приспособени за нефтеносондажни съдове“.
Лимон преценява много добре точно кога да се намеси, за да протече всичко идеално, и се обажда на Бонт, за да му съобщи, че е в Париж и е готов да приеме последния вариант на офертата за компенсации. Цифрата, която предлага, е същата, която са му казали представителите на корабостроителницата в Шербург. Бонт казва на Лимон, че в момента е „в преговори“ и че ще му позвъни по-късно. Тогава генералът се обръща към Сием и му съобщава офертата, на която Лимон тъкмо се бил съгласил, но добавя, че е прекалено висока за финансовите възможности на правителството. Сием бързо вдига офертата на Лимон с пет процента. Бонт звъни на Лимон и му съобщава, че офертата му е сметната за доста приемлива. Бонт останал с впечатлението, че е сключил много добра сделка и че същевременно е решил един доста остър за Франция проблем. Израел получава компенсации, а Франция — своите пет процента печалба.
Той има само два въпроса към Оле Сием. Дали корабите наистина заминават за Норвегия? И може ли Сием да гарантира, че няма да бъдат реекспортирани, след като започнат да работят като нефтеносондажни кораби? Сием дава категорични гаранции и за двете. Бонт се съгласява, че за да избегнат запитвания от страна на пресата за нефтените полета, които корабите ще разработват (чувствителна тема, засягаща индустрия, пословична със своята секретност), е най-добре корабите да отплават от Шербург тайно. Споразумяват се датата на отплаването да бъде коледната вечер на 1969 година, когато в Шербург се отбелязва началото на празниците.
Дотогава има още един месец и Меир Амит чудесно съзнава, че това е повече от достатъчно, за да се объркат нещата. Трябва да осигурят сто и двадесет израелски моряци, които да прекарат корабите по време на почти петте хиляди километра плаване от Шербург до Хайфа. Изпращането на толкова много хора наведнъж със сигурност ще изостри вниманието на френските тайни служби. Изобретателният Меир Амит намери отговор и на този въпрос.
Той решава не повече от двама моряци да пътуват заедно до някой европейски град, преди да заминат за Шербург. Моряците са инструктирани да не остават да пренощуват в пристанищните хотели за повече от една нощ, а да се преместят в друг хотел. Всички пътуват с израелските си паспорти, така че ако бъдат заловени, да не могат да ги обвиняват, че пътуват с фалшиви документи за самоличност. Въпреки това Меир Амит съзнава колко голям е рискът. „Трябваше само един-единствен френски полицай да се запита защо толкова много евреи идват в Шербург за Коледа, за да се провали цялата операция.“
До 23 декември всички моряци вече са пристигнали в Шербург, разпръснати са из празнично превъзбудения град и слушат несекващите коледни песнички. Родените и отраснали в Ерусалим дори припяват.
В Тел Авив обаче Меир Амит решаваше други проблеми. Осигуряването на достатъчно провизии за осемдневното плаване по море е поето от доставчик, който посещава всички магазини в Шербург. Ала той вежливо отказва на продавачите, когато му предлагат коледна свинска шунка — продукт, който религията му забранява. Четвърт милион литра гориво са пренесени тайно на корабите в бидони и са скрити на долната палуба. Единствената неизвестна и непредвидима величина остават атмосферните условия. Корабите трябва да минат през Бискайския залив при зимни условия, където част от тях могат да потънат, ако се разрази буря. Меир Амит си спомня за тревогата, която е владеела тогава всички в Тел Авив: „Молехме се за време като онова в Дюнкерк, пристанището в Северна Франция. Бяхме изпратили метеоролог в Шербург, който следеше всички прогнози за Англия, Франция, Испания и Шербург.“
Часовникът бавно отброява оставащите до Коледа часове. Прогнозата за Шербург е дъждовен фронт от югозапад. Въпреки това е дадена заповед за отплаване в двадесет часа и тридесет минути същата вечер. В деветнадесет и тридесет всички моряци са на борда. Но времето се влошава. Променят часа на отплаване за двадесет и два и тридесет. Но времето не се оправя. От Тел Авив спешно пристига кодирано съобщение: „Отплавайте независимо от атмосферните условия.“
В Шербург обаче командващият израелски офицер пренебрегва заповедта. За него животът на моряците е по-важен. От своя команден пост той мълчаливо наблюдава как метеорологът трескаво изучава морските си карти. В полунощ синоптикът прави оптимистично съобщение: „Ветровете ще отслабнат и до два часа ще се насочат на север. Тогава напорът им няма да е толкова силен, а и ще духат в гръб. Можем да отплаваме.“
Точно в два часа и тридесет минути в нощта на Коледа двигателите на корабите заработват и плавателните съдове излизат в открито море. Седем дни по-късно, на Нова година, те благополучно акостират в пристанището на Хайфа.
