Соуан предава онова, което Мустафа му е разказал. Самара казва, че ще бъде на Ъгъла на ораторите, за да фотографира Мустафа и после да го проследи.
Мустафа не се появи на уреченото място в уречения час. Щяха да минат седмици преди Соуан да го види отново. Исмаил вече се е записал в един колеж в курортното градче с минерални бани Бат. Два пъти в седмицата пътува до Лондон, за да свърши работата си в офиса на ООП. При едно от посещенията той отново попада на Мустафа.
Двамата мъже още веднъж провеждат кажи-речи безкраен разговор на по няколко чаши ментов чай. Мустафа извади от куфарчето си илюстрирана книга, посветена на историята на „Форс 17“. Той се хвали, че били отпечатани сто хиляди екземпляра, които щели да бъдат разпространени сред палестинците в чужбина. Докато я разглеждаше, Исмаил видя една снимка на Мустафа, направена в Ливан. Мустафа написа посвещение в книгата със замах и я подари на Исмаил. Те още веднъж си определиха среща, но Мустафа отново не спази уговорката.
Междувременно Соуан предава книгата на Самара на станалото вече традиционно място за срещи — железопътната гара в Бат. Катцата пристига от Лондон с влак и се връща със следващия, като отнася със себе си информацията от Соуан, почерпена на място от офиса на ООП, и му връчва месечната стипендия от шестстотин лири.
Продължават да се виждат по този начин почти цяла година. Междувременно Исмаил се е запознал с една англичанка на име Кармел Грийнсмит. Тя се е съгласила да се омъжи за него. Но в навечерието на сватбата Соуан все още не е избрал кой да му кумува.
Той посети още веднъж офиса на ООП, където отново среща Мустафа, който както обикновено не му дава обяснение какво го е възпрепятствало да се видят последния път. Мустафа носи няколко страници от публикувания в Лондон арабски вестник „Ал-Кабас“. На всяка от тях бият на очи карикатури, осмиващи Ясер Арафат. Вестникът се финансираше от една от властващите в Кувейт фамилии — отдавнашен враг на ООП.
Карикатурите са дело на най-известния представител на политическата сатира в арабския свят — Наджи ал Али. Той се беше установил в Лондон и бе повел лична война срещу Ясер Арафат, като изобразяваше лидера на ООП като продажен, себелюбив и политически неспособен. Карикатурите бяха превърнали „Ал- Кабас“ в гласа на опозицията на Арафат.
Мустафа захвърля страниците на масата и заявява, че Наджи ал Али заслужава да умре, а на кувейтските му спонсори да се даде хубав урок.
Соуан се усмихва уклончиво. Мосад приветстваше всичко, което подронваше авторитета на Ясер Арафат. Става въпрос и за нещо много по-неотложно, а именно намирането на кум за сватбеното тържество. Мустафа веднага предлага услугите си. Те се прегръщат сърдечно, както повеляват арабските традиции. В този момент Исмаил Соуан си пожелава да може някак да се освободи от мъртвата хватка на Мосад.
А в Тел Авив Наум Адмон се чудеше колко ли още време ще мине, преди МИ5 да разбере истината за осемте фалшиви британски паспорта, оставени в телефонна будка в Германия през юли 1986 година. Шимон Перес, който в никакъв случай не можеше да се каже, че покровителства Мосад, беше започнал да задава прекалено много въпроси в последните месеци от съществуването на коалиционното си правителство. Според министър-председателя този провал щеше да доведе до влошаване на отношенията на Израел с правителството на Маргарет Тачър. Трябваше да признаят вината си и да се придържат към добре известната максима на Перес: „Колкото по-скоро си признаем греха, толкова по-лесно ще поправим допуснатите грешки.“
Адмон обаче се противопоставя на тази идея. Това ще доведе до разследване от страна на МИ5 и на Специалните служби за цялата останала дейност на Мосад във Великобритания. А с това пък ще да се стигне до изгонването на Исмаил Соуан, а той вече се бе доказал като източник на особено ценна информация. Признаването на истината за паспортите ще означава и признание от страна на Мосад, че не са си свършили достатъчно добре работата.
Паспортите трябваше да стигнат до израелското посолство в Бон. Задачата по пренасянето им от Тел Авив беше възложена на бодел, който беше нов, и никога преди това не се бе озовавал в Бон. Известно време обикалял с кола из града, без да пита за посоката от страх да не привлече вниманието върху себе си. Най-накрая използвал уличен телефон, за да се свърже с посолството. Един от служителите го наругал за закъснението му. Дали от обхваналата го паника или от чисто лекомислие, той оставил куриерската си чанта в телефонната будка. Когато накрая пристигнал в посолството, осъзнал, че е допуснал голяма грешка, но още повече се паникьосал и не могъл да си спомни точното местоположение на улицата, от която се е обадил. Разгневеният шеф на охраната го придружил и двамата най-накрая открили будката. Чантата обаче била изчезнала. За назидание боделът бил изпратен в пустинята Негев, но проблемът с паспортите продължил да тревожи Адмон. Форин офис, посредством посланика на Тел Авив във Великобритания, беше повдигнал въпроса пред израелското правителство.
Един от паспортите беше направен специално за Соуан, за да може да пътува по-лесно между Лондон и Тел Авив. Британският паспорт означаваше, че емиграционните власти на летище „Хийтроу“ ще го проверяват по-рядко, отколкото ако пътува с канадски документи за самоличност.
Докато пребиваваше в Лондон, Соуан беше пътувал няколко пъти, за да посети семейството си в Израел — това беше част от прикритието му. За тях той беше активист на ООП. Той играе ролята си толкова убедително, че по-големият му брат Ибрахим го предупреждава, че израелците може да го арестуват, ако не внимава. Той беше предложил на шега Исмаил да го изпревари, като предложи да работи за службите. Исмаил се бе престорил на ужасен от идеята и се бе върнал в Лондон, за да продължи конспиративната си дейност.
Скоро нещата придобиват неочакван обрат. Младата жена на Соуан подтиква съпруга си да приеме място на изследовател в колежа „Хъмбърсайд“ в Хъл. Според нея тази работа би му осигурила повече пари в добавка към работата му в представителството на ООП. Тя дори не подозира за връзките на съпруга си с Мосад или за шестстотинте лири, които той получава всеки месец. За Исмаил преместването му в Хъл щеше да означава своеобразно бягство от все по-нарастващите изисквания от страна на наставника му от Мосад.
Подобно на повечето информатори, приемали пари от Мосад, и Исмаил Соуан се беше уплашил от рисковете, срещу които трябваше да се изправи. След като беше изпълнил задълженията си на кум, Мустафа бе започнал да се държи особено приятелски. Той често се отбиваше да види Исмаил и съпругата му, като им носеше подаръци от Близкия изток. По време на вечеря Мустафа им разказва как е обезвредил поредния враг на ООП. За няколко месеца се беше похвалил, че е убил няколко „предатели на каузата“. Соуан седеше като на тръни, надявайки се „сърцето му да не бие толкова силно“. Също толкова го плашат и срещите със Самара — катцата иска от него да проникне в компютрите на ООП и да фотокопира секретни документи. Опитваше се да уреди и „ваканция“ за него и за Мустафа в Кипър, където щеше да ги очаква цял екип от кидони. До този момент Соуан беше успявал да си намери различни извинения — никога не бил оставал сам в компютърната зала или изследователската му работа била толкова натоварена, че не можел да си позволи почивка, — но вече беше започнал да съзира все по-голяма заплаха зад исканията на Самара. Той се надява, че в Хъл ще контактува по-малко както със Самара, така и с Мустафа, и че ще му позволят да се радва на академичния живот, без да оказват масиран натиск върху него. Мосад обаче имаше много по-различни планове за него.
В петък, 13 март 1987 година, всички в главната квартира на Мосад на булевард „Цар Саул“ говореха за важния посетител, когото Адмон очакваше. Малко преди обяд представителят на МИ6 беше придружен до шестия етаж, където се намираше кабинетът на генералния директор на Мосад. Срещата им беше кратка. Адмон научи, че МИ6 са доволни, че фалшивите паспорти, намерени в Германия, в крайна сметка са се оказали изработени от експерти на Мосад. Един от служителите на Специалните служби, който взел участие в операцията, си спомни през юни 1997 година как „мъжът от Шестицата просто влязъл, казал «Добро утро», отказал както кафе, така и чай и заявил направо онова, което имал да каже. После кимнал и си тръгнал. Предаването на съобщението сигурно му отнело не повече от минута.“
От Лондон, от Форин офис, позвъниха на израелския посланик и изразиха недоволството си, както и настояването подобни инициативи да не се повтарят отново. Единствената утеха за Адмон беше, че никой
