През лятото на 1990 година обаче Иран преведе чрез посолството в Бон огромни парични суми, които трябваше да послужат за разширяване на влиянието на ислямския фундаментализъм и тероризъм в Европа. Сумите бяха изненадващо големи, като се има предвид, че Иран беше в състояние на икономическа криза след осемгодишната война с Ирак, която беше прекратена след примирието, сключено през 1988 година.
Ала през онзи ноемврийски ден в охраняваната заседателна зала в Кирия двойният агент не беше разкрил нова заплаха от Иран. Този път заплахата идваше от Ирак. „И“ се беше сдобил с копие на иракски подробен боен план, откраднат от самата секретна разузнавателна служба на Иран от военната щабквартира в Багдад, в който бе описано как ракети „Скъд“ ще бъдат използвани за изстрелване на химически и биологически оръжия срещу Иран, Кувейт и Израел.
Главният въпрос, който витаеше в съзнанието на всеки един от присъстващите в заседателната зала, беше: могат ли да се доверят на тази информация? „И“ неведнъж доказа достоверността на информацията, която предоставяше. Но колкото и важна да е била преди, сега бледнееше пред онова, което им беше изпратил. Все пак възможно ли беше бойният план да е част от заговор на иранското разузнаване, който целеше да накара Израел да нанесе изпреварващ удар на Ирак? Беше ли разкрит „И“ и дали сега Иран не го използваше срещу Израел?
Опитите да се дадат отговори на тези въпроси носеха голяма доза риск. Беше нужно време, за да може някой катца да се свърже с „И“. Можеха да минат седмици, докато това станеше възможно — изваждането на информатор от дълбокото му прикритие беше бавен и деликатен процес. Ако се окажеше, че „И“ продължава да бъде лоялен, неговата безопасност можеше да бъде изложена на риск. Последиците от действия въз основа на пратения документ без предварителна проверка можеха да се окажат катастрофални. Евентуален изпреварващ удар със сигурност щеше да доведе до акт на отмъщение от страна на Ирак и това би разрушило постигнатата с много усилия коалиция във Вашингтон за прогонването на Саддам от Кувейт. Много от арабските членове на споменатата коалиция вероятно щяха да вземат страната на Ирак срещу Израел.
Единственият начин да бъде разкрита истината за откраднатия боен план беше да изпратят Шалом в Ирак. Прелитайки над пустинята, хеликоптерът беше минал и над ивица йорданска територия в непрогледния нощен мрак. Покрит с боя, която отразяваше радарите, и с приглушен шум на двигателите, хеликоптерът „Сикорски“ беше буквално неуловим дори и за най-чувствителните йордански радари. Машината летеше на тих режим на двигателя, така че перките не издаваха почти никакъв шум, докато достигна мястото на границата с Ирак, където трябваше да остави Шалом.
За броени секунди Шалом изчезна в нощта. Въпреки цялото обучение, нищо не можеше да го подготви достатъчно добре за този миг — той беше сам и за да оцелее, трябваше да се съобразява със заобикалящата го среда. Нямаше друго място на земята, което да крие такива изненади, като пустинята. Пясъчна буря можеше да се завихри буквално за минути, като предизвика такива промени в пейзажа, че да го погребе жив. Небето много по-често менеше багрите си и всяка от тях означаваше нещо различно. Трябваше сам да прави метеорологични прогнози, както и да се приспособи към околната среда, като остави ушите си да свикнат с тишината. Не биваше да забравя, че тишината в пустинята не приличаше на никоя друга. И никога не биваше да забравя, че първата му грешка можеше да се окаже и последна.
Три дни след като беше слязъл от хеликоптера през онази студена декемврийска нощ малко преди развиделяване, Шалом лежеше неподвижно в една иракска канавка. Под своята
Номадите в лагерите си на около километър от канавката бяха започнали да произнасят първите си за деня молитви. Лекият вятър донасяше лая на кучетата им, животните не се престрашаваха да напуснат лагера преди изгрев слънце — един от първите поведенчески модели, които Шалом беше научил за оцеляването в пустинята.
