улички, където се живее на ръба на закона, стрелците и специалистите по взривни устройства се чувстват като у дома си. Оттук се задвижват нападенията над еврейски ресторанти, магазини и синагоги. Именно в Париж е подписано първото споразумение от лидерите на различни терористични организации за общи действия срещу израелски цели в цяла Европа.
Мосад отвръща на ударите по своя всеизвестен безпощаден маниер. Убийци кидони проникват в арабските квартали и избиват заподозрените терористи в собствените им легла. На един прерязват гърлото от ухо до ухо, на друг прекършват врата като на пиле. Но това са дребни победи. Мосад знае, че терористите имат предимство, защото ООП успява да координира действията им. Възможността да имат свой агент в оперативната квартира на ООП в Париж, където се дава ход на множество операции, изпълва Адмон с вълнение.
Дни след пристигането си във френската столица Соуан се свърза с агента, който щеше да го контролира, и работеше извън посолството на Израел на улица „Рабле“ 3. Той се представи като Адам. Уговаряха си срещи в различни кафенета или на станции на метрото. Обикновено Соуан носеше днешен вестник, в който беше скрил събраната информация. Адам също носеше вестник със скрити инструкции и месечната заплата на Соуан, вече хиляда долара. И двамата бяха усвоили до съвършенство в тренировъчната школа на Мосад трика, при който единият се блъска в другия, взаимно се извиняват и се разделят с разменени вестници.
С такива изключително прости методи Мосад се опитваше да вземе превес в град, който отколе се слави като убежище на политически екстремисти, като единственото условие е да действат извън територията на Франция. Единствено Мосад дръзна да наруши това негласно споразумение чрез провеждането на операция, която нанесе такъв удар на френската гордост, който дори и сега, двадесет години по-късно, Франция не може нито да забрави, нито да прости. Всичко започна на около пет хиляди километра от Париж, при устието на Суецкия канал откъм Средиземно море, проектирано от Фердинанд дьо Лесеп — един френски мечтател.
Следобеда на 21 октомври 1967 година Израел се убеди в своята уязвимост за съвременните оръжия. Един от неговите флагмански кораби, стар британски разрушител от Втората световна война на име „Ейлат“, патрулиращ покрай египетския бряг, беше ударен от три руски ракети „Стикс“, изстреляни от Порт Саид. Общо сто деветдесет и седем израелски офицери и моряци на борда бяха убити, а други четиридесет и един — тежко ранени. „Ейлат“ беше потопен. Това бе не само най-голямото военноморско поражение, което Израел преживя, но и първият случай в аналите на морските битки, когато кораб е потопен при нападение с ракети с далечен обсег на действие.
Когато първоначалният шок от кървавия инцидент отзвуча, правителството на Леви Ешкол разпореди да се изготви програма за ответна реакция при изненадващи нападения и да се снабди флотът с нов кораб в замяна на стария „Ейлат“. След броени седмици инженерите конструираха малък боен кораб със стрелкови оръдия, бърз, изключително маневрен и оборудван с електронни уреди, които осигурят ценно време за предприемане на ответен удар срещу бъдещо ракетно нападение. Шантие дьо конструксион механик дьо Норманди или ШКМ — корабостроителницата в Шербург, Франция, получи поръчка за построяването на седем такива кораба.
През това време учените в Димона започнаха производството на ракетите и прецизни електронни уреди, които да бъдат монтирани на корабите, веднага щом пристигнат в Израел.
Всичко вървеше безпроблемно до момента, в който президентът Дьо Гол не обяви пълно френско оръжейно ембарго, след като израелски командоси нападнаха летището в Бейрут на 26 декември 1968 година и унищожиха тринадесет ливански самолета в акт на отмъщение срещу палестинското нападение над самолет „Боинг 707“ на „Ел Ал“ на летището в Атина два дни преди това. Ембаргото означаваше, че корабите с монтирани оръжия няма да бъдат предадени на Израел.
Този радикален акт от френска страна сложи край на десетгодишния съюз с Израел, създаден по време на революцията в Алжир, довела до обявяване на неговата независимост през 1962 година, и отчасти се коренеше в общата неприязън към управлението на Гамал Абдел Насър в Египет. По това време Мосад снабдяваше с информация антифренски настроената организация ФЛН, макар че Франция беше продала на Израел оръжия и изтребители „Мираж“.
