стотици техни бойци. Президентът Асад искаше да докаже на американците, че той не е смутител на световния ред, за какъвто го смятаха.
Това обаче само вся смут сред членовете на ООП в лагерите, че те ще бъдат отхвърлени от арабския свят и ще бъдат принуждавани да се местят от място на място, оставени единствено на себе си. Носеха се грозни слухове, че техните собствени лидери са ги предали. Израелците продължаваха да използват този метод и разпространяваха из окупираните територии мълвата, че ООП разполага с активи на стойност над пет милиарда долара, инвестирани по цял свят. Ясер Арафат стана жертва и на една друга кампания за очерняне, организирана от експерти на Мосад от отдела за психологическа война, които твърдяха, че той използва част от парите, за да задоволява похотта си, като спи с млади момчета. Този слух плъзна из бежанските лагери и макар че много малко хора му повярваха, все пак кампанията имаше ефект. Проницателният Арафат нареди на седемнадесет от представителствата на ООП да разпространят контраслуха, че проявява невероятен апетит за жени, което пък си беше чиста истина.
Ръководителят на представителството на ООП в Париж одобри възможността Соуан да стане и специалист по взривни устройства. Това беше и достатъчна причина, за да даде на Исмаил средства за пътя до Англия, както и джобни за първата му една седмица там. Соуан получи петстотин лири и от Адам, но и строгото нареждане да си намери работа, с приходите от която да си плаща обучението във Великобритания, за да не събуди ничии подозрения.
Исмаил пристигна в Лондон през един мрачен буреносен ден на февруари 1984 година с йорданския си паспорт, осигурен му от Мосад. Имаше и резервен канадски паспорт, скрит във фалшивото дъно на куфара му. Беше получил инструкции да го използва само в случай, че трябва бързо да напусне Великобритания. Заедно с паспорта той беше скрил и информацията на Мосад за Абдул-Рашид Мустафа и ръководения от него „Форс 17“.
Първоначално отрядът бе създаден като звено за лична охрана на Ясер Арафат. Името му идваше от вътрешния телефонен номер на Арафат в старата централа на ООП в Бейрут. В един момент „Форс 17“ в Ливан се разрасна до повече от хиляда главорези. Едно от подразделенията му беше прословутата групировка „Черен септември“, извършила клането на израелските атлети по време на Олимпийските игри в Мюнхен. Малко преди да принудят ООП да напусне Ливан и да се установи в Тунис, първият командир на „Форс 17“ — Али Хасан Саламех, беше убит от заложена в колата му бомба — акция, организирана от Рафи Ейтан. В Тунис Ясер Арафат се изправи пред много трудности и проблеми. Той не само беше преследван от Мосад, но и заплахите срещу него от други арабски екстремистки групировки бяха нараснали. Абу Нидал, който се провъзгласи за истинския глас на въоръжената борба, вече открито заявяваше, че няма да бъде постигната никаква победа, ако Арафат не бъде елиминиран. В отговор Арафат реорганизира „Форс 17“ в малък сплотен отряд с двойна мисия — да продължи да го защитава и да подготвя атаки срещу враговете му, като се започне с Израел. Мустафа пое командването на „Форс 17“. В Тунис хората му бяха обучени от китайски и руски специалисти, отлично подготвени за воденето на партизанска война. През 1983 година Мустафа започна да пътува често до Великобритания, за да набира наемници.
Лондон беше пълен с бивши служители на Британските специални части — САС, и ветерани от редовната армия, които бяха служили в Северна Ирландия и търсеха възможност да пласират уменията си да убиват. Заплащането на инструкторите в ООП беше добро, а и много от наемниците бяха силно антисемитски настроени. Записалите се като наемници заминаха за Тунис, където веднага започваха работа в тренировъчните лагери на ООП. Инструктори се набираха и от бивши военни от Френския чуждестранен легион. В един момент сред тях се озова и бившият служител на ЦРУ Франк Търпил, който по-късно щеше да стане много близък с Мехмед Али Агджа — фанатика, стрелял по папа Йоан Павел II.
Цяла година Мустафа влизаше и излизаше от Великобритания, без МИ5 или Специалният отряд дори да разберат кой е всъщност. Когато Мосад ги информира, единственото, което предприеха британските служби, беше да напомнят чрез служител на МИ5 на представителството на ООП в Лондон, че мисията им може да бъде закрита, а служителите им — прогонени при първия признак, че са замесени в терористична дейност срещу Великобритания. Това, разбира се, не им попречи да продължават безнаказано атаките си срещу Израел.
