Елвис, че има някаква грешка. И ми предстои концерт, каквато и да е тази шибана работа.
Концентратът му изгори гърлото. Отново видя Кармен — само за секунда. Пристъпваше към ръба. Гледаше надолу. Там, смален като мушичка, беше Емир, кучето й. Лаеше бясно и пискливо, както само афганките могат. После питието плисна огън във вените му.
— Така е по-добре — промърмори той и върна бутилката на Рони. — Ще дойдеш на концерта, нали?
— Че как — Приятелят му се изкиска. — Ще ме докарат под строй, ако не дойда. Буквално.
Доминик се метна в кадилака на Джими и подкара към града. По някое време запя:
— Но-ощ като пресъ-ахнал кладенеееец…
Беше писал и музика за една от тъпите серии на тъпия Батман. Но, за разлика от „Целувай ме, убий ме“, неговата песен не стана хит.
Елвис и неколцина от по-старите местни обитатели се мотаеха пред „Рок и буги“ с пушки и вид на печени каубои. И не изглеждаха добре. Никак даже. На Доминик му се прииска да беше взел бутилката със себе си. Паркира малко рязко и викна:
— Кме-ете! Да джапнем по едно?
— Щом казваш! — Елвис метна пушката си на рамо като бухалка. — И без друго се канех да наминавам към теб. Писна ти от въздържателство, а?
— Преди концерт никога не съм бил трезвен — излъга го Доминик. Пък и Кармен се беше предала.
На бара този път не беше Джанис — сигурно и тя се подготвяше за голямото събитие. Сиси Томас с осакатената ръка им сервира по едно двойно и Дом Бърч с най-голямо удоволствие пое към началото на познатия път на две-три-четири големи.
— Кърт ми каза, че готвите нещо — решително хвана тигъра за опашката. — Да не би някой да се опитва да бяга?
— Всъщност не. Не още. Но… Ние тук сме специално общество, Бърч, нали разбираш? И когато някой от нас се държи странно… това влияе на всички ни.
— А аз се държа странно — кимна Дом. — Разбирам те. Но всеки се опитва да преодолее травмата… по свой начин. Предпочитам да съм чалнат трезвеник и да търча като изоглавен ден след ден, и да се преструвам, че нищо лошо не ми се е случило — подсмръкна и избърса кръвта от носа си. — По-добре според мен, отколкото да се влюбвам в колата си като Джими и… и… — Сълзите сами идваха в очите му.
— Да, малко странни сме си — съгласи се съчувствено Елвис. — Сиси, дай по още едно.
— Тъй че просто се опитах да се преборя. Да… да намеря някакво занимание… — Дом гаврътна второто на един дъх. — Знаеш за тайния ми проект, онзи безнадежден кадилак, нали? Исках… исках… и аз не знам. Винаги съм мечтал сам да си сглобя кола. Първо бях прекалено беден, после станах прекалено богат…
Над бара имаше огледало. Той вдигна глава и се втренчи в огромния съсирек, в който се беше превърнало едното му око.
— Знаехме за кадилака. От самото начало. Аз накарах Джими да ти даде неговия. Грях ми беше на душата да те гледам как се мъчиш тайно.
Доминик изскърца със зъби и махна на Сиси за трето.
— Но нямаше да е хубаво да се измъкнеш също толкова тайно — допълни Елвис. — Пък и нямаше да успееш. Нали знаеш, Раят няма напускане.Ходиш си с нимб, свирукаш си и това е.
— И си пееш! — Допълни Доминик и се засмя дрезгаво. — Не знам дали ми вярваш, друже, но никога не ми е минавала мисълта да напускам рая. И ако цялата офанзива е била за да ме спрете, чук-чук-чукал си на най-грешната врата.
Вдигна поредната си чаша. Елвис му говореше нещо, но изобщо не го чу — в ушите му шумеше вятърът. Вятърът, който развява косата на Кармен и плющи с краищата на разкопчаното й яке. Тя се беше борила, той също. Но нито един от двама им не бе имал намерение да побеждава. Просто удължаваха малко агонията.
— Наздраве, кмете — рече и гаврътна и това питие. — Чук-чук-чукам си на райските порти…
Беше на осем-девет-десет големи, когато най-сетне се упъти към къщи. Падаше мека привечер — след по-малко от час започваше концертът. Отдалеч се чуваше настройването на уредбите на стадиона. Доминик беше благодарен за тънката размита линия, с която питиетата го отделяха от околния свят, но бе очаквал да се напие както трябва — особено след продължителното въздържание — а не се чувстваше наистина
