тъй като е заплашвал да направи публично достояние записа от срещата в Ерусалим.
Въпросите на някои журналисти, опитвали се да разговарят с Норт по този въпрос, били отклонявани. Помощниците на Буш бяха възприели през годините следната тактика — всичко, което бившият президент на Съединените щати има да каже за Ирангейт, вече е казано.
В края на юли 1991 година домът на вдовицата на Нир Джуди беше ограбен. Крадците взели единствено записите и документите му. Полицията заяви, че влизането с взлом е извършено „изключително професионално“. Според Джуди Нир откраднатите материали са съдържали „информация, която би могла да бъде използвана срещу определени хора“. Ала тя отказа да назове кои са те. Материалите така и не бяха открити. Все още няма отговор на въпроса кой ги е откраднал.
Следващите четири години Шабтай Шавит продължи да ръководи Мосад, като правеше всичко възможно името на службата да не попада на първите страници на вестниците. Опита се също да извади тайната служба от полезрението на „създателите на митове“, докато тя продължаваше да се домогва до всякакъв род информация.
Далеч от вниманието на обществеността, отдавнашната борба за надмощие в израелското разузнаване не беше загубила сила. Политиците, които продължаваха да членуват в надзорната подкомисия по разузнаването, не бяха забравили как Шавит ги беше надхитрил след Войната в Залива. В Израел спомените живеят много по-дълго, отколкото където и да било другаде. Тихата кампания срещу Шавит продължаваше — светогледът му бил прекалено стеснен, обратната връзка с ЦРУ почти не съществувала, не го бивало в дипломацията, прекалено се бил отдалечил от служителите си, чиито дух спадал все повече и повече.
Шабтай Шавит предпочете да не обръща внимание на тези предупредителни сигнали. Ала неочаквано през една приятна пролетна утрин на 1996 година той беше повикан в кабинета на министър-председателя Бениамин Нетаняху и му беше съобщено, че ще бъде заменен на заемания от него пост от друг човек. Шавит не направи опит да се противопостави на това решение — познаваше достатъчно добре Нетаняху и знаеше, че няма смисъл. Зададе само един въпрос: „Кой ще бъде моят наследник?“
За Мосад настъпваше ерата на Прусака.
Нетаняху отговори: „Дани Ятом.“
17.
Провалите
С пукването на зората на 16 януари 1998 година, четвъртък, един правителствен автомобил потегли от бялата къща в богаташко предградие в близост до загражденията по границата между Израел и Йордания, по които течеше ток. Назрял бе поредният повратен момент в историята на Израел. В къщата се помещаваха шпионите на Гедеон — великия израелски воин, които подготвяха и организираха разузнавателни мисии. Със събраната от тях секретна информация Израел би могъл да победи доста по- могъщи от него противници. Сега Дани Ятом се готвеше да приключи операция, която можеше да спаси кариерата му.
Всичко беше започнало с провала в Аман през юли 1997 година, когато един екип кидони не успя да убие лидера на Хамас Халед Мешал. Последвалите седем месеца бяха за Ятом, както се беше изразил той пред свои приятели, „все едно стоиш на ешафода и чакаш на врата ти да се стовари секирата на палача“.
В ролята на палача беше министър-председателят Бениамин Нетаняху. От някогашното им близко приятелство не бе останало нищо и не минаваше и ден, без хората от кабинета на министър-председателя да не прошепнат на шефа на Мосад: „Само въпрос на време е да бъдеш уволнен.“ Друг на негово място би подал оставка. Но не и Ятом. Горд и деспотичен, той бе готов да отстоява позициите си. Беше провел толкова много успешни операции, за които външният свят никога нямаше да разбере. „Искат ми публично сметка само за провалите“ — беше казал с горчивина в гласа на своите приятели.
Те, както и семейството му, бяха свидетели на напрежението, на което беше подложен — безсънните нощи, внезапните, напълно неочаквани изблици на гняв, бързото им отшумяване, неспокойното крачене напред-назад, дългите паузи — всичко това бяха външни признаци за състоянието на човек, който живееше под огромно напрежение.
