пиян. Другото беше, че не му пукаше. Вече не. За нищо.
Паркира пред къщата и натисна клаксона преди да слезе.
Сали се показа на вратата — изтупана в нови джинси и бяла дантелена блузка, но гримирана само от едната страна. Все едно си беше насинила окото.
Две къщи по-надолу прозвуча високият ясен глас на Фреди:
— Фигаро, Магнифико, о-о-о-о…
— Пуснете ме, пуснете го… — допя хора Дом. — Готова ли си, скъпа?
Сали примирено кимна:
— Почти.
— Чудесно. Побързай, защото и аз искам да се мина за концерта.
Докато тя довърши и другото си око, Доминик се обади на бензиностанцията. Рони си беше тръгнал. Хвана го вкъщи.
— Ела да я вземеш! — Нареди на „съдружника“ си. — Аз ще трябва да мина отзад с колата. После трябва да се измъквам бързо. Почитателите винаги…
— Ка-акви почитатели? — Заекна Рони. Завалваше гласните.
— Повярвай ми, на всеки концерт ги имам със стотици! — Увери го Дом. — Просто ела я вземи. — И затвори.
Хич, ама хич не му пукаше и това му се стори прекрасно.
Беше издокаран като Доминик Бърч Суперстар, когато паркира кадилака на едно от последните свободни външни места зад стадиона. Чувстваше дори старата тръпка: Винаги беше мечтал да пее на истински голям сборен концерт, не „Някой си и приятели“ или „Лолапалууза 20001“, а нещо от старите времена. Не за скапана благотворителна кауза. Дори на възпоменателния концерт за Фреди не беше точно това. Може би поне тук и сега…
Джими се беше разположил на стълбите пред главния вход и вятърът развяваше разбърканите му кичури. Махна с ръка, когато зърна Дом.
— Ела да си поделим една цигарка! — Предложи ведро. Гласът му беше странно издрезгавял — като в последните му записи приживе — и Доминик предположи, че се е надрусал до загуба на съзнание. Казваха, че това е било обичайното му състояние преди да се гътне насред меката на художниците, Париж. Дебел, нещастен и друсан — пътят на Елвис, утъпкан от мнозина негови щателни последователи сред рокаджиите.
— Дълъг е пътят от Париж до Орегон — промърмори Дом, но седна до него.
Тревата на Джими беше превъзходна. Говореше се, че си я отглежда сам в задния двор, но не обичаше хората да надничат в гъсталаците зад къщата му. Във всеки случай, какъвто и произход да имаха запасите му, беше по-хубава от тази на Валенс.
— Ще те пуснат някъде към средата — обади се към половината на цигарата Джими. — Концертът всъщност е почти безкраен, разбира се…
— Разбира се.
— И е много трудно да го прекъсне човек.
— Тъй де, тъй де.
— Всички са като в транс като започне концерта — допълни Джими и си дръпна отново. — И публика, и певци. Имаше един случай, когато концертът прекъсна. Страхотна буря — и светкавица гръмна трансформаторите. Сума време всички се щураха като обезглавени пилета.
— На бензиностанцията има газов котлон — ни в клин, ни в ръкав вметна Дом.
Цигарата догоря и той я стъпка в прахта.
— Решил ли си какво ще изпълниш? — Полюбопитства Джим.
Дом понечи да му каже, че не е — и че не му пука. Но не беше така. Знаеше какво ще пее. Кимна безмълвно.
— Аз също! — Джим Морисън се усмихна. Усмивката му бе едновременно лукава, хъшлашка, замечтана и невинна.
Доминик му хвърли ключовете от кадилака и влезе вътре.
„Ветеранът“ в Рая, както винаги, се оказа прав и за транса. Нямаше никакъв спомен колко време е седял в малката като кибритена кутийка гримьорна без врата. Имаше само смътна представа, че сляпо се е взирал в отражението си в напуканото огледало, по коридора са минавали разни хора, музиката е кънтяла в ушите му… И не само музиката.
В огледалото все едно на екран в кино се преповтаряше един от сънищата му. За Кармен.
Бе сънувал, че тя отива при психоаналитика си и се натъква на новооткриващия се „кабинет“ на една ясновидка. В съня си беше Кармен. Сега гледаше същото отстрани. Точно като на умален киноекран.
Мадам Руссо отвори някаква врата и въведе смутената Кармен в приятна старовремска гостна. След това внимателно остави ябълката на масата.
— Сядай!
Кармен седна. Тапицираното с плюш кресло бе изненадващо удобно.
Мадам Руссо се настани срещу нея. Делеше ги солидна дъбова маса, на която тя опря лактите си. Сплетените под брадичката й пръсти потръпваха нервно.
— Миличка, — каза жената, — тази… тази… тази ябълка не е от тук, нали? Имам предвид… О, господи, нека да греша! Нека ти я е пратил някой чичо или… — тя цъкна с език. — Виждам брези…
— Да, тя е от имението „Бетула“. Лаудрок, окръг Рокринг. Отвъд.
Беше толкова лесно да го каже, откри Кармен. Толкова лесно!
— Разкажи ми за него… — помоли едва чуто мадам Руссо.
— Той е мъртъв… има вече две години. Цялото лято беше с мен, но време-дългът му…
— Обичаш го, нали?
— Да! — Кармен кимна с достойнство. — Мисля, че се влюбих в него още преди да умре, но… Доминик Бърч не е човекът, с когото можеш да се колебаеш!
— Доминик Бърч, значи? Интересно! — жената внезапно се изправи, отиде до библиотеката в дъното и извади някаква книга. — Не четеш окултна литература, нали? Никак няма да ти хареса това, което ще ти кажа…
— Че ще умра преди Коледа? Знам го! Решила съм отдавна и…
— Не, миличка, не това! — мадам Руссо се върна обратно на стола си и разтвори книгата пред себе си. — Може би си чувала за призрачни създания, наименовани сукуби — красиви жени, които подмамват мъжете и им изсмукват жизнените сокове…
— Е, и?
— Не знам дали Лаудрок, окръг Рокринг е истинското име на мястото — може и да те е излъгал… Но Доминик Бърч е мъртъв от две години!
В този миг Дом потръпна и се дръпна назад като опарен. Две години?! Не можеше да е минало толкова много време, за бога! Или може би беше — и дори повече?
Кармен в огледалото болезнено преглътна:
— Не те разбирам!
— Много е просто! Твоят любовник НЕ Е Доминик Бърч.
— Тоест? — зяпна Кармен.
— Той е инкуб. Дух, който взима чужд облик, за да примамва жени и, след като те умрат, да поробва духа им… Много е опитен, вероятно… а ти явно си съблазнителна плячка за него, един господ знае защо.
— Но…
— При всички случаи той вече има голям харем — усещам го в ябълката му… следите от докосването му… Ти си мислиш, че той те обича? Не е така! Не знам какво точно те е лъгал, но единствената му цел е да те накара да умреш… И колкото се може по-бързо, толкова по-добре! За да ти посвети толкова време, значи за него е от значение!
— Глупости! Той е Дом и ме обича! Това, че не може да бъде с мен сега… — буйно възрази Кармен, но дори не се надигна от мястото си, омагьосана от тихия глас на жената.
