обширните пустини на Ирак, чиито фанатизъм беше неразделна част от кодекса на честта, непознат на други племена. Ала лоялността на този мъж бе към родината му на близо хиляда километра в западна посока — Израел. Той беше катца.
Дрехите си беше взел от един склад на Мосад, в който се пазеха облекла от цял свят и който редовно се зареждаше и обновяваше. По-голямата част от облеклата се получаваха чрез саяними, които ги доставяха в посолствата на Израел по места, и се пренасяха до Тел Авив в дипломатически куфари. Произраелски настроени туристи изнасяха от враждебни арабски страни местни носии. Имаше и облекла, ушити по поръчка от управителката на гардеробната, която се грижеше и за склада. С годините тя и нейните шивачки си бяха извоювали репутацията, че стриктно спазват и най-малките детайли — дори използваха същите конци за шиене, характерни за съответния район.
Кодовото име на катцата беше Шалом и беше взето от един списък с псевдоними, пазен в Отдела за тайни операции. Рафи Ейтан даде идеята за този списък след залавянето на Айхман. Шалом Вайс беше един от най-добрите фалшификатори в Мосад, преди да се присъедини към екипа за залавянето на Адолф Айхман. Той беше починал от рак през 1963 година, но името му продължаваше да живее, тъй като катците го бяха използвали неколкократно. Само неколцина високопоставени служители на ИДФ, Шабтай Шавит и шефът на отдела, към който беше зачислен Шалом, знаеха за мисията му в пустинята.
През август 1990 година Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт — инвазия, която се превърна в предвестник на последвалата Война в Залива. Иракската операция срещу Кувейт беше изключителен разузнавателен провал за западните служби — нито една от тях не беше предвидила онова, което се случи. Мосад се опита да провери достоверността на докладите, че Саддам складира химически оръжия в тайни складове южно от Багдад, което означаваше, че в обсега на тези оръжия попадаше не само столицата Кувейт, но и няколко израелски града.
В Мосад се съмняваха, че Ирак наистина притежава ракетите, нужни за изстрелването на бойните глави. Джералд Бул беше свален от сцената, а неговото супероръдие според американското сателитно разузнаване се беше разпаднало на съставните си части още след първото изпитание. Според специалистите на Шавит дори Саддам да притежаваше бойните глави, вероятността те да са заредени с химикали беше доста малка. Той и друг път беше отправял подобни заплахи.
Шабтай Шавит, който се държеше предпазливо като всеки човек на нов пост, смяташе въз основа на получените сведения, че вдигането на тревога би породило единствено ненужна паника. На Шалом беше възложена задачата да открие истината. Той беше изпълнил няколко мисии в Ирак преди това и веднъж в Багдад, където се представяше за бизнесмен от Йордания. В Багдад имаше саяним, който му помагаше. Ала тук, в обширната равна пустиня, той трябваше да разчита само на себе си и на способностите си, които бяха проверени за пореден път от неговите инструктори.
Шалом беше преминал тренировка по оцеляване в пустинята Негев, при която усвоил „тренираната памет“, тоест разпознаване на обект дори и при пустинна буря, и „съхраняване на идентичността си“ или как да се слива с околната среда. Той не сваляше дрехите си денонощно, за да им придаде износен вид. Прекара цял ден на стрелбището, където демонстрира рефлекса си за стрелба по бързодвижеща се цел и при сражение в тясно пространство. Прекара и един час с фармацевт, който му обясни кога да прибягва до лекарства при спешни случаи в пустинята. Посвети цялата сутрин и на запаметяване на картите, които щяха да го преведат през пясъците.
За своите инструктори той беше само пореден номер — те нито го коряха, нито го хвалеха. Не даваха никакъв знак на Шалом как се представя — бяха като роботи. Част от деня се използваше за физически натоварвания да върви под палещото обедно слънце, натоварен с раница, пълна с камъни. Постоянно отчитаха резултатите му, но никой така и не му каза дали покрива норматива. Друг тест се състоеше в това да го прекъснат насред някое упражнение и да му задават въпроси от рода на: „Едно бедуинско дете те забелязва — ще го убиеш ли, за да продължиш мисията си?“ или „Готвят се да те заловят — предаваш ли се или се самоубиваш?“, или пък „Натъкваш се на ранен израелски войник, изпълняващ друга мисия — спираш да му помогнеш или го отминаваш със съзнанието, че той така или иначе ще умре?“. Отговорите на Шалом не трябваше да са категорични — въпросите бяха измислени така, че да изпитат способността му да взима решения в критични ситуации. Колко време му отнемаше да формулира отговора си? Объркан или уверен беше, когато отговаряше?
