не можеше да замени ОПС, която при това ви щади времето (ИЗЖИВЕЙТЕ НЕПОСРЕДСТВЕНО СВЕТОВНИТЕ СЪВРЕМЕННИ СЪБИТИЯ И РАЗВИТИЕТО НА ВАШАТА СТРАНА ПО ВРЕМЕ НА СЪНЯ СИ! ОТКЛОНЕНИЯТ ПАРАДОКСАЛЕН СЪН ЗАМЕСТВА ВАШИТЕ СЪНИЩА И ВИ ПОТОПЯВА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА! САМО ЗА НЯКОЛКО МИНУТИ ОБЕКТИВНО ВРЕМЕ ОПС ВИЕ ПРОНИКВАТЕ В СЪБИТИЕТО!) и съумява посредством визуалното внушение да достигне пряко до най-дълбоките механизми на разбирането — на убеждението. Да следи репортаж по една прастара електроннолъчева тръба значеше да улови само сянката на истината, да използва само частица от интелектуалните си способности. (ИЗПОЛЗВАЙТЕ ОПС, ВАШИЯТ ИНТЕЛЕКТ ЩЕ ЗАРАБОТИ С МАКСИМАЛНИТЕ СИ СПОСОБНОСТИ! ЧРЕЗ ОПС ЧОВЕК ОТИВА ПО-ДАЛЕЧ И ОТКРИВА ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ, КОИТО БОГ Е ЗАЛОЖИЛ У НЕГО!) Значеше
Колко време ще мине, докато може отново да си върне приемника ОПС?
Даниел пак потрепери. Забеляза с учудване, че е спрял пред един жилищен блок, ала не можеше да определи от колко време. Беше блокът, в който живееше Дидие Ларзан. Дотук беше карал машинално, дирейки съюзник вън от закона.
Не само че не се надяваше да намери Ларзан у дома му, но дори да бе сигурен в обратното, пак нямаше да се реши да го види. Ларзан, побратим в безчестието и изгнанието? Значи побратим-неприятел… Той бе виновникът за изгонването на Ларзан.
Отстраняването на един невротехник имаше друго значение, не това като на един представител- продавач. Друга тежест. Макар и за едно и също провинение.
Дали съзнанието за неговата
Нямаше никакво желание да анализира трезво положението.
Пък и беше гладен. И жаден. Ужасно жаден. Беше адски горещо.
Думата беше съвсем на мястото си.
Устните му се сгърчиха в измъчена усмивка, докато палеше колата. Сега да хапнем и да пийнем. Дадено.
Е, какво пък, драги ми Дани (възвърнал бе способността си да шофира добре), не си единственият в период на очакване! Нито единственият убиец „по невнимание“! Нито си единственият уволнен, когото семейството му ще изостави, комуто са отнели временно приемника ОПС!… Всичкото наведнъж е може би прекалено, но в едно справедливо и закрилящо общество, способно да наказва, но и да прощава, трябва да се изтърпи такъв един тежък момент. Само се уповавай, само не рухвай…
Замисли се за Матилд, за децата. Освен тяхната добре възпитана „синовна обич“, какво всъщност изпитваха те към него? Сега, когато бе решил да ги загуби (беше ги загубил, свършено бе), той си задаваше такъв въпрос. А преди не. Децата бяха преди всичко Матилдини и тя влагаше невиждана енергия да им вдъхне вярата на „Поклонниците на свети Петър“, като воюваше стъпка по стъпка, ала не и гръмко с държавното религиозно възпитание. Пустата му Матилд! Чудачка. И защо се бе оженил за нея, а не за някоя друга? Отговор: защото в един прекрасен ден, убеден, че постъпва добре, се бе измамил. Премного време изтече, докато разбере и преглътне грешката. Защото имаха дете. После второ. И трябваше да играе ролята на добър баща.
Пусна радиото с музика за настроение, но то беше инфразвуков модел, пригодено да се слуша с ушен приемник. Чу само пращене и го изключи.
Спря пред „Верният“. По навик — случайно. Беше късно следобед, повечето редовни посетители от института вече се бяха върнали по работните си места. Съжали, че бутна вратата, но беше късно. Лъсналият от пот съдържател го посрещна с едно гръмко „Гос’дин Клементини!“. Атмосферата беше странна. Шум от прибори, далечни разговори на готвачите дълбоко в тяхното свърталище. Даниел разбра, че и тук музикалният фон беше инфразвуков, улавян автоматично от един приемник ОПС, който обаче можеше да се постави чрез хипноуправление в позиция „тишина“. Музиката никога не дразнеше, напротив — отпускаше, настройваше съзнанието ви точно според вашето състояние.