Сред посрещачите на кея е и Меир Амит. За него няма по-добро начало на новата година от това. Но той знае, че президентът Шарл дьо Гол никога няма да прости на Израел онова, което току-що е сторил.
Така се и оказа. Щом Мосад започнеше да издирва терористи от Близкия Изток в Париж или други градове, френските разузнавателни служби следяха отблизо катците, все едно самите те са терористи. Още по-лошо беше, когато проарабско настроени агенти от СДЕСЕ често даваха информация на ООП, че Мосад се готви да нанесе контраудар. Така терористите често успяваха да се измъкнат.
Най-известният от тях беше Илич Рамирес Санчес, чиято дейност му беше спечелила прозвището Карлос Чакала. В Париж беше известно, че той е наемен стрелец, поставил се в услуга на една от групировките на ООП в Сирия. Подвизите му предизвикваха възхищение и бяха популяризирани в марксистката нелегална преса, която се бълваше в Европа. Дамите намираха ореола му на плейбой за особено вълнуващ. Чарът му се подсилваше още повече от лекотата, с която избягваше смъртоносните капани, които Мосад му залагаше. Един ден той беше на Ривиерата и попиваше слънчевите лъчи в компанията на някоя млада красавица, а на следващия го забелязваха в Лондон с група терористи от Близкия изток да им помага в изготвянето на плановете им за нападение срещу други арабски групировки и, разбира се, срещу Израел. Карлос Чакала и приятелите му действаха, без британската полиция и разузнавателните служби да им пречат, при условие че не причиняват вреди на британски граждани. Когато Мосад откриеше начин да убие Карлос, той вече се беше върнал на континента или беше отлетял за Дамаск, Багдад или някоя друга арабска държава, за да продължи с подвизите си.
Да не изпуска следите на Карлос достатъчно дълго, за да могат да подготвят убийството му, се беше превърнало в поредната задача на Исмаил Соуан по време на престоя му в Париж.
Цялостният му принос за тайната война на Израел срещу Франция беше значителен и позволи на катците и кидоните на Мосад да постигнат забележителни успехи. Фабрика на ООП за фалшифициране на документи беше вдигната във въздуха, сандъци с оръжие бяха унищожени, куриери бяха пресрещани и убивани, експлозиви, изнасяни тайно от Източна Европа, бяха взривявани — по десетки начини Мосад се бореше с огън срещу огъня, използвайки най-вече информацията, която им предоставяше Соуан.
През януари 1984 година Адам, инструкторът на Соуан от Мосад, му съобщи, че го изпращат в Англия, където ще играе ролята на абсолвент, подготвящ дипломната си работа. Действителната му задача щеше да бъде да проникне в представителството на ООП в Лондон и да разбере всичко, което може, за елитния отряд, наречен „Форс 17“. Сега отрядът се командваше от Абдул-Рашид Мустафа, който беше разположил щаба си във Великобритания. Мустафа фигурираше в списъка на Мосад за хората, които трябваше да бъдат елиминирани.
Исмаил Соуан съобщи на ръководителя на представителството на ООП в Париж, че е завършил обучението си във Франция (един френски саяним го беше снабдил с фалшива диплома за доказателство, в случай че някой му я поиска, но никой не го направи) и би искал да замине за Англия, където да продължи образованието си, за да получи инженерна научна степен. Той дори вмъкна забележка, че подобна квалификация ще го направи „още по-вещ в правенето на бомби“.
Възможността екипът на ООП от експерти по взривните материали да се сдобие с още един специалист винаги се приемаше като добре дошла, дори и през 1984 година. Ръководството на ООП искаше да покаже на палестинците от Западния бряг и ивицата Газа, че не са ги забравили. Десетки хиляди понасяха израелската окупация и мерките, които я съпровождаха. Те не разбираха защо Ясер Арафат не се опитва да им помогне — популистката реторика беше едно, а действията съвсем друго.
Мосад знаеше, че Ясер Арафат е подложен на все по-голям натиск да подкрепи мирните преговори, които египетският президент Хосни Мубарак беше започнал с Израел. Сирия и нейният непредсказуем режим бяха решили да охладят отношенията си с различните палестински фракции и бяха осъдили на затвор