Интригуващ момент в пропагандната война настъпи, когато Басам Абу-Шариф, тогавашен главен говорител на Арафат, беше поканен на среща с писателя Джефри Арчър. Говорителят на ООП си спомня, че Арчър му обяснил „как трябва да развиват и ръководят отношенията си с медиите, как трябва да организират политическата си дейност, как да подходят към установяване на контакти с британските политици и как да мобилизират общественото мнение. Бях силно впечатлен“ — завършва той.
След тази среща името на Джефри Арчър със сигурност намери място в компютрите на Мосад.
В гнева си израелците смятаха, че Мустафа се ползва с протекцията на британските власти и че всеки опит да се разправят с него в границите на Великобритания ще има лоши последици за Мосад.
Задачата на Исмаил Соуан беше да се опита да вкара Мустафа в капан извън страната, за предпочитане в Близкия изток, където кидоните на Мосад го чакаха, за да го екзекутират. Соуан научи от Адам в Париж, че ще работи под наблюдението на наставниците си от Мосад към израелското посолство в Лондон. Един от тях беше Ари Регев. Вторият се казваше Якоб Барад и защитаваше търговските интереси на Израел. Третият катца в Лондон, който работеше без дипломатическо прикритие, бе Башар Самара. Именно той щеше да бъде главната свръзка на Соуан. По молба на Самара един саяним, който работеше в лондонска агенция за недвижими имоти, нае апартамент за Соуан в квартал „Мейда Вейл“.
Няколко дни след пристигането си в Лондон Соуан установи първия си контакт със Самара. Двамата се срещнаха при статуята на Ерос на Пикадили съркъс. Всеки от тях носеше брой на вестник „Дейли мирър“, наскоро закупен от Робърт Максуел. С помощта на техниката за разменяне на вестници, която бяха отработили в Париж, Соуан получи първата си месечна заплата от шестстотин долара, както и инструкции как да си намери работа в представителството на ООП в Лондон.
Много от хората, който работеха там, искаха да участват в операциите, например да предават съобщения до различните квартири на ООП из Европа, да летят до централата на организацията в Тунис с особено важна информация, а след това да чакат часове наред с надеждата да зърнат самия Арафат. Тези млади себеотрицателни революционери не се интересуваха от рутинната кабинетна работа като картотекиране, преглеждане на пресата или вдигане на телефона. Когато Соуан кандидатства за такава работа, той беше назначен изненадващо бързо.
След броени дни той се срещна с Мустафа. Докато пиеха подсладен ментов чай, те съставиха доклад. И двамата имаха какво да споделят — бяха преживели израелските бомбардировки над Бейрут. Бяха вървели по едни и същи улици еднакво бързо и предпазливо, бяха минавали покрай едни и същи разрушени сгради с толкова много дупки от шрапнели, че стените им приличаха на решетки. И двамата бяха заспивали всяка вечер в различни легла и бяха очаквали зората, когато над пращящите високоговорители се извисяваше песента на мюезина, който призоваваше правоверните за сутрешна молитва. Всеки от тях беше поемал смяната си на контролно-пропускателните пунктове на ООП в Бейрут, където даваха път само на палестински линейки, но спираха всички останали, и търсеха подслон едва когато ушите им заглъхнеха от воя на израелските самолети. Двамата се смяха при спомена за една стара бейрутска поговорка, която гласеше: „Ако все още чуваш бомбените взривове, значи си жив.“ Безброй спомени, стоновете на умиращите и ранените, воплите на жените, насочили към небето поглед, изпълнен с безпомощност и омраза.
Соуан и Мустафа прекараха деня заедно, потънали в спомени. Накрая Мустафа попита какво прави Соуан в Лондон. Продължава обучението си, за да може да служи още по-добре на ООП, гласеше отговорът на Исмаил. Той от своя страна също попита Мустафа какво го води в Англия.
Въпросът предизвиква прилив на откровеност. Мустафа описва подвизите на „Форс 17“ — как неговите командоси трябвало да отвлекат израелски самолет с германски туристи и как Ясер Арафат отменил операцията от страх да не настрои против ООП германската общественост. Но Мустафа пренася войната с Израел на кипърска и испанска територия. Исмаил знае, че това, с което събратът му по съдба се гордее, ще накара Мосад да го елиминира час по-скоро.
Те се договарят да се срещнат след няколко дни при Ъгъла на ораторите в Хайд парк, традиционно място за срещи в Лондон, където свободно могат да се изказват всякакви мнения. Исмаил Соуан звъни на специалния телефонен номер, който са му дали за спешни случаи. Башар Самара му отговоря. Уговарят се да се срещнат на Риджънт Стрийт. Разхождайки се нехайно сред наизлезлите за обедна почивка служители,