Според информацията, която му бяха дали, конвоят трябваше да се появи между лагерите и хълмовете отляво. За необученото око следата, по която щяха да се движат, би останала невидима. Ала за Шалом тя беше ясна като добре маркирано шосе — миниатюрните гънки в пясъка бяха направени от пустинни къртици, които копаеха своите проходи под следите, оставени от превозни средства.
Слънцето се издигна високо, когато конвоят най-накрая се появи — инсталация за изстрелване на ракета „Скъд“ и превозното средство, което я транспортираше. Намираше се на около километър от него, когато изведнъж спря. Шалом започна да прави снимки и да отчита времето.
На иракския екип му бяха необходими петнадесет минути, за да монтира и изстреля ракетата. След още няколко конвоят бързо се отдалечи към хълмовете. След няколко минути една от ракетите „Скъд“ можеше да удари Тел Авив или който и да било друг израелски град, ако изстрелването не беше тренировъчно. Шалом беше узнал каквото му трябва. Очакваше го дълго пътешествие обратно до Тел Авив.
Шест седмици по-късно, на 12 януари 1991 година, Шалом беше в смесения екип на Мосад и военното разузнаване Аман, който зае местата си около заседателната маса в Обединеното командване на САЩ за стратегически операции — ДжСОК, във военновъздушната база „Поуп“, Джорджия. Под командването на центъра бяха „Зелените барети“ и „Тюлените“. Хората му поддържаха тесни работни контакти и с Мосад.
След завръщането на Шалом от Ирак Шавит беше уведомил генерал Карл Стайнър, под чието ръководство се намираше центърът, че Саддам не отправя голи заплахи. Якият като кавалерийски кон генерал имаше простоват маниер на държане и пиперлив език, който допадаше на израелците. Аудиторията бързо забрави провлечения му говор, типичен за Тенеси, когато чу практичните му решения. Като главнокомандващ на стратегическите операции на нацията той знаеше цената на доброто разузнаване, а и неговият собствен опит в Близкия изток го беше убедил, че в Мосад са най-добрите професионалисти в бранша.
След нахлуването на Саддам в Кувейт, Стайнър поддържаше редовни контакти със своите израелски колеги. Някои от познанствата му датираха още от 1983 година, когато като новопроизведен бригаден генерал той беше изпратен тайно от Пентагона в Бейрут, за да докладва директно на Съвета на началник- щабовете до колко Съединените щати ще се окажат замесени във войната в Ливан.
По-късно работи в близко сътрудничество с Мосад по време на отвличането на „Акиле Лауро“ и заедно със своите командоси от „Делта Форс“, пикира над една италианска военновъздушна база в Сицилия, където похитителите бяха спрели с отвлечения самолет по време на бягството си от Египет към свободата. Италианските военни възпряха Стайнър да залови похитителите и за малко да се стигне до престрелка. Ядосан от намесата им, Стайнър преследва яростно лайнера със своя собствен военен самолет, но беше принуден да се откаже, когато и двата самолета навлязоха във въздушното пространство на Рим и диспечерите по въздушния контрол отправиха заплаха, че ще свалят самолета на „Делта Форс“ заради „въздушно пиратство“. През 1989 година Стайнър изпълняваше длъжността главнокомандващ сухопътните войски при нахлуването в Панама и отговаряше за бързото залавяне на Мануел Нориега.
Единствено председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Колин Пауъл и генерал Норман Шварцкопф, който ръководеше коалиционните сили, знаеха за връзките на Стайнър с Мосад. Докато генерал Шварцкопф се бореше да създаде отбранителна мисия по границата със Саудитска Арабия в случай на евентуално преминаване на иракски войски през Кувейт, офицерите от разузнаването под командването на Стайнър работеха в близко сътрудничество с Мосад за създаване на съпротивително движение вътре в Ирак за свалянето на Саддам от власт.
Когато генерал-майор Уейн Даунинг, командир от ДжСОК, свика срещата в заседателната зала, всички знаеха, че часовникът бавно отброява часовете до крайния срок, поставен от Организацията на обединените нации — 15 януари 1991 година, докогато светът можеше да прави усилия да води диалог с един глух човек в Багдад. Саддам продължаваше да говори за предречената от него „майка на всички
