не бе споменал името на Исмаил Соуан.
Привечер на 22 юли 1987 година Исмаил Соуан пуска телевизора, за да гледа следобедните новини по Би Би Си в апартамента си в Хъл. Не беше контактувал с Мосад от април, когато Башар Самара беше дошъл в Хъл, за да се срещнат на градската железопътна гара, и беше казал на Соуан да не се набива на очи по никакъв повод, докато не се свържат с него или в случай, че Мустафа не направи опит да се види или чуе с него.
Сега обаче лицето на човека, за когото Мустафа бе заявил, че заслужава да умре, изпълва телевизионния екран. Карикатуристът Наджи ал Али беше застрелян, когато излизал от редакцията на „Ал- Кабас“ в Лондон. Стрелецът произвел един-единствен изстрел, след което изчезнал. Куршумът беше минал през едната буза на карикатуриста и се бе забил в мозъка му. Първата реакция на Соуан беше, че атентаторът не е бил от Мосад или от „Форс 17“. И двете организации използваха едни и същи професионални похвати на убиване — няколко изстрела в главата и горната част на тялото. Покушението обаче приличаше на солова акция на аматьор. Според изявленията на полицията било предприето мащабно полицейско дирене, а колегите на карикатуриста намекваха, че нападението е дело на неназовани „силни врагове“, които Наджи си беше спечелил.
Соуан си спомни за един отдавнашен разговор с Мустафа. Той все повече се убеждаваше, че самият Ясер Арафат се е разпоредил за покушението. Той изведнъж се замисли дали не е единственият човек, на когото Мустафа е доверил убедеността си в необходимостта карикатуристът скоро да умре. Тогава Соуан реши, че е по-добре той и съпругата му да отлетят незабавно за Тел Авив. Но докато приготвяха багажа си, на вратата се почука. Впоследствие Соуан си спомня следното:
„Мъжът носеше два куфара. Той каза, че Мустафа спешно трябва да ги скрие някъде. Когато заявих, че искам да знам какво има вътре, той само се усмихна и ми каза да не се тревожа. «Онзи, който не задава въпроси, не чува и лъжи» беше всичко, което мъжът каза. Когато си тръгна, погледнах в куфарите. Бяха пълни с оръжие и експлозиви — вътре имаше достатъчно «Семтекс», за да бъде взривена кулата «Тауър» в Лондон, автомати АК–47, капсулдетонатори и разни машинарии.“
Исмаил набира специалния номер на Мосад за контакти в Лондон. Линията обаче е прекъсната. Тогава решава да се обади в израелското посолство. Оттам му казали, че Ари Регев и Яков Барад не са там. Поискал да разговаря с Башар Самара. Гласът от другата страна на линията го помолил да изчака. Обадил му се друг глас. Когато Исмаил казал името си, гласът отвърнал: „Времето е подходящо за почивка на някое слънчево място.“ Тези думи били сигнал за Соуан, че е време наистина да замине за Тел Авив.
Там, в хотел „Шератон“, той се среща с Яков Барад и Башар Самара. Той им обяснява какво е направил, след като е видял съдържанието на куфарите. Те му казват да изчака, докато съобщят на началниците си. По-късно същата нощ Самара се връща и казва на Соуан да отпътува за Лондон със следващия полет. Когато пристигнел, щял да види, че са се погрижили за всичко.
Без да подозира какво го очаква, Соуан отлетял за Лондон на 4 август 1987 година. Там той тутакси бил арестуван от агентите на Специалните служби на летище „Хийтроу“ и обвинен в убийството на Наджи ал Али. Когато се възпротивил и заявил, че е агент на Мосад, агентите му се изсмели. Междувременно Соуан бил станал също толкова заменяем, колкото и карикатуристът, който беше издъхнал две седмици след покушението в една лондонска болница. Явно Соуан щял да бъде пожертван, за да си възвърнат благоразположението на правителството на Маргарет Тачър. Наличието на оръжие и експлозиви в апартамента на Соуан проваляше всичките му намерения да твърди, че е бил нает от Мосад. Оръжието и експлозивите били донесени в апартамента от саяним на Мосад.
В Лондон Ари Регев предал на МИ5, които от своя страна пък ги предали на Скотланд ярд, всички „доказателства“, които Мосад бяха „събрали“ за „участието“ на Соуан в терористични акции. Документите доказваха как Мосад са следили Соуан из Близкия изток, Европа и Великобритания, без да успеят да съберат достатъчно доказателства — засега. В момента, в който били открили оръжието и експлозивите, Мосад взели решение „в името на общата сигурност“ да предадат Соуан на британските власти.
Това решение мрачно напомняше за неписания закон на Мосад във всеки конкретен случай да предпочитат изгодата. Много време и пари бяха инвестирани в обучението на Соуан и работата му след това. Но когато моментът настъпи, това не бе имало никакво значение на фона на необходимостта Мосад да прикрие следите си във Великобритания. Соуан щеше да изиграе ролята на агнец, принесен в жертва пред олтара на Великобритания като пример за типа терористи, за които Мосад винаги бе предупреждавал. Разбира се, загубата беше голяма — Соуан беше свършил доста добра работа, въпреки че не бе успял да приключи с всички възложени му задачи. Но куфарите с оръжие и експлозиви бяха прекалено добра възможност, за да бъде пропусната. Това щеше да влоши отношенията на ООП с правителството на Маргарет Тачър и щеше да даде възможност на Израел да представи Ясер Арафат като двоен агент и терорист, какъвто винаги е бил според Мосад. Винаги щеше да се намери друг Исмаил Соуан, който да бъде привлечен от хора на израелските служби, които не се притесняват да нарушават вече дадени обещания.
Мосад си отдъхнаха за цяла седмица, убедени, че никой няма да повярва на онова, което Соуан кажеше на британските агенти, които водеха разпитите.
Но Адмон не беше взел предвид отчаяните опити на Соуан да остане далеч от затвора. Той даде на разпитващите го агенти от Специалните служби подробно описание на наставниците си от Мосад, както и информация за всичко, на което го бяха научили. Постепенно полицията си даде сметка, че той може би казва истината. Бързо извикаха агента свръзка на МИ6 в Тел Авив. Той също разпита Соуан. Всичко, казано от него за главната квартира на Мосад и за техните методи на работа, съвпадна с онова, което самият той знаеше. Наяве започна да излиза цялата роля, която Мосад бяха изиграли в случая.
Регев, Барад и Самара бяха екстрадирани от Великобритания. Израелското посолство в Лондон излезе със съобщение в своя защита: „Искрено съжаляваме, че правителството на Нейно Величество смята за подходящи взетите мерки. Израел не е действал срещу британските интереси. Наш единствен мотив винаги е била борбата срещу тероризма.“
Истината обаче не спаси Исмаил Соуан. През юни 1988 година той беше осъден на единадесет години затвор по обвинение в притежаване на оръжие и връзки с терористични организации.
Четири години след екстрадирането на тримата катци, които буквално бяха приключили дейността на Мосад във Великобритания, разузнавателните служби направиха своето повторно завръщане. Към 1992 година в израелското посолство в Кенсингтън вече работеха пет катци съвместно с МИ5 и Специалните служби, и то по залавянето на дейци на ирански фракции със седалище във Великобритания.
Преди няколко години, през декември 1994 година, Исмаил Соуан беше освободен от затвора „Фул Сътън“, беше му върнат йорданския паспорт и беше депортиран със самолет до Аман. Последният път, когато някой го видя, беше на излизане от летището с куфара, който Мосад му бяха дали преди толкова години, когато тръгваше за Лондон. Ала второто му дъно беше махнато.
От пустинното кралство той следеше отблизо заформящата се буря в Персийския залив, но преди нея стражата на моста „Мосад“ беше сменена. Осемгодишният период, през който Наум Адмон беше оглавявал тайните служби, приключи на еврейската Нова година — Рош Ашана. На негово място застъпи Шабтай Шавит, който наследи серия провали, сред които Полската афера, Ирангейт и разбира се, онези неупотребявани фалшиви британски паспорти, намерени в една телефонна будка във Франкфурт, които възвестиха началото на края на ерата „Адмон“. Но неговия наследник го очакваше нещо повече от пясъчна буря, връхлитаща откъм Йордания. Най-сетне беше ударил часът на Саддам Хюсеин, който беше решил, че е дошло времето да стане повелител на света.
16.
Шпиони в пясъците
На 2 декември 1990 година в южната част на Багдад в една канавка лежеше абсолютно неподвижно някакъв човек, загърнат в мръсна роба, каквито носят мъжете от чергарските племена, обитаващи пустинята. Зазоряваше се и пясъкът беше леденостуден. През нощта температурите паднаха доста под нулата. Главата на мъжа беше покрита с
