Възможностите на Исмаил Соуан бяха забелязани още преди десет години. През 1977 година, когато младежът Соуан живееше в едно градче на Западния бряг, служител на израелското военно разузнаване го интервюирал като част от рутинното актуализиране на данните на ИДФ за този район.
Семейството на Соуан се заселило там през 30-те години — период, в който броженията срещу британското присъствие и срещу евреите бяха разпалили кръвта на арабите. Навред цари насилие, кръвопролитията пораждат нови кръвопролития. Бащата на Исмаил става член на Палестинската арабска партия, която организира протести и подклажда националистическите настроения сред арабската общност. Отначало гневът им е насочен към британците, но когато те се изтеглят от Палестина през 1948 година, новото израелско управление се превръща в основна мишена. Първото, което Исмаил си спомня, са монотонно повтаряните думи на омраза срещу евреите.
През цялото си детство най-често чува думата „несправедливост“. В училище също я повтарят непрекъснато, както и на масата по време на вечеря — ужасната несправедливост, извършвана спрямо неговия народ, неговото семейство, самия него — това е постоянният лайтмотив на разговорите.
Малко след петнадесетия си рожден ден той става свидетел на брутално нападение над автобус еврейски поклонници, пътуващи за Ерусалим. Арабите избиват дори жените и децата. Онази нощ Исмаил си задава въпрос, който завинаги ще промени начина му на мислене — ами ако евреите бранят само онова, което им принадлежи по право? От този момент започва постепенният му отказ от насилието, прилагано от неговите събратя, вярата му, че евреи и араби
Две години по-късно, едва седемнадесетгодишен, той разказва на служител от разузнаването на ИДФ за чувствата, които го вълнуват. В началото той го слуша внимателно, но после започва да го разпитва подробно. Как е могъл да обърне гръб на убедеността на своя народ, която била сигнал за тревога и повтаряла един и същ рефрен, а именно, че арабите са онеправданите, че трябва да се борят до смърт за онова, което смятат за справедливо. На всички въпроси младежът отговарял изчерпателно и с желание.
Служителят забелязва, че за разлика от повечето млади араби, живеещи под израелско управление, Соуан не се побоял да каже, че има възражения срещу строгия режим, налаган от армията. Окуражаващото било, че слабият младеж с чаровна усмивка, изглежда, разбирал защо израелците го правят. Но най- важното за него на този етап било, че обичайното струпване на войски означавало, че не може да посещава училището си в Източен Ерусалим, за да усвоява любимите си науки.
Досието на Соуан си проправя път из разузнавателните отдели на ИДФ, които смятат, че младежът заслужава по-голямо внимание. Накрая досието стига до бюрото на служител на Мосад, който го предал на отдел „Вербуване“.
Исмаил Соуан бил поканен да посети Тел Авив под предлог, че ще бъдат обсъждани възможностите му да продължи образованието си. Неотдавна той бил кандидатствал за обучение в Ерусалим. Разговаряли с Исмаил цял следобед. Водещият разговора започнал с проверка на познанията на младежа и останал доволен от отговорите му. После го разпитал за историята на семейство Соуан и отговорите на Исмаил били сравнени с тези, които бил дал преди време на служителя от ИДФ. Накрая му отправят конкретно предложение — Мосад ще заплати обучението му, ако той изкара тренировъчен курс в разузнавателните служби. Дали му да разбере още, че ако спомене някому и дума за разговорите им, животът му ще бъде застрашен.
Това малко странно предупреждение Мосад отправя към всички араби, които вербува. За идеалиста Исмаил Соуан това бил шансът, който очаквал — да събере евреи и араби заедно.
Соуан преминава успешно всички тестове в тайни квартири, преди да бъде изпратен в тренировъчна школа в покрайнините на Тел Авив. Той се справя отлично с всички изучавани предмети, като показва изключителни умения в компютърната област и в измъкването от преследвачи. Не е учудващо, че се справил повече от отлично с предметите, свързани с Исляма, а курсовата му работа за ролята на ООП в конфликта в Средния изток била толкова интересна, че с нея бил запознат лично дори тогавашният шеф на Мосад Ицхак Хофи.