След загубването на Алжир Дьо Гол бързо възстанови традиционните за Франция връзки с останалите арабски държави и дори ООП получи разрешение да открие свое представителство в Париж. Дьо Гол сметна нападението над летището в Бейрут за публична обида и незачитане на настояването му Израел да не допуска „актове на отмъщение“ срещу арабските си съседи.
Френското оръжейно ембарго на практика означаваше, че Израел вече няма да разполага с достатъчно самолети „Мираж“ и да доминира в небето на Близкия изток, както и че няма да има възможност да се защитава надеждно срещу атаки откъм морето. По ирония на съдбата ембаргото беше обявено в момент, когато Израел се опиваше от придобивките си след невероятната победа в така наречената Шестдневна война. През тези няколко дни на 1967 година Израел получи контрол над Западния бряг, над Източен Ерусалим, както и над ивицата Газа. В новопридобитите територии живееха около един милион араби, мнозинството от които беше изпълнено с омраза срещу завоевателите.
Според Меир Амит проблемът, пред който Израел беше изправен, „не биваше да бъде преувеличаван. В границите на държавата имаше хиляди
Новият министър-председател на Израел Голда Меир възложи на Меир Амит да изготви план за тайното транспортиране на готовите кораби от Франция. Той си спомня следното: „Първоначалната ни идея беше да отпътуваме за Шербург с кораб с достатъчен брой въоръжени моряци, да спуснем корабите на вода и да се върнем с тях в Израел. След сериозно обмисляне Моше Даян, тогавашният министър на отбраната, с право отбеляза, че действията ни ще породят сериозен отзвук в международните среди и Израел ще бъде обвинен в явна кражба. Действията ни трябваше да бъдат законни. Необходимо беше да измислим неоспоримо основание, което да ни даде право да напуснем с корабите френските териториални води. Веднъж успеехме ли да отплаваме, вече ставаше лесно.“
Законността на онова, което последва, оставяме на мнението на очевидците. Въпреки настояването на Даян всичко да става съгласно реда и законите на страната, в която пребиваваме, замисленото си беше чисто и просто измама.
До ноември 1969 година Меир Амит беше привършил първия етап на операцията „Ноев ковчег“. Една лондонска адвокатска кантора беше ангажирана от най-голямата корабна компания в Израел „Маритайм фрут“, която превозваше товари из цял свят, да основе нова фирма под името „Старбоут“ („Звездна лодка“) по аналогия със Звездата на Давид. Неин основен акционер беше Мила Бренер, директор на „Маритайм фрут“. Другите акционери бяха пълномощници на Меир Амит. Вторият етап на операцията мина също толкова гладко, колкото и първият. Месеци наред адмирал Мордехай Лимон, израелският военноморски представител в Шербург по проекта за бойните кораби, беше обсъждал евентуална компенсация от страна на корабостроителницата заради неизпълнението на договора. Всеки път, когато французите бяха на крачка от споразумение, Лимон намираше някакъв допълнителен, неизяснен момент. На 10 ноември той информира корабостроителницата, че Израел иска още веднъж да подложи въпроса на обсъждане.
В Тел Авив Мила Бренер се беше свързала с един от най-уважаваните корабни магнати в света — Оле Мартин Сием, който живееше в Осло. Той се съгласи да се включи в борда на „Старбоут“ специално заради закупуването на бойните кораби.
Лимон направи своя ход с ловкост на изпечен картоиграч. На 11 ноември той се срещна с представителите на корабостроителницата. Изслуша подобрения вариант на офертата за компенсации и заяви, че предложеното все още не го задоволява. Представителите от френска страна бяха смаяни, тъй като новата им оферта беше доста щедра. Докато обмисляха следващия си ход, Лимон бързо отлетя за Париж. Там го очакваше Оле Сием. Лимон телефонира след срещата им на представителите на корабостроителницата, за да им съобщи, че „до няколко дни“ ще се свърже с тях. След около час Сием седеше в кабинета на генерал Луи Бонт, който отговаряше за търговията с оръжие към френското правителство. Сием каза, че бил чул „за продажбата на някакви бойни кораби, които биха могли да бъдат
