на чантата на Ан-Мари и е трябвало да избухне на хиляда и двеста метра височина.
Според Бен Менаше, операцията е приключила бързо и със задоволителен резултат. „Маргарет Тачър затвори сирийското посолство. Хиндави беше осъден на четиридесет и пет години затвор. Ан-Мари се върна в Ирландия, където роди дъщеричка.“ Абу се прибра в Израел, след като ролята му в цялата история приключи.
След процеса срещу Хиндави Робърт Максуел доволно разгръщаше „Дейли мирър“. „Мръсникът получи каквото заслужаваше“ гласеше заглавието на първа страница. „Посланик на смъртта“ пък беше заглавието на първа страница в деня, когато сирийският посланик беше експулсиран от двореца „Сейнт Джеймс“. „Вън, мръсна сирийска свиня!“ крещеше първата страница на друг вестник. Ари Бен Менаше беше първият, който заяви, че Мосад е замислила „брилянтен план, с който е изритала Сирия в световната политическа пустош“.
Зад това изказване обаче се криеха множество интригуващи въпроси. Наистина ли на Ан-Мари Модори е била предадена заредена бомба или това е било просто част от сложен замисъл? Възможно ли е мъжът в синия гащеризон, предполагаемият „приятел“ на Хиндави, да е бил служител на охраната? Каква част от заговора е била известна на МИ5? Не е ли немислимо Мосад и британските тайни служби да позволят на борда на самолет да бъде качен „Семтекс“, когато има дори и минимална възможност бомбата да бъде взривена още на земята? Подобна експлозия със сигурност би унищожила голяма част от най-натовареното летище в света в момент, когато там са се намирали хиляди хора. Дали брилянтният замисъл на Мосад Сирия да бъде дипломатически обезсилена без никакъв риск за „Ел Ал“ и „Хийтроу“ не е бил осъществен в действителност с помощта на безобидно вещество, напомнящо „Семтекс“? На всички тези въпроси министър-председателят Шимон Перес щеше да отговори така: „Случилото се е достояние само на онези, които би трябвало да са информирани, а онези, които не са осведомени, така и ще продължат да тънат в неизвестност.“
Хиндави продължаваше да протестира от строго охранявания британски затвор в Уитмуър, че е жертва на класическа тайна операция на Мосад. Вече с побеляла коса и понапълнял, той очаква земният му път да завърши в затвора. Споменава Ан-Мари като „онази жена“. През 1998 година тя живееше в Дъблин и отглеждаше дъщеря им, която за нейно щастие никак не прилича на баща си. Ан-Мари никога не говори за Хиндави.
Има обаче една озадачаваща бележка под линия към тази история. Две седмици след като Хиндави беше осъден да посрещне XXI век в затвора, Арно дьо Боршгрейв, многоуважаваният редактор от „Вашингтон таймс“, сложи своя репортерски касетофон на писалището на министър-председателя на Франция Жак Ширак в Париж. Дьо Боршгрейв беше в Европа, за да присъства на срещата на външните министри на Европейската общност в Лондон, а интервюто с Ширак целеше да се получи яснота относно позицията на Франция. Интервюто протичаше по план. Ширак изясни, че върху Франция и Германия е бил упражнен натиск да проявят лоялност към британското правителство, което продължаваше да демонстрира непреклонността си по отношение въпросите за политиката на Общия пазар.
Дьо Боршгрейв повдигна въпроса за отношенията на Франция в друга област. Редакторът искаше да знае на какъв етап са преговорите, водени от Ширак, със Сирия, които щяха да доведат до прекратяване на терористичните бомбени атентати в Париж и опитите на Франция да освободи осемте чужденци, държани като заложници от Хизбула в Ливан. Министър-председателят направи пауза и погледна над писалището си, очевидно забравил за касетофона. Тогава той каза, че както германският канцлер Хелмут Кол, така и външният министър Ханс-Дитрих Геншер са му съобщили, че сирийското правителство не е участвало в плана на Хиндави да взриви самолет на „Ел Ал“, както и че заговорът „е бил режисиран от Мосад — израелската тайна служба“.
Последвалият дипломатически скандал за малко да съсипе кариерата на Ширак. Той беше подложен на нападки от френския президент Франсоа Митеран, а в същото време трябваше да отклонява телефонните обаждания на разярения Хелмут Кол, който искаше опровержение. Ширак направи онова, което политиците правеха най-често в такива случаи — даде изявление, в което спомена, че е бил цитиран неправилно. В Лондон Скотланд ярд пък съобщи, че проблемът е бил успешно разрешен и всякакви допълнителни коментари по темата са излишни. Впоследствие от Париж, от кабинета на Жак Ширак, президент на Франция от 1997 година, оповестиха, че той няма спомен да е давал интервю на журналист от „Вашингтон таймс“.
Скоро обаче друга тайна операция щеше да нанесе още по-съкрушителен удар на репутацията на Мосад.
15.
Няма незаменими хора
Инцидентът, който щеше да доведе до свалянето на Наум Адмон от поста генерален директор на Мосад, се случи през един юлски следобед на 1986 г. на една от онези улици на Франкфурт, прокарани по време на бума на пътното строителство в Германия след Втората световна война. Четиридесет години по-късно улицата се беше превърнала в нещо като алея с малки, но добре поддържани градинки пред къщите и пристройки за прислугата в задните дворове. Охранителните системи бяха скрити дискретно зад врати от ковано желязо, а прозорците на приземните и първите етажи бяха с по няколко крила, резултат от масовото рециклиране на стъкло от бутилки.
Никой не забелязал човека, който оставил пластмасова куриерска чанта в телефонната будка в края на улицата. След време обаче от една полицейска кола видели чантата и спрели. Оказало се, че вътре има шест британски паспорта, току-що излезли изпод ръцете на вещи фалшификатори. Местното управление на Федералната криминална дирекция (ФКД) — еквивалента на американското ФБР, реагира светкавично, като заяви, че паспортите са на една от терористичните групировки, пренесли дейността си по улиците на Европа с поредица брутални бомбени атентати и отвличания.
Тези групировки защитаваха каузите на малцинства по всички краища на света и бяха решени да си извоюват място в международната политика. Те вече бяха намерили подкрепа от радикално настроени студентски политически организации, които действаха не само във Великобритания, но и на континента. От 1968 година, когато Лейла Халед — младата палестинска революционерка, отвлече самолет, извършващ полет за Лондон, и беше светкавично освободена, тъй като британското правителство се боеше от евентуални по-нататъшни акции, лековерни студенти повтаряха монотонно агитаторски лозунги на ООП. Тези младежи, радикално настроени представители на средната класа, имаха романтична представа за ООП като за организация на „борци за свобода“, които вместо да взимат наркотици, отнемат живота на буржоата, и вместо да провеждат седящи стачки — взимат заложници.
ФКД смяташе, че паспортите са оставени от студент, изпълняващ ролята на куриер за някоя от терористичните групировки. Списъкът на тези групировки беше обезкуражаващо дълъг и в него влизаха не само ИРА и германската фракция „Червена армия“, но и чуждестранни групировки като Ислямския национален фронт на Судан, Армията за национално освобождение на Колумбия, Движението за освобождение на Ангола, както и „Тамилските тигри“. Всички те, както и много други, имаха секции или поддържаха членски състав във Федералната република. Всяка от тях можеше да употреби паспортите за нападение над британски военни бази в Германия или да предприеме пътуване до Великобритания и да организира дейност там.
Великобритания, някогашната имперска сила на Западна Европа, досега се беше сблъскала единствено с несекващата терористична дейност на ИРА. Но нейните разузнавателни служби бяха изказали предупреждението, че е въпрос само на време, преди и други чуждестранни групировки, получили разрешение да ръководят операции срещу собствените си страни от Лондон, да въвлекат и Великобритания в своите машинации. Пример за онова, което би могло да се случи, даде една групировка, бореща се срещу режима в Техеран, която завзе иранското посолство през 1980 г. Когато преговорите се провалиха, правителството на Маргарет Тачър изпрати срещу иранското посолство британските специални части — САС, които избиха до крак терористите. Операцията беше широко обсъждана в медиите и това доведе до внезапен спад в заговорите, засягащи Средния изток, които се организираха в Лондон. Ала скоро Париж се превърна в бойно поле за кървави конфликти между различните чуждестранни организации, най-вече ООП на Ясер Арафат и групировката на Абу Нидал с неговите снайперисти. Мосад също бе отговорен за голяма част от убийствата по улиците на френската столица, докато прочистваше арабските си врагове.
