не гледаше към майка й, но тя знаеше, че я следи неотклонно. Изражението му постепенно се промени — изразът на гневно възмущение бе заменен от вглъбеност.
Накрая мисис Бенит нямаше какво повече да каже и мисис Лукас, отегчена да слуша преповтарянето на блаженства, недостъпни за нея, потърси утеха в студената шунка и пилешкото. Елизабет се посъживи. Но притесненията скоро се подновиха — след вечеря дойде ред за музика и тя с ужас забеляза, че Мери още при първото подканяне прие да забавлява гостите. Нито многозначителните погледи, нито безмълвната молба на Елизабет — нищо не бе в състояние да укроти Мери; не желаеше да разбере; възможността да се изяви й беше приятна и тя запя. Елизабет, обзета от смъртно притеснение, не отместваше поглед от нея и броеше куплетите с нетърпение, но накрая пак остана измамена — Мери, дочула сред благодарностите на слушателите нечия учтива подкана да продължи, пое дъх и подхвана отново. А дарбицата й бе хилава; гласът й беше слаб, изпълнението — превзето. Елизабет изпадна в отчаяние. Погледна към Джейн; но Джейн унесено разговаряше с Бингли. Отмести поглед към сестрите му, видя ги да си смигат подигравателно, погледна и към Дарси, но той бе все тъй непроницаемо сериозен. Накрая погледна умолително баща си, с надежда, че ще се намеси, ако Мери реши да пее през цялата вечер. Той я разбра и щом свърши втората песен, каза високо:
— Дотук стига, детето ми. Достатъчно ни забавлява. Дай възможност и други млади дами да се изявят.
Мери се престори, че не го чува, но стана; а Елизабет, изпълнена със съчувствие към нея и притеснена заради баща си, реши, че с прекалената си чувствителност само им е навредила. Запяха други.
— Да бях облагодетелствуван с по-хубав глас — заяви мистър Колинс, — с удоволствие щях да удостоя гостите с някоя песен; според мен музиката е забавление невинно и съвместимо с духовния сан. Ала не мисля, че е редно да й се отделя много време, защото има други, по-важни неща на този свят. Пасторът на енория има куп задължения. На първо място да разпределя десятъка от енориашите си тъй, че да се облагодетелствува той, но да не ощетява и своя патрон. Да съчинява проповедите си; а след това времето му едва стига за другите пасторски задължения и за подреждането на дома, който трябва да направи колкото може по-удобен. Необходимо е да се отнася грижовно и състрадателно към всекиго, особено към ония, от които зависи издигането му. За мен това е задължително; и бих престанал да уважавам всеки, който не използува удобния случай да изрази уважение към родствениците на благородното семейство.
И с поклон към мистър Дарси завърши изказването, изречено достатъчно високо, за да го чуят всички. Едни мълчаха удивени. Други се подсмиваха; най-развеселен изглеждаше самият мистър Бенит, а пък съпругата му възторжено похвали мистър Колинс за смислените слова и с висок шепот сподели с лейди Лукас възхитата си от този необичайно умен, способен млад мъж.
Елизабет имаше чувството, че да се бяха наговаряли, близките й едва ли по-сполучливо биха могли да станат за посмешище; радваше се заради Джейн, че поне Бингли не забеляза позорните случки, а и не вярваше чувствата му да се повлияят много от безразсъдствата, които е видял. Ужасно бе обаче, че се изложиха тъй пред сестрите му и Дарси, и се опита да прецени кое бе по-лошо — неговото мълчаливо презрение или безочливите усмивки на двете дами.
Останалата част на вечерта също не й донесе радост. Дразнеше я мистър Колинс, който не се отделяше от нея, и макар че не успя да я склони пак да танцуват, не я остави да потанцува и с никой друг. Напразно се опитваше да го отпрати, напразно му предлагаше да го представи на други дами. Той заяви, че колкото до танците, били му безразлични; желаел с мило внимание да й даде възможност да го опознае, та трябвало да бъде все край нея. Как да се възпротиви на това? Единствена утеха й бе другарката й мис Лукас, която поспираше при тях и услужливо заговаряше мистър Колинс, да го поотвлече от нея.
