целият изрисуван с пламъци — колата на кмета. На предния капак беше седнал самият Елвис с вечната патица на главата си, синя фанелка, която разкриваше нашарените му с белези от игла ръце и бежови джинси с петно от кал над левия глезен.
— Здрасти, Дом! — Рече с престорена ведрост.
Доминик спря, облегна ръце на бедрата си и се наведе като бегач, който току-що е изкарал десеткилометровата дистанция с мускулни крампи и в двата крака. За пръв път откакто бе дошъл тук се мъчеше да качи хълма и вече горчиво съжаляваше за тазсутрешния си избор. Някои май имаха обезпокоително добри осведомителни агенции.
— Здрасти, Дом! — Повтори спокойно Елвис. — Какво ще кажеш за нещо разхладително?
Дом вдигна глава, погледна с копнеж към бирата в ръката му и въздъхна:
— Знаеш, че не пия.
— Да бе, да. Като си в Рок-рая, та си решил да се правиш на ангелче! Хайде де, бирата няма да те ухапе! Или искаш нещо твърдо?
— Трябва да се връщам! — Изръси Доминик. — На работа съм после…
— По едно време не ти пукаше за работата.
— По едно време и на тебе не ти пукаше.
— И колко още смяташ, че ще изкараш на този режим, Бърчи? Станал си много скучен напоследък…
— Просто се наслаждавам на живота! — Възрази Дом, обзет от внезапно вдъхновение. — Не знам дали изобщо можеш да го разбереш, Мемфис, но… аз съм жив!
— Да бе, сигурно.
— Не, не това имах предвид. Гледай сега, теглих си куршума… — Вече можеше да се приближи към „Импалата“, коленете му бяха спрели да треперят и смъртният студ не сковаваше гърдите му. — Теглих си куршумчето, щото не виждах смисъл да я карам повече в този дух. Забравил бях кой съм и какво съм. И… изведнъж ето ме тук. За да открия себе си.
Приказваше пълни глупости, разбира се. Но сам се слушаше и чак сам си вярваше, че би могъл да вярва в това същото.
— Жив съм — продължи. — Имам хубаво момиче, имам дом, работа, простите човешки удоволствия… Живея! Гледам света с ококорени очи като новороден и ми се струва все по-хубав и по-сладък…
— Не те разбирам — съгласи се кметът. — Но може пък и да си прав за себе си. Просто се притеснявахме, всички ние… — Не звучеше никак убедено.
— Я дай е’на бира — пресече го Дом. — Уф! — Седна на капака с подскок, отвори ловко кутийката и гаврътна на един дъх съдържанието. Погледна съзаклятнически Елвис. — Нали няма да кажеш на Сали? Всъщност половината работа е заради нея. Обещах й тогава в болницата, сещаш се… нали. Да не близвам и капка, да спра с дрогата, да се пречистя, такива глупости… Поне за малко.
— Ъ?
— Тя смяташе, че съм взел да… западам. Не, че е старомодно момиче, обаче харесва мъже, дето не си носят чорапите докато станат на ботуши. И мъже, които могат да дивеят по цяла нощ в кревата, пък… — Той сведе очи към слабините си. — Знаеш, как е, малкия палавник всичко го хваща по-бързо и от мен. А Сали… не искам да я загубя. Имал съм и по-хубави жени, обаче тази е огън.
Елвис се засмя дрезгаво.
Дом гаврътна и остатъка от бирата. Беше се кротнала в корема му и вече започваше да праща топли позивни по цялото му тяло… и да иска още една от сестрите й да си легне до нея.
— Наистина трябва да тръгвам! — Рече решително. — Мерси за бирата. Главата не ми го побира, как ще й обясня защо мириша на алкохол, но може и да имам късмет да не е станала още, като изляза.
— Знаеш, че си глупак, нали? — Елвис се засмя покровителствено. — Тя е просто някакво си момиче, ти си Дом Бърч. Колко платинени плочи имаш и колко почитатели? Лесно ще намериш по-добра.
