пък дрогата. Мисля, че просто се е отчаяла… и се проклинам, че не съм бил на себе си да го забележа.
— Прощавай, че го казвам — сестрата го поведе през чакалнята и към малкото болнично крило отзад — но ти не си бил на себе си откакто…
— Май откакто дойдох в Рая — той се засмя. — Права си, струва ми се. Ще си взема бележка.
— Съмнявам се. — Сестрата го погледна сурово. — Довечера пак ще си пиян, Бърч.
— А, не — той поклати глава. — С пиенето бяхме до тук. Развеждам се с бутилката.
— Много хора съм чувала да го казват — тя сви рамене. — Не всички бяха съсипани нормални хора. Имаше и певци.
— И какво стана с тях? И с едните, и с другите?
— Повечето от първия тип измряха — от цироза или леко внезапно. Другите са си още в града. Нали и без друго сте мъртви. Ето я твоята любима.
Сали — бяла като платно — лежеше на бялото болнично легло. Китките й бяха бинтовани.
Доминик приседна на стола до нея, остави розите на шкафчето и се наведе да целуне полу-отворените устни.
— Скъпа моя — прошепна отново — ще те измъкна от ада, каквото ще да става!
Тя не се събуди.
До следобеда вече беше разбрал какво е имала предвид сестра Маккълнък. Копнееше за питие — поне за една глътчица! — и ръцете му бяха започнали да треперят. Когато откри, че нервно обикаля лъснатата кухня и претърсва шкафовете за някоя случайно забравена бутилка — беше наредил на чистачките да изхвърлят всичко, в което има спирт — се ядоса сам на себе си и отиде на бензиностанцията, макар денят да му беше почивен. Изръмжа нещо на Рони и се завря в задния гараж. При кадилака. Нахвърли му се с настървение и го разглоби до половината.
В осем Рони го откри с опрян на задната броня гръб. Скрил лице в дланите си, Доминик плачеше — за пръв път от години.
— Да идем в „Рол оувър“, а? — Безпомощно му предложи приятелят на Сали. — Може да забършем онази, русичката…
— Ти луд ли си? — Изрева Дом. — Само поркане и мацки ли са ти в главата? Особено сега!
— С нищо не можеш да й помогнеш. Освен това сестра Маккълнък нали е казала, че ще се оправи…
— Знаеш ли, Рони, ти си пълен идиот! — Доминик се изправи, ритна пръснатите по пода ключове и излезе.
Дълго стоя под душа и си легна рано. Цял ден не беше близнал нито капка. Спа зле.
На сутринта си обу хавлиени чорапи и новите маратонки и отиде да тича.
Седмица по-късно най-сетне му позволиха да прибере Сали вкъщи. Вече беше преодолял най-лошото. Все още му се пиеше зверски и предполагаше, че така и ще си остане, но поне се чувстваше добре. Ядеше като звяр, вече тичаше по пет километра всеки ден, работеше до припадък, беше загладил косъма и дори написа нова песен. Същата вечер заведе Сали да вечерят в „Рол оувър, Бетовен!“, пи само пепси и после й изпя песента като сам си акомпанираше на пианото:
— Косите ти в Косите на Вероника от вятъра понесени тъмнеят…
Още по време на първия припев Джими Морисън се качи на подиума и присъедини божествения си глас към неговия. Може и да беше луд, както говореха, но пееше изумително. И питието в чашата му беше бистро-прозрачно, но не беше водка. Беше спрайт.
Част втора
Кадилакът напредваше бавно. Не всеки ден имаше време за него, пък и в повечето случаи успяваше да задели само половин-един час. Части се намираха трудно, защото не искаше да ги поръчва по редовния канал, освен когато си имаше извинение. Пък и да превърнеш един красив и луксозен, но иначе тежък и тромав автомобил в нещо като полу-спортно чудо… Да очакваш от него да бие „Харли“… Дом действаше малко на автопилот, защото само щом си помислеше какво иска да прави с този кадилак, животинчето в главата му забиваше зъби в сочния мозък зад синусите му.
Междувременно животът си течеше. Сали се оправи и се върна на работа. Беше още по-тиха и унила от обикновено. Сянка на самата себе си. Понякога идваше в сервиза, сядаше наблизо и наблюдаваше как Рони налива бензин от време на време и пие през останалото време — или пък как Дом с мрачна упоритост рови в червата на колите.
А веднъж се появи Джими. Докара своя очукан „Кадилак“ до входа на сервиза, слезе и махна на Дом:
— Слушай, красавецо, я ела насам!
Без да бърза, Доминик се избърса в един парцал и се приближи.
— Бебчето нещо взе за закъсва — поясни Джими. — Не обичам да се деля от нея, но смятам да ти я поверя. Искам да я стегнеш от а до я. Става ли?
Дом сви рамене.
— Рони, имаш ли бира? — Полюбопитства рошавият им клиент. — Не, не тази пикня. От моята. Знаеш.
Рон поклати глава.
— А ще слезеш ли до супера да купиш?
Този път бензинджията сви рамене:
— Що не? Не вярвам да залипсвам чак толкова…
— Бягай тогава.
Едва когато „Фордът“ на Рони изчезна по пътя, Джими свали безгрижното изражение от лицето си и попита:
— Това ли си намислил, което си мисля, че си?
— Не знам за какво говориш. — животинчето предупредително гризна някой нерв в мозъка на Дом.
— Много добре знаеш. Там отзад имаш един „Кадилак“ също като моя и го човъркаш всяка свободна минутка.
— Добра осведомителна агенция имаш.
— Дано е по-добра от тези на някои. Виж — той вдигна капака на колата си. Двигателят, макар и поизцапан, изглеждаше идеално. — Мърка си като котка. Винаги съм я поддържал добре. Може да съм перко — демонстративно завъртя пръст на слепоочието си — но се грижа за колата си. И за себе си… горе- долу. Използвай я за претекст. Поръчай си всичко, което душа ти иска. Елвис никога не би се усъмнил в мен. Аз съм си получил своето.
— Ами! — Дом още се чудеше как да реагира на тази странна покана. Харесваше Джими. Съжаляваше, че не го е срещал приживе… но може би тогава той е бил друг. Спомняше си онзи филм с Вал Килмър…
— О, да. Две неща ще ти кажа. Едното е, че ние с теб хич не сме нормални хора, не само щото сме мъртви. Градът ни държи в хватката си — и иска да прилапа всеки един друг… и никога да не ни пусне. Ноктите му са от стомана без кадифени калъфки. Понякога градът дори говори с устите ни и мисли с главите ни. Другото е, че колкото по-далеч отиваш от този град, толкова по-малко те има. Навремето го изпитах на гърба си. От тогава съм най-верният фен на Рокендрол Рай. Едно време може да съм бил на друго мнение за умирването, обаче това местенце ми е много по вкуса.
— Това пък защо ми го казваш?
— Приказка да става. — Джими тръсна глава. — Виж и това. — Отвори багажника. — Не ме питай откъде я имам и няма да те лъжа. Но съм сигурен, че никой в града освен бившия й собственик, мир на праха му, не е знаел и все още не знае за нея. Пазил съм я като патката си.
Там долу, сгушена в гънките на намаслен брезент, почиваше най-прелестната двуцевна голямокалибрена пушка, която Доминик беше виждал. Имаше и кутия с муниции. Той протегна ръка и затвори багажника с такова внимание, сякаш вътре имаше атомна бомба.
— Поверявам ти я — добави Джими.
— Но…
— Виж сега, не искам да знам какво си замислил, нямам намерение да ти се бъркам или нещо такова.