Хранеше се само с храната, с която щеше да разполага в пустинята — концентрати, които размесваше със застояла вода, каквато би могъл да открие на места в пясъка. Проведе един сеанс с психиатър, който го научи как да овладява стреса и как да се отпуска. Лекарят искаше още да се увери, че Шалом ще бъде загрижен, тъй като по този начин той ще извлича максимална находчивост и безмилостност в непредвидими ситуации, с каквито неминуемо щеше да се сблъска в пустинята. Тестовете за установяване на способностите му имаха за цел да определят настоящата му емоционална стабилност и самоувереността му. Преценяваше се дали е развил симптоми на „вълк единак“ — тревожно състояние, което беше станало причина други катци да приключат преждевременно обещаващите си кариери.
Преподавател по местни диалекти седеше с него часове наред и го слушаше как говори на суфи- диалект. Шалом вече владееше перфектно фарси и арабски и бързо успя да овладее и този племенен диалект. Всяка нощ го закарваха и оставяха да спи в различни части на пустинята Негев. Той изравяше дупка в пясъка и си почиваше за кратко, като само склопяваше очи в дрямка, след което се преместваше на друго място, за да не се натъкне на инструкторите си, който го преследваха. Ако бъдеше разкрит, това със сигурност би означавало, че мисията му ще бъде отложена и ще трябва да продължи да се обучава или просто ще бъде възложена на друг катца.
Не успяха да открият Шалом нито веднъж. Вечерта на 25 ноември 1990 година той се качи на борда на хеликоптер „Сикорски“ СН–536 от контингента на Централното регионално командване на израелските въоръжени сили.
Неговият екипаж беше обучен за мисията по отделна програма. В друга част на базата в пустинята Негев те упражняваха пилотиране на малка височина през въздушни препятствия нощно време. Специални турбини изхвърляха пясък срещу хеликоптера, така че да усъвършенстват способността на екипажа да пилотира при нестабилните въздушни течения в иракската пустиня. Пилотът винаги насочваше машината критично близо до земята. При друго тренировъчно упражнение инструкторите възсядаха стойките за приземяване, като същевременно стреляха по мишени силуети, докато пилотът се опитваше да задържи хеликоптера стабилен. Междувременно екипажът беше разучил и летателния си маршрут.
Единствено командващият офицер генерал-майор Дани Ятом знаеше маршрута, по който щяха да летят до границата с Ирак. Ятом беше член на елитното подразделение командоси „Саярет Маткал“ — израелските „Зелени барети“, които през 1972 година успешно бяха обсадили и освободили отвлечен белгийски самолет на летището в Тел Авив. Сред другите командоси в операцията беше и Бениамин Нетаняху. Приятелството на Ятом с бъдещия министър-председател щеше да му осигури по-късно шефското място в Мосад — пост, който също така щеше да сложи и край на отношенията му с Нетаняху. Но всичко това щеше да се случи в бъдеще.
В тази декемврийска утрин, докато Шалом надничаше над ръба на канавката, той въобще не подозираше, че дългото и опасно пътуване във вътрешността на вражеска територия е било предварително замислено в една конферентна зала в Кирия — щабквартирата на израелските въоръжени сили в Тел Авив.
Освен Ятом там присъстваше и Амнон Шахак, ръководителят на военното разузнаване Аман, както и Шабтай Шавит. Те се бяха събрали, за да обсъдят най-новата информация, дошла от дълбоко законспириран информатор в иранската терористична мрежа в Европа. Информаторът, за когото единствено Шавит знаеше дали е мъж или жена, беше известен под буквата „И“. Шахак и Ятом предполагаха единствено, че той има достъп до строго охранявания секретен комплекс на третия етаж на иранското посолство в Бон, Германия. Комплексът включваше шест кабинета и комуникационен център. Етажът беше укрепен като бомбоубежище и се обслужваше денонощно от двадесет членове на Революционната гвардия, чиято задача беше да координират терористичните действия на Иран в Западна Европа. Неотдавна се бяха опитали да изнесат тайно от Ливан в Испания един тон „Семтекс“ и електронни детонатори, натоварени на кораб. Пратката трябваше да осигури експлозивите, необходими на редица проирански терористични групировки в европейските страни. По информация на Мосад испанските митнически власти бяха спрели кораба веднага след навлизането му в териториалните води на Испания.
