ФКД беше на мнение, че намерените в телефонната будка във Франкфурт паспорти са предвестник на нови кланета. Дирекцията се свърза с Федералната разузнавателна служба ФРС, еквивалента на американското ЦРУ, която от своя страна уведоми агента за свръзка с МИ6, командирован в щабквартирата на службата в Пулах, Южна Германия. В Лондон МИ6 установи, че паспортите са дело на изключително умели фалшификатори. Това изключваше ИРА и повечето терористични групировки. Те не бяха способни да произведат документи с такова високо качество. Подозрението се прехвърли към КГБ — специалистите им в тази област се славеха като едни от най-добрите в света. Ала руснаците бяха известни с това, че разполагат с купища паспорти и не е в стила им да използват телефонни будки като разменни пунктове. Южноафриканската разузнавателна служба — БОСС, също бе изключена. Тя на практика бе прекъснала дейността си в Европа и едва ли се нуждаеше от фалшиви британски паспорти в необразованите африкански държави, където БОСС бе съсредоточила дейността си. МИ6 се обърна към единствената друга разузнавателна служба, която можеше да използва такива паспорти — Мосад.
Ари Регев, аташе в израелското посолство в Лондон, който беше и катца резидент, бе поканен на среща със старши служител на МИ6, за да обсъдят случая. На срещата Регев каза, че не знае нищо за паспортите, но се съгласи да направи запитване до Тел Авив. Оттам пристигна бързият отговор на Наум Адмон, че паспортите нямат нищо общо с Мосад. Той изказа предположението, че това може да е работа на източногерманците. Мосад наскоро бяха разкрили, че Щази — източногерманските тайни служби, не биха се поколебали да продадат фалшиви паспорти на евреи, които отчаяно искат да се върнат в родината си, срещу твърда валута. Всъщност Адмон чудесно знаеше, че паспортите са дело на фалшификатори от Мосад и са предназначени за катци, работещи под прикритие в Европа, за да могат да влизат и излизат безпрепятствено от Великобритания.
Въпреки постигнатата навремето от Рафи Ейтан договореност с МИ5 и обещанията на Мосад да уведомяват МИ5 за всички свои операции на територията на Великобритания службите бяха командировали тайно свой агент в Англия с надеждата това да доведе до двоен триумф за тях — да убият командира на елитния отряд специални части към ООП, наречен „Форс 17“, и да възпрепятстват Ясер Арафат да установи трайни отношения с правителството на Маргарет Тачър.
В Лондон името на Арафат вече не беше синоним на тероризъм. Госпожа Тачър постепенно се убеждаваше, че той би могъл да установи справедлив и траен мир в Близкия изток, който не само да доведе до признаване законните права на палестинския народ, но и да донесе по-голяма сигурност за евреите. Израелските лидери обаче бяха скептично настроени. При всеки удобен случай те изтъкваха твърдението, че именно тероризмът е извел ООП на световната сцена и че организацията няма да спре да заплашва с терористични акции, ако исканията й не бъдат удовлетворени. Ала Лондон не се трогваше от протестите на Тел Авив и това не се случваше за първи път. Мосад се беше уверила, че въпреки кризата с обсадата на иранското посолство и трагичното й разрешение Великобритания си остава страна, готова да даде подкрепата си за палестинската кауза. В Мосад вече се усещаше загриженост и за начина, по който ООП бяха успели да се сближат с ЦРУ.
По-късно бившият държавен секретар Хенри Кисинджър щеше прецизно да опише и хроникира връзките между Съединените щати и ООП. В мемоарите си „Години на промяна“ той разкрива как шест седмици след убийството на американския посланик в Судан от снайперисти на „Черния септември“ в Хартум на 3 ноември 1973 година се бе провела тайна срещу между заместник-директора на ЦРУ Върнън Уолтърс и Ясер Арафат. В резултат на тази среща бе подписан „пакт за ненападение“ между Съединените щати и ООП. Накрая Кисинджър заключава: „Нападенията срещу американци, поне от страна на фракции на ООП и Арафат, наистина секнаха.“
Когато научил за тайното споразумение, Ицхак Хофи се разгневи и възкликна, че дългогодишната история на действията по целесъобразност — съглашателството с противника за получаване на някакви изгоди, не помни по-красноречив пример. Хофи използва канала си за обратна връзка с ЦРУ и се опитва да накара Уолтърс да разтури споразумението. Заместник-директорът на ЦРУ обаче отговорил, че това е невъзможно, и предупредил Хофи, че Вашингтон ще сметне публичното оповестяване на споразумението за „неприятелски акт“. Това беше предупреждение да не се позволява на отдела за психологическа война към Мосад да започва акция чрез приятелски настроени журналисти.
Гневът на Хофи придоби апокалиптични размери, когато узна, че Арафат е възложил приключването на преговорите по споразумението с американците на Али Хасан Саламех — Червения принц, лидера на групировката „Черния септември“, отговорна за клането на израелските атлети на Олимпиадата в Мюнхен, както и за убийството на американския посланик в Хартум. Един ден животът на Саламех щеше да приключи така, както беше живял — в мощна експлозия, прецизно подготвена от Рафи Ейтан. Дотогава обаче щяха да минат още много години. През 1973 Саламех беше почитана личност в ООП и Арафат не се поколеба да му възложи преговорите по споразумението с ЦРУ. Истинският шок в Мосад обаче бе предизвикан от факта, че ЦРУ приема Червения принц само година след клането в Мюнхен и убийството на американския посланик в Хартум.
Скоро Саламех стана редовен гост в щабквартирата на ЦРУ в Ленгли. Придружаван обикновено от Върнън Уолтърс, Червения принц минаваше през мраморното фоайе на управлението покрай охраната и се качваше с асансьорите до седмия етаж, където беше разположен просторният кабинет на Уолтърс. Срещите им неизменно приключваха с обяд със старши служители на ЦРУ в специално оборудваната за целта трапезария. Уолтърс винаги плащаше от джоба си обедите на Червения принц, тъй като в Ленгли не съществуваше понятието „безплатен обяд“.
Предметът на разговорите между Саламех и ЦРУ и до ден днешен си остава тайна. По думите на Бил Бъкли, убит по-късно от терористи в Бейрут, докато заемаше поста шеф на тамошната централа на ЦРУ: „Саламех изигра важна роля за спечелването на сърцата и умовете на американците за каузата на ООП. Той притежаваше не само чар и убедителност, но и знаеше кога да спори и кога да се вслуша в противното мнение. На шпионски език той може да бъде окачествен единствено като топинформатор.“
Пример за гореказаното е случаят, когато Саламех предупреди ЦРУ за подготвяния от Иран заговор за сваляне на самолета на Кисинджър по време на полета му до Бейрут в рамките на совалката, която държавният секретар осъществяваше в района. Саламех посредничи и при договореността, по силата на която ООП ескортира двеста шестдесет и трима чужди граждани до Западен Бейрут в разгара на гражданската война в Ливан. Малко по-късно Червения принц предупреди ЦРУ, че ще бъде направен опит да бъде убит американският посланик в Ливан. При една от следващите си срещи с висши служители на ЦРУ Червения принц състави и подписа декларация, в която гарантираше, че „ще съдейства всячески, за да бъде опазен животът“ на всички американски дипломати в Ливан. В Бейрут често се шегуваха, че „си струва да се живее в една сграда с американски дипломати, заради невижданите мерки за сигурност, които ООП взела там“.
Ицхак Хофи, тогавашният шеф на Мосад, настоя ЦРУ да прекъсне всякакви контакти с Червения принц, но искането му беше отхвърлено. В щабквартирата на ЦРУ в Ленгли Саламех беше известен като „лошото момче, което върши добрини за нас“, и по тази причина се радваше на всеобщи симпатии. Той продължаваше да осигурява разузнавателна и оперативна информация, която даваше пълна представа на ЦРУ за положението в Близкия изток. Това се превърна в най-важното предимство на Америка в региона. Когато най-накрая бе убит, ЦРУ не скри яростта си и отношенията на централата с Мосад охладняха задълго.
След убийството на Саламех американският посланик в Ливан Хърман Ейлтс заяви следното: „В много случаи, останали скрити за обществеността, той ни беше от изключителна полза, като гарантираше сигурността на американските граждани и държавни служители в региона. Смятам смъртта му за голяма загуба.“
Шест години по-късно ООП се опитваше да подмами за пореден път нечие чуждо правителство, в случая това на Маргарет Тачър, докато членовете на подчинения й елитен отряд „Форс 17“, начело с новия си командир, продължаваха да избиват израелци. Ала Наум Адмон беше решен да пожъне успех там, където предшествениците му се бяха провалили. Беше замислил да развали отношенията на ООП с Великобритания и да елиминира командира на „Форс 17“. Успехът на операцията щеше да зависи от един млад арабин, който като момче горещо се бе молил в селската джамия Аллах да му даде сили да убие колкото може повече евреи.