В края на обучението си Соуан става
Онова, което Соуан обаче не знае, е, че документите нямали никакъв секретен характер — просто поредния тест — да се види няма ли да направи опит да ги покаже на приятел арабин в някой от градовете, които посещава. По време на всяко пътуване Соуан бил следен от други, наскоро обучени агенти на Мосад, само че евреи, които също упражнявали разузнавателните си умения. Човекът, на когото Исмаил предава документите при предварително уговорена среща в някое кафене или фоайе на хотел, не бил, както той си мислел, израелски дипломат, а служител на Мосад.
След няколко седмици, през които прекарва свободното си време в разходки из Пантеона в Рим, посещения на Сикстинската капела или разходки по Оксфорд стрийт в Лондон, той получава нареждане да замине за Бейрут и да стане член на ООП.
Записването не представлява никаква трудност. Той просто влиза в клуба за набиране на нови членове на ООП в Западен Бейрут. Изключително интелигентен и добре запознат с политическата обстановка, човекът, който набирал нови членове, отделя известно време, за да прецени склонността на Исмаил към насилие и дали е готов да се откаже от всичко в досегашния си живот — от семейство и приятели — и да се посвети телом и духом на ООП. Убеждават го, че ако приеме, това ще внесе огромна промяна в живота му — организацията ще е единственият му защитник в този враждебен свят. В замяна на това ООП изисква от него пълна лоялност.
Наставникът му от Мосад предварително го подготвя за отговорите, които трябва да даде, след което го изпращат на тренировъчен лагер в Либия. Там продължава обучението му и вербуването за каузата. Запознават го с десетината различни методи, с които Израел се мъчи да унищожи ООП, поради което те трябва да го изпреварят. Наставниците му проповядват силна враждебност към всичко и всички извън ООП. Наученото в тренировъчната школа на Мосад му е от голяма полза. Соуан е прекарвал часове наред, попивайки от своите инструктори в Мосад разностранна информация за терористичните групировки, за динамиката в развитието им, за предполагаемото им поведение и тактика. В Либия обучението било далеч по-елементарно — учели го, че убийството не е нищо повече от средство за освобождение, че заложената в кола бомба е още една стъпка към свободата, че отвличанията са начин за постигане на справедливост. Исмаил продължава да прилага овладените от Мосад умения. Той приема обучението на ООП, но нито за миг не позволява то да повлияе на вътрешната му убеденост. Проявява упоритост, находчивост и физическа сила, които са повече от достатъчни за пехотинец. Когато напуска тренировъчния лагер, ООП го включват в действащия ешелон. Стъпка по стъпка той се издига в йерархията.
Скоро се среща с лидерите на организацията, включително и с Ясер Арафат. Пътува из тренировъчните лагери на ООП в страните от Близкия изток. В Бейрут свиква да живее под заплахата от израелски въздушни нападения, като избягва да се крие под земята поради опасността сградата да бъде бомбардирана и да се срути върху него. Нито веднъж не пропуска срещите със своя наставник от Мосад, който редовно се отбива в Ливан, за да чуе последните новини.
Соуан нито за миг не забравя, че работи под прикритие. Когато Али Хасан Саламех е убит, Исмаил Соуан става инициатор на протестните шествия срещу израелците. Всеки път, когато снайперист на ООП застрелва войник на ИДФ, той е сред онези, които не пестят похвалите си. С всички свои думи и действия той се представя като войнствено настроен борец за свобода.
През 1984 година, когато Арафат е принуден да се изтегли от Ливан и се налага да прегрупира силите си в Тунис, ООП изпраща Соуан в Париж, за да учи френски. Наум Адмон, който вече заема мястото на Хофи, вижда в преместването на Соуан златна възможност да разполага с агент, който да следи отвътре дейността на ООП в Европа.
Арабските гета в парижките Осемнадесети и Двадесети район бяха рай за терористите. По тесните