Заемаше поста от две години, но се сблъска с проблеми, пред които никой друг директор на Мосад не се беше изправял. В резултат на това хората му бяха изключително обезкуражени и той вече не можеше да разчита на тяхната лоялност. Медиите постоянно го дебнеха, усещайки, че е като ранено животно, но засега се въздържаха в очакване на момента, когато единственият човек, на когото Ятом имаше доверие, щеше да стовари върху него секирата. Досега Бениамин Нетаняху спазваше дистанция и ледено мълчание.
Но през тази студена февруарска утрин Ятом разбра, че времето му изтича. Точно затова операцията, която беше подготвял внимателно през последните няколко седмици, трябваше да успее. Тя щеше да покаже на министър-председателя, че неговият главен шпионин не е загубил способностите си. Въпреки всичко, което преживяваше, той грижливо прикриваше чувствата си — по лицето му нямаше и следа от онова, което го измъчваше. Ятом се беше отпуснал на задната седалка в една от служебните коли „Пежо“ и излъчваше заплаха, облечен в черно кожено яке бомбър, риза с разкопчана яка и сиви панталони. Обикновено се обличаше така за работа — дрехите никога не бяха представлявали интерес за него.
Оредяващата коса, очилата с метални рамки и тънките устни само подчертаваха прякора му — Прусака. Той знаеше, че авторитетът му до голяма степен се дължи на страха, който всява в околните. На седалката до него бяха сутрешните вестници — за пръв път от доста време насам в тях нямаше никакви спекулации за бъдещето му.
Пежото бързо си проправяше път през хълмовете към Тел Авив, а слънцето се отразяваше в огледалната повърхност на автомобила — всяка сутрин и всяка вечер шофьорът го лъскаше до блясък. Пежото беше с бронирани стъкла, металните части на колата също бяха със защитно покритие, а подът беше обезопасен срещу мини. Само автомобилът за официални случаи на министър-председателят беше защитен по подобен начин.
Бениамин Нетаняху назначи Ятом на поста генерален директор на Мосад само минути след като Шабтай Шавит напусна. През първите няколко седмици Ятом прекарваше поне една вечер в седмицата с министър- председателя. Пиеха студена бира с маслини и се опитваха да оправят света, като си припомняха времената, когато Ятом ръководеше Биби в един отряд за командоси на ИДФ. След това Нетаняху стана постоянен представител на Израел в Съединените щати, а след Войната в Залива експерт по международния тероризъм, като веднъж дори прави репортаж с противогаз на лицето, в случай че наблизо падне ракета „Скъд“. Ятом казваше, че е доволен от ролята си на аутсайдер, назначен на най-важния пост в разузнаването на страната — типичен военен от кариерата, заемал длъжността военен аташе при министър-председателя Ицхак Рабин.
Ятом и Нетаняху изглеждаха неразделни, докато две конфузни ситуации не изкопаха помежду им пропаст, която не можеше да бъде заличена лесно. Едната от тях бяха провалите в Аман. Заповедта за започването на операцията беше дадена от Нетаняху. Когато нападението се провали и Мосад попадна в светлините на обективите на всички големи световни медии, министър-председателят обвини Ятом за поражението. Той прие критиките, без дори да трепне. Пред приятелите си сподели, че Нетаняху „има кураж, когато става дума за нечии други убеждения“.
Втората ситуация се оказа още по-конфузна. През октомври 1997 година беше разкрито, че един старши офицер от Мосад на име Йехуд Гил е измислял през последните двадесет години секретните доклади на несъществуващ „агент“ в Дамаск. Гил теглил значителни суми от Мосад, за да плаща на въпросния човек, след което прибирал парите за себе си. Измамата излезе наяве едва когато един от анализаторите на Мосад се усъмни в последните доклади на „агента“, че Сирия възнамерява да нападне Израел. Ятом разпита Гил и той направи пълни самопризнания.
Нетаняху се нахвърли ожесточено върху Ятом. По време на бурно протеклата среща в кабинета на министър-председателя Ятом бе подложен на безкомпромисен разпит как ръководи Мосад. Нетаняху пренебрегна факта, че Гил е мамел със същия успех и предишните четирима генерални директори на Мосад, и се развика, че Ятом е трябвало да разбере измамата. Това бил поредният провал. Служителите в кабинета на министър-председателя не си спомняха подобни укори да са били отправяни към другиго. В
