— Докато вярваш в това, той ще има власт над теб! — безмилостно продължи мадам Руссо. — Той ще те преследва, настойчив като пиявица… И напускането му вероятно също е номер — инкубите могат да прекарват безкрайно много време в нашия свят, без никакъв време-дълг или както там го нарече ти… Просто той иска да умреш!
— Ако беше така, щеше направо да ме блъсне с колата и… — Кармен изстина при самата мисъл за това. Наистина, как Дом не се бе сетил за това просто решение…
— Не, не може! Ако те убие, духът ти ще бъде свободен — а той вероятно ще понесе някакви… санкции за намеса, знам ли и аз! — жената наведе глава и се взря в книгата пред себе си. — Трябва да се направят някои проучвания, за да разбера Истинското му име, което ще ти даде власт над сегашното му преображение… И освен това!
— Какви ги говорите! — почти изплака Кармен. — Инкуб, зли духове, как ли пък не!
— Не мога да те накарам да ми повярваш насила! — мадам Руссо се засмя кисело. — Но, въоръжена с истинското му име, би могла да го накараш поне да покаже реалния си облик… Няма да е така красив, гарантирам ти! Освен това, ако знаеш истинското му име, би могла и да го накараш завинаги да спре да те преследва… Достатъчно е да си пожелаеш нещо невъзможно — нещо, което само един демон може да изпълни… Нещо по-сложно от сандък злато или власт… Ще ми оставиш ли ябълката, за да…
— Върви по дяволите! Ти наистина си вещица! — вбесена, Кармен скочи от стола си. — Как можеш да говориш така за Дом…
— Мини някой път за да ти кажа…
— Не искам да те слушам! — Кармен хукна към вратата, забравила за ябълката и за първоначалното си намерение просто да се позабавлява с „ясновидката“.
Мадам Руссо я изпрати с поглед, после спокойно прелисти няколко страници от книгата и промърмори:
— Може би, ако използвам сушени жабешки крачета… Да, това трябва да свърши работа! Едно парче от ябълката и…
Огледалото угасна.
— Приготвяй се, Бърч! — Провикна се някой от коридора.
— Готов съм — промърмори Дом, но не се надигна.
Сега си спомняше и за един друг сън. Той/Кармен се разхождаше с кучето в парка. Мадам Руссо бе изникнала като привидение от храстите, бе го/я стиснала за ръката като в менгеме и с дрезгавия си глас със странен акцент бе казала:
— Не искам да ми вярваш, Кармен! Просто запомни… запомни истинското му име. И не забравяй, че единственият начин да се освободиш е да му поискаш едно неизпълнимо нещо!
— Махай се, вещице!
— Дом?
Този път беше Кърт.
— Добре ли си, Дом?
— Не, не съм, но ще се оправя. Знаеш колко се притеснявам всеки път… — смутолеви Доминик и несигурно се надигна от стола си.
„Едно неизпълнимо нещо“ — обади се мадам Руссо в съзнанието му.
Излезе на сцената, притиснал микрофона към гърдите си като цвете. Прожекторите го заслепяваха, а скамейките за зрителите тънеха в мрак. Но не беше нужно да ги вижда, за да знае, че са там — стотина- двеста души публика на стадион за десетина хиляди; а сред вцепенените жертви на Рая на Рокендрола се притискаха един в друг и може би се прегръщаха Сали и Рони.
Дом притисна с две ръце микрофона и запя тихичко:
— Косите ти са бляскав водопад…
Затвори очи. Кармен стоеше на ръба. Вятърът плющеше с якето й. Емир се заливаше в бесен лай далеч долу под нея. А лицето на Доминик Бърч трептеше полу-прозрачно във въздуха и я мамеше да пристъпи….
— Кармен, кара миа… — изплака Дом и китарите изстенаха в синхрон с него.
И тя сякаш го чу. Вдигна глава. Без свян се втренчи в призрака на любовника си. Извърна се за миг и видя Томас, немият китарист, да тича по покрива към нея. Но беше още далеч, твърде далеч да я спре…
— …ще си дам душата за теб… — Продължи Доминик и гласът му набираше мощ.
Кармен се вслуша. Усмихна се. И нарече призрака с истинското му име. Той изпищя. Започваше да се топи. За секунда-две, както бе казала мадам Руссо, щеше да е уязвим.
Едно неизпълнимо нещо.
— Кармен! — Изкрещя Доминик.
— Дай му глас! — Ясно произнесе тя. — Върни гласа на Томас, проклето изчадие!
Чудовището, което се оформяше на мястото на призрака-Бърч, наддаде зловещ вой и изчезна с гръм — сякаш се пукаше огромен балон.
— Кармен! — Крещеше Томас. — Каааармееееен!
Тя бързо се обърна и се хвърли в обятията му, преди, както се е засилил, и двамата да паднат от покрива.
Дом падна на колене с последния акорд. Дори не бе осъзнал, че е заплакал. Беше се докоснал до истинското величие… никога досега не бе пял така. Бе се докоснал до величието на наистина големите певци. И публиката му ръкопляскаше!
Някой му помогна да се изправи. Той изобщо не обърна внимание кой. Някой му пъхна клетъчен телефон в ръката. Прошепна в ухото му:
— Обади се на бензиностанцията, красавецо!
И след това конферансието обяви, че предстои изпълнение на Джими Морисън от „Доорс“, а него нечии ръце го избутваха зад кулисите….
И после Джими запя.
Дом бавно идваше на себе си. Прибра в джоба на джинсите си ключовете от кадилака — кога Джими му ги беше тикнал в ръката? — и смаяно се взря в телефона.
Кармен го беше чула. В един величествен миг песента му бе разкъсала тъканта на времето и пространството, за да стигне до нея и да й вдъхне смелост. Тя се беше борила… и беше победила. Негов дълг бе да стори същото. Набра номера на бензиностанцията.
В затворената стаичка с касата бе разлят бензин. Тънка пътечка водеше към помпите. Маркучът на едната бе надлежно разгънат и като умряла змия лежеше в края на мократа ивица. В стаята вентилът на газовия котлон бе отворен до край.
Отис Рединг, чието изпълнение бе още в началото и който след това се бе качил на вездесъщия си мотор, зави и паркира до бензоколонките. Огледа се подозрително и подсмръкна. Отледалните му стъкла се блещеха срещу ярката лампа. Ако обонянието му не беше разядено от кокаин, може би щеше да подуши нещо нередно. Вместо това засече маркуча.
— Мътните го взели… — поде и пусна стъпенката на мотора.
В същия момент на километър и нещо от него Джими Морисън поде може би най-прочутата си песен:
— Запали…
А Дом натисна четвъртия бутон от номера. Старомодния телефон в бензиностанцията иззвъня. Между трансформатора и зумера прескочи искра.
— … огъня мии… — изпя Джим.
Бензиностанцията се взриви с грандиозен тътен. И адът се разтвори над Рокендрол Рай, Орегон.
Не беше подготвен — не би могъл да бъде подготвен за подобен развой на събитията… Или някъде дълбоко в себе си бе знаел, че ще стане така? Докато изобщо осъзнае какво се случва, вече беше преполовил пътя към изхода. Захвърли телефона някъде по пътя. Зави, удари се болезнено в стената и изхвърча на открито. За малко да се спъне на стълбите. Докато се носеше през паркинга, забеляза на светлината на грандиозното зарево, че повечето от колите са клекнали по джанти. Промърмори:
