съвършено прави, къщите стояха в стройни и симетични редици… Нарисуван на карта, помисли си Броколи, градът на костенурките вероятно щеше да изглежда като множество безукорно подредени квадратчета и правоъгълници… Но беше много красив.
— Хубав е, нали? — с гордост попита Черупчо.
— И ярък! — допълни Броколи. Не виждаше нито една къща, боядисана в нормален цвят. Всички бяха или наситено-оранжеви, или крещящо-зелени, или сигнално-червени, или фосфоресциращо-жълти… Можеха да те заболят очите, ако се взираш в града по-дълго.
— Е, — Черупчо се изпъчи, — добре дошъл в Костенурчата коруба!
Фериботът влезе в малкото пристанище и пусна котва.
— Прелестно скривалище, нали? Нито един разбойник не би могъл да се добере до тук!
Броколи кимна. Не си представяше как Лакоман би се сетил да го търси на острова — нито пък как би доплувал до него.
— А сега ела да те заведа в хана! — Черупчо се намести на мотора си — Камъшчо ще се погрижи за коня ти, докато си разказваш приключенията!
— А аз? — Търтъл се изпречи на пътя му.
— Ти събери приятелите да дойдат да слушат! Не ни попадат всеки ден преследвани от разбойници, нали?
Ханът бе разположен в края на града, на самия бряг на острова. Лазурно-синя, симпатичната постройка изглеждаше като надигнала се сред камъша вълна. Не можеше да се сравнява със „Счупената котва“, разбира се, но вътре бе почти толкова приятно и уютно.
Камъшчо — масивна костенурка с черупка на бели и сиви шестоъгълници — изглеждаше повече от щастлив да си има нов клиент.
— Няма да ти кажа, — довери той на Броколи, — че тук на острова идват много посетители! Точно обратното… Ако я нямаше жена ми да върти кухнята, щях да съм фалирал отдавна!
— Всяка вечер тук се събира почти целия град! — обясни Черупчо — Тръстичка готви така, че да си оближеш пръстите! А есенес Камъшчо приготвя най-хубавата бира, която някога съм вкусвал!
— О! — възкликна Броколи.
— Ще се убедиш, че не те лъжа! Сядай! Момчетата скоро ще дойдат!
Не минаха и пет минути и първата костенурка се появи. Носеше тревистозелена каска и големи кръгли очила.
— Това е Нокътчо! — представи го Черупчо — Нашият велик изобретател, на когото дължим ферибота, мотора и куп други неща!
— Чак пък велик… — Нокътчо смутено се усмихна.
— Е, хайде, да не би самоходната ябълкоберачка да е маловажно изобретение? Преди чакахме ябълките сами да паднат… А неговата машина блъска дървото, докато ги събори в един кош!
— Повечето все още падат извън коша, но… — Нокътчо въздъхна — Почти съм измислил как да реша този въпрос!
Лека-полека ханът се пълнеше. Черупчо бързаше да представи всеки от новодошлите, но Броколи скоро им загуби сметката и само кимаше при всяко ново обяснение.
— Май всички сме тук! — отбеляза най-сетне Черупчо — Можеш да започваш!
— Ами… — Броколи се поколеба — Всичко стана заради лодката…
Когато свърши да говори, костенурките го зяпаха в захлас. Пръв се опомни Нокътчо:
— Брей, лодката ти трябва да е била по-бърза даже от ферибота! За час си изминавал толкова, колкото би преплавал със сал за цял ден!
— Остави математиката сега! — възмути се Черупчо — Аз съм прекарал половин ден с истински герой, а дори не знаех за това!
— Но… — Броколи понечи да възрази, че съвсем не е герой.
— Предлагам, — извиси глас Търтъл, — да обявим Броколи за почетен таатл, сиреч — костенурка, да му построим хубава къща и да го бег — тоест, помолим смирено — да остане с нас завинаги!
— Но… — опита се да вмъкне зайчето.
— Мисля, че един подходящ паметник, например на пристанището… — включи се Камъшчо.
— И да обявим днешния ден за специален празник! — додаде възторжено Черупчо — Ще ядем само броколи, ще правим пищни шествия, а Броколи ще язди пред парада и…
— Хей, почакайте! — зайчето най-сетне успя да вземе думата — Всички сте много любезни и ви благодаря от сърце, но… Не искам да оставам тук!
— Какво? — зяпна Търтъл.
— Просто искам да си ида вкъщи!
В хана настъпи мъртва тишина. Костенурките до една се бяха свили в черупките си.
4. БРОКОЛИ ОТНОВО НА ПЪТ
Зайчето вече бе започнало да се плаши — костенурките стояха неподвижни поне четири-пет минути. Накрая все пак се размърдаха. Черупчо намести каската си, изпъна шалчето и тъжно отбеляза:
— Не те разбирам! Тук би могъл да имаш всичко — слава, почести, уважение…
— И вкусната кухня на Тръстичка! — додаде Камъшчо.
— Все пак, — продължи Черупчо, — и аз навярно щях да искам да се прибера вкъщи, дори ако цял град непознати е готов да ме носи на ръце! Но… Би могъл да се върнеш догодина за празника в твоя чест, а?
— Утре, — намеси се Нокътчо, — фериботът отива нагоре до Рогатите поляни. Можеш да се повозиш с него — това ще ти спести почти седмица път по сушата. Съжалявам, че не можем да те закараме чак до вкъщи, но… Просто фериботът не е готов за толкова дълго плаване!
— Ще се върнеш за празника, нали? И ще ни разкажеш какви други подвизи си свършил по пътя за вкъщи?
— Разбира се! — Броколи се засмя — Вие поне си стоите на едно място на острова, така че винаги бих могъл да ви намеря!
— Чудесно! — Черупчо плясна с лапи — В такъв случай предлагам да устроим угощение в чест на Броколи!
Приготвената от Тръстичка вечеря беше великолепна — не просто угощение, а истински пир. Няколко костенурки домъкнаха различни музикални инструменти и веселбата се разгоря. Броколи трябваше да признае, че дори при разбойниците не е прекарвал толкова весела вечер. Всъщност, към края празненството досущ заприлича на тези в пещерата, защото Струнчо го помоли да им изпее разбойническа песен и да изтанцува „нещо по-бандитско“, а на костенурките това им хареса и скоро ревяха с пълен глас:
— Дръпни тетивата и пусни стрелата, кръв да се пролее! Тука милост няма, не и с Лакомана… Иха-иха- ха, петнадесет товара в пещерата — и халба бира!
Дори грамадните и зловещи, космати разбойници бяха забавни, когато подскачаха около огъня и правеха страшни гримаси, но петдесетината костенурки с ярки каски и шалчета, кривящи се край камината, накараха Броколи да се смее до припадък.
На следващата сутрин на пристанището се бе събрал да го изпрати целият град. Кметът Хартийко даже произнесе реч:
— За нас бе чест да посрещнем герой като това малко зайче в нашата скромна Костенурча коруба…
Накрая Броколи се качи на ферибота, изпратен от радостните възгласи на тълпата. Черупчо също бе с него — твърдо настоя да го придружи в плаването. Нагоре по реката дойдоха също Нокътчо и Търтъл.
— Много съжалявам, че си тръгваш! — облегнат на перилата, Търтъл наблюдаваше как водата се носи покрай корабчето — Наистина ли няма да премислиш?
— Бяхте чудесни… — Броколи въздъхна — Наистина — риъли, както ти би казал — ми се иска да живея в прекрасен град като вашия, но… Вкъщи си е най-добре!
— Аз ю уиш… — Търтъл се усмихна — Това ще рече „ти си знаеш най-добре“!
Пътуваха кажи-речи до обяд и, когато пристигнаха на пристана на Рогатата пътека, Черупчо даже се просълзи:
