щеше да породи страх и паника в Израел, а можеше да има и други негативни последици в световен мащаб. Туристическият поток към страната буквално беше пресъхнал след Войната в Залива. Израелската икономика беше пред срив, а чуждестранните инвестиции почти секнаха. Разкриването на факта, че Израел продължава да е в обсега на смъртоносните оръжия на Ирак, нямаше да привлече нито нови туристи, нито пари.
Разпадането на коалицията, създадена за Войната в Залива, чиито арабски членове не бяха склонни да водят война срещу своите събратя араби, породи нарастващо съчувствие към несъмнено трудното положение в Ирак. Свидетелствата за масовите поражения, причинени от бомбардировките на съюзниците, както и продължаващите страдания на невинни граждани предизвикаха емоции навсякъде в Близкия изток и подсилиха враждебността на арабската общност към Израел. Всяко решение на Тел Авив да публикува подробности за останалия арсенал от химически и биологични оръжия в Ирак щеше да се възприеме в проарабски настроените западни държави като опит от страна на Израел да убеди Съединените щати и Великобритания да нанесат нови удари срещу Ирак.
Решението за оповестяване на сведенията за арсенала на Саддам беше повлияно и от внимателно дирижираните тайни преговори за прекратяване на конфликта между ООП и Израел. През 1992 година тези преговори се преместиха в Норвегия и се развиваха благоприятно. Беше усетен значителен напредък, макар че щеше да мине цяла година, преди да бъде постигнато споразумение, ратифицирано публично през октомври 1993 година, когато Ясер Арафат и министър-председателят Ицхак Рабин си подадоха ръка на моравата пред Белия дом под благосклонната усмивка на президента Бил Клинтън. За всеки един от тях това беше дипломатически триумф.
Не всеки служител на Мосад обаче споделяше надеждата, че формулата „земя за мир“ (палестинска територия в замяна на прекратяване на бойните действия) ще проработи. Ислямският фундаментализъм беше в апогея си, а съседите на Израел Йордания, Египет и Сирия периодично търпяха нападения от екстремистки сили в Иран. За моллите от Техеран Израел си оставаше държава на парии. Мосад, както и повечето израелци смятаха за нереалистична мечта установяването на траен мир с ООП. Ционистки настроените кръгове в Израел не изпитваха голямо желание да се спогодят с арабите — всеки елемент от тяхната религия и култура се смяташе от ционистите за по-нисш и упадъчен. Те не вярваха, че подписаното споразумение в Осло гарантираше бъдещето на тяхната Обетована земя, както и че двете нации ще живеят заедно ако не щастливо, то поне в условията на взаимно уважение и зачитане.
Всички тези моменти бяха взети под внимание от Шабтай Шавит, преди да вземе решение дали да оповести сведенията за арсенала на Ирак. Накрая той все пак реши да запази в тайна информацията, за да не унищожи оптимизма извън Израел след споразумението във Вашингтон. Освен това при влошаване на ситуацията винаги можеше да огласи информацията за складираните смъртоносни оръжия на Ирак. Образът на безмилостния Саддам, който дава заповед на свой агент да зарази с антракс подлез на Ню Йорк, или терорист, който пуска вируса „Ебола“ във вентилационната система на претъпкан „Боинг 747“, така че всеки един от пасажерите се превръща в биологическа бомба с часовников механизъм, способна да зарази с вируса хиляди други хора, преди истината да бъде открита — това бяха сценарии, които експертите на Мосад по психологическа война можеха да използват умело за настройване на общественото мнение срещу Ирак, когато му дойдеше времето.
Два други инцидента, информацията за които беше надлежно скрита от Мосад, също можеха да причинят огромни щети и неудобство на Съединените щати.
През една декемврийска вечер на 1988 година самолет на „Пан Американ еъруейс“, полет 103 от Лондон за Ню Йорк, експлодира във въздуха над Локърби, Шотландия. След броени часове служителите на Отдела за психологическа война телефонираха на своите познати в медиите, като ги убеждаваха да разпространят новината, за наличието на „неоспоримо доказателство“, че Либийската джамахирия чрез своята разузнавателна служба е извършила престъплението. (Авторът на настоящата книга получи обаждане с подобно искане от свой източник в същия отдел буквално часове след нещастния инцидент.) Западът веднага наложи санкции на режима на Кадафи. Съединените щати и Великобритания обвиниха двама либийци за унищожения самолет на „Пан Ам“. Кадафи отказа да предаде на съд двамата мъже.