Даниел насочи разговора към повредата на своя приемник (собственикът тутакси бе забелязал отсъствието му) и върху още някои често срещани повреди. Събеседникът му подхвърли два-три намека за малката от предишния ден, мъчейки се бездруго да разбере за нея ли бе дошъл Даниел. Наистина тази девойка вчера… само че тогава…
Нахрани се усамотено сред странните шумове. Та значи това бил светът: тишина или странни шумове. Преди да си тръгне, попита съдържателя за последните новини. Получи очаквания отговор: собственикът нямал време да ги слуша и не можел да го стори сега поради самата си работа свикнал да пуска ОПС по време на сън, програмирал си един информационен бюлетин по „втора“ и един художествен филм за отмора по „пета“. Даниел му поблагодари все пак.
Сложи ръце на волана, почака. Вчера по това време влизаше при госпожа Тодоба. Ръцете му трепереха. Не можеше да запали мотора.
Страхуваше се.
Страхуваше се от непознатия град, в който го бяха изоставили сам, като плячка в клетка със зверове. Що за идиотска реакция, Дани! Няма никакви зверове. И ти не си плячка.
Помъчи се сам да се убеди в това… ала напразно. Даниел Монклеман бе наистина плячка в един град, който му предстоеше тепърва да опознава отново със сетивата си на домашно животно, пуснато в джунглата. Не можеше повече да разчита на инфразвуковото радио в колата, което обикновено му предаваше приливите и отливите в уличното движение. Отсъствието на ОПС тегнеше дълбоко в мозъка му, премного голям и премного оголен. Нямаше да го осведомяват повече кои части на града трябва да избягва, защото еди-коя си отцепническа банда активисти върлувала в района, правела демонстрации и се счепквала с полицията… Господи! Тези факти той научаваше само по радиото и старателно ги избягваше, но ето че сега можеше да се окаже замесен в това… И, разбира се, нямаше да е като във филм на ОПС или като някаква субективна светкавична информация по втора мрежа (информацията постигаше своето, но никога не се разпростираше върху подобен род събития, за да не дава лош пример). Аудиото съобщава, машинално го отбелязваш, без да му отделяш кой знае какво внимание, и заобикаляш мястото. Да, знаеха, че това съществува. Знаеха, че злото съществува.
И още как…
Имаше квартали, където не биваше да се разхождате, защото кръстосвали „туристически“ групи, защото станал пожар или се спукал газопровод, защото били владение на тази или онази опозиционна религиозна партия и не е никак за препоръчване да се озовеш сред тях, винаги има опасност да те оберат… Как да научи, как да разбере кои са пътищата за добрия гражданин?
Най-сетне успя да откъсне ръцете си от волана. Бяха лепкави и омекнали.
Пое към остров Сен Луи с надеждата, че по това врем е кварталът бе за предпочитане, също като пътя, който си беше избрал. Един инстинкт, едно забравено сетиво му подсказваше, че бъдещето крие нещо лошо, а той не виждаше какво би могъл да промени в него.
Адам Стомб приближи до остъклената врата, стъпвайки безшумно по дебелия мокет с огромните си крака в обувки от жълта кожа. Номерът на обувките му (55-и) отговаряше на ръста, Стомб беше висок повече от два метра, а раменете му бяха двойно по-широки от обикновеното. Сред персонала по техническата изправност на предаванията ДДОК (5-а мрежа ОПС) се говореше на шега, че още не бил престанал да расте и че предупредил своя шивач да се съобразява с това: и наистина, въпреки великанските си размери той носеше винаги един номер по-голям. Саката му се люлееха по него, панталоните му се държаха само благодарение на тирантите и бяха удобно широки. Сега бе по риза. Бледосиня риза, полуразкопчана, с потни петна под мишниците. Който и да застанеше редом със Стомб, щеше да изглежда хилав и анемичен.
Той натисна копчето на деполяризаторната система на прозореца. Светлината нахлу на вълни в звукоизолирания кабинет със стени, облицовани със светъл бор. Пред очите му се ширна смазаният от