— Може и да съм глупак. Ама този тук си пада по нея — Дом се потупа по „малкия палавник“. — Предпочитам да го следвам безрезервно. — И се затича обратно към града. Бирата се плискаше в корема му и го караше да скърца със зъби. Човек не става алкохолик, беше чувал да казват, а се ражда такъв. Може и тъй да беше. Дните му винаги са били осветени от две-три-четири питиета, но никога не си беше позволявал да се смъкне чак до долу. Едва когато дойде тук… а сега копнееше за поне една глътка и се разплака, докато търчеше надолу към главната улица, загубил ритъма на бягането. Вятърът сушеше сълзите му. Наистина не беше очаквал една-единствена бира — и то с „идеална цел“ убеждаването на страховития кмет — да му се отрази по този начин. До този миг не бе знаел, че е толкова слаб! Едно единствено нещо го спря да не завие към „Рол оувър“. Вече почти беше стигнал до витрината на бара, дори видя, че Рич Валенс е заседнал там от рано, когато в ушите му отекна суровият, безкомпромисен и презрителен глас на сестра Маккълнък:
Много хора съм чувала да го казват. Повечето измряха — леко внезапно. Другите още са си в града. Нали и без друго сте мъртви.
С последни сили зави към къщи, трясна вратата, хвърли се върху дивана в дневната и се разрева като малко дете. Чак гърдите го заболяха.
От унеса го изстръгна тиха музика. Бетовен. Соната на Бетовен. Пианото свиреше под галещия досег на ръце, които без съмнение му бяха познати. Нежните звуци успокоиха и риданията, и жаждата му.
След малко Сали влезе в стаята.
— Това тя ли е? — Попита. И веднага след това. — Какво ти става, Дом?
— От… къде… — Той едва се надигна.
— Касетката беше в сака ти. Преглеждах багажа. И… Не ти ли харесва?
Разбира се. Изобщо беше забравил лилавото сакче, което донесе в града. Просто го беше прибрал в надстройката на гардероба и така и не го отвори.
— Има ли и други касетки? — Попита обнадеждено.
— Да, на „Лавина“.
— „Кармен“, нали?
Сали кимна.
Той седна, обгърна коленете си с ръце и се заслуша в меланхоличните стонове на пианото. „Кармен се бори — каза си. — Аз няма да я предам“. Огнената топка в стомаха му постепенно угасваше. Смешно беше, че под звуците на същата тази соната беше опрял пистолета в главата си, а сега тя го изпълваше с надежда.
— Готово ли е кафето? — Попита. Гласът му вече не трепереше.
Подсвиркваше си, докато сглобяваше и проверяваше буталата. На второто запя на глас:
— Сляп ли бях доскоро да не видя града, където съм живял… Обиколих половината свят само за да открия, че моят град е единственият — там живееш ти и…
Колата щеше да стане истинско бижу. Още два дни, не повече от седмица и лъскавият кадилак щеше да фучи по пътя като фурия.
— Сладкиш? — Прекъсна размислите му познат глас.
— Мм? — Дом вдигна глава и погледна право в очите Кърт Кобейн.
Това, което видя, беше стряскащо.
Нямаше Кърт за велик приятел, макар да си беше направил труда да иде на погребението му — бяха купонясвали заедно, нищо повече. Винаги си бе мислил, че сладкишът стига до определени крайности във външния си вид, които лично на него не му бяха по вкуса. Но днес приятелчето изглеждаше направо плачевно.
В едното му око имаше обширен кръвоизлив. Градът говори с устата му… и гледа през очите му — както би казал Джими. От другото око на Кърт вместо сълзи се стичаха капчици кръв, засядаха в разрошената му брада и си бяха очертали червена пътечка. И без кръвта приличаше на Айнщайн в лошите му дни, но…
— Какво, за бога, става с теб? — Зина Доминик.
— Нищо страшно. Вече съм умрял. — Кърт се изкиска. — С града става нещо, Доми. Градът не те харесва. Наострили са се… Не си съвсем от нас. Не си като нас. Нещо става.
Звучеше по-зле, отколкото изглеждаше.