След това Отделът за психологическа война обвини Сирия и Иран, че са участвали в заговора за взривяването на самолета над Локърби. Процесът срещу режима в Дамаск не установи нищо друго освен добре познатата подкрепа за финансирания от държавата тероризъм. Що се отнася до Иран обаче, обвинението беше много по-конкретно — самолетът на „Пан Ам“, полет 103, е бил унищожен като отмъщение за сваления на 3 юли 1988 година ирански пътнически самолет в Персийския залив от американския кораб „Винсенс“, в който загинаха двеста и деветдесет души. Това беше трагична грешка, за която Съединените щати се бяха извинили официално.
Отделът за психологическа война обвини Народния фронт за освобождение на Палестина за съучастие в заговор за свалянето на самолета. Нито един от журналистите, които писаха по този въпрос, не се замислиха защо Либия, сочена като истинския организатор, е трябвало да потърси помощта на Сирия и Иран, да не говорим за палестинска групировка.
Според източник от британското разузнаване „на Отдела за психологическа война се отваряше златна възможност. Локърби беше идеалният повод да се напомни на света, че съществува терористична мрежа — факт, който отделът не пропускаше да спомене. Това обаче не беше нужно при случая «Локърби». Всъщност споменаването на прекалено много имена можеше да има обратен ефект. Ние знаехме, че виновни са единствено либийците.“ Имаше обаче някои факти по случая „Пан Ам“, полет 103, които затрудняваха приключването на процеса по обичайния начин.
Инцидентът със самолета стана точно по времето, когато Джордж Буш беше избран за президент и неговият екип във Вашингтон се опитваше да се ориентира в ситуацията в Близкия изток, за да може Буш „да направи големия удар“ веднага щом влезе в Овалния кабинет.
Буш заемаше поста директор на ЦРУ през периода 1976–1977 година, когато държавният секретар Хенри Кисинджър до голяма степен диктуваше произраелската политика на Вашингтон. Публично Буш поддържаше добронамереното отношение на Рейгън към Израел, но годините, прекарани в ЦРУ, го бяха убедили, че Рейгън „е имал мъглява представа за Израел“. В момента, когато очакваше да бъде избран за президент, Буш не се нуждаеше от напомняне как през 1986 година Съединените щати бяха принудени да отменят оръжейна сделка за близо милиард и деветстотин милиона долара с Йордания, когато израелското лоби в Конгреса се беше намесило. Буш беше заявил пред екипа си, че като президент няма да толерира подобна намеса в правото на „благочестивите американци да правят бизнес с когото и където пожелаят“. Тази позиция щеше да изиграе своята роля в инцидента със сваления самолет на „Пан Ам“.
На борда на самолета, който излетя от Лондон през онази декемврийска нощ на 1988 година, пътуваха и осем агенти на американското разузнаване, които се връщаха от мисия в Близкия изток. Четирима от тях бяха редови агенти на ЦРУ начело с Матю Ганън. На борда беше и майор Чарлс Макий от американската армия със своя екип от експерти по освобождаването на заложници. Те се връщаха от Близкия изток, където бяха проучили възможностите за освобождаване на чуждите заложници, държани все още в Бейрут. Въпреки че разследването на нещастието над Локърби беше под юрисдикцията на шотландски екип, агенти на ЦРУ се появиха на мястото на инцидента веднага щом все още затвореният и като по чудо останал непокътнат куфар на Макий беше намерен. Незабавно куфарът бе иззет от мъж, легитимирал се като агент на ЦРУ, макар че след това никой не можа да го идентифицира. По-късно куфарът беше върнат на шотландските следователи, които в графата за съдържанието му написаха „празен“.
Никой не се поинтересува какво се е случило с вещите на Макий, нито защо е пътувал с „празен“ куфар. Тогава обаче никой не подозираше, че агентът от ЦРУ може да е взел от куфара информация, която би обяснила защо е бил унищожен самолетът на „Пан Ам“. Багажът на Ганън така и не бе включен в описа, което породи съмнението, че бомбата всъщност е била поставена именно в неговия куфар. Не беше намерено и задоволително обяснение как или защо агент на ЦРУ би носил бомба в куфара си.
Програмата за журналистически разследвания на телевизия Пи Би Ес „На предната линия“ впоследствие оповести, че е открила причината за нещастието. Самолетът на „Пан Ам“, 103, беше излетял от Франкфурт, където пасажерите от Близкия изток за Щатите бяха прехвърлени на полет 103. Сред тях били Ганън и неговият екип от ЦРУ, които направили връзката чрез полета на „Еър Малта“. Багажът им по нищо не се различавал от куфарите, които всеки ден минаваха през ръцете на носачите на летището във Франкфурт. Един от тях работел за терористична организация. Някъде в багажните отделения на летището носачът