Слава богу, поне Дарси бе спрял да я обижда със своето внимание; наистина заставаше понякога наблизо, но вече не пристъпи да я заприказва. Отдаваше го на остротите, които бе изрекла в защита на Уикъм, и това я радваше.
Групата от Лонгборн си отиде последна, защото мисис Бенит се бе изхитрила да поръча каретата чак след четвърт час, а това им помогна да разберат с какво нетърпение домакините бързат да се отърват от тях. Мисис Хърст и сестра й се оплакваха, че едва стоят от умора, и по всичко личеше, че с четири очи очакват да останат сами. Грубо пресичаха всеки опит на мисис Бенит да подхване разговор; това гнетеше околните, а безкрайните тиради на мистър Колинс, който възхваляваше мистър Бингли и сестрите му за изискания прием, за гостоприемството и учтивостта, с която се отнесли към гостите си, не разведряваха настроението. Дарси не продума. Мистър Бенит мълчаливо се наслаждаваше на положението. Мистър Бингли и Джейн стояха един до друг, малко встрани от останалите, и продължаваха да си говорят. Елизабет седеше безмълвна, като мисис Хърст и мис Бингли; дори и Лидия бе тъй отпаднала, че едва намираше сили да възкликне „Божичко, колко съм уморена!“ и да придружи думите си с широка прозявка.
Когато най-накрая станаха да се сбогуват, мисис Бенит несдържано изрази надежда, че домакините в най-близко време ще ги посетят в Лонгборн; и особено настойчиво увери мистър Бингли колко щели да се радват, ако вечерял с тях всякога, щом пожелаел, без нарочна покана. Благодарният Бингли обеща да я посети веднага след като се върне от Лондон, където отивал за малко на другия ден.
Мисис Бенит тържествуваше; и си тръгна радостно уверена, че дъщеря й ще се настани в Недърфийлд най-късно до три-четири месеца — времето, необходимо да се подготвят, да купят нови карети и да ушият сватбените дрехи. Убедена беше, че другата й дъщеря ще се омъжи за мистър Колинс, макар радостта от това да не бе толкова голяма. От всичките й рожби най-чужда й беше Елизабет; и макар да си казваше, че и кандидатът, и положението му са достатъчно подходящи за
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
На следващия ден в Лонгборн се случи нещо ново. Мистър Колинс направи официално предложение. Решил бе да го стори, без да губи време, защото отпускът му свършваше в следващата събота, и тъй като не го възпираше стеснение, пристъпи към решението си спокойно, като взе пред вид всички изисквания, които смяташе неразделна част от тази работа. Когато след закуската намери мисис Бенит, Елизабет и една от малките сестри в салона, той се обърна към майката със следните слова:
— Смея ли да помоля, госпожо, във връзка с добруването на дъщеря ви Елизабет да ми разрешите да разговарям с нея насаме по някое време тази сутрин?
Елизабет поруменя от изненада, но преди да каже каквото и да е, мисис Бенит избърза да възкликне:
— Ах, божичко! Да, да! Разбира се. На Лизи ще и бъде много драго — зная, че няма да има нищо против. Хайде, Кити, поемай с мен горе.
Грабна си ръкоделието и вече излизаше забързано, когато Елизабет извика:
— Мила госпожо, останете! Моля ви, останете. Мистър Колинс ще ме разбере. Мисля, че каквото има да ми каже, може да бъде казано и пред вас. Иначе и аз ще изляза!
— Не, не, Лизи, глупости! Няма да мърдаш оттук! — И понеже видя, че Елизабет е наистина ядосана и смутена, готова да побегне, додаде: — Разбери, Лизи,
Елизабет трябваше да се подчини на тази заповед, а и като помисли, осъзна, че ще е по-разумно да свърши час по-скоро и по-безболезнено, затова седна и за да прикрие отчаянието и едва сдържания смях, вглъби се в ръкоделието. Мисис Бенит и Кити се измъкнаха навън и щом излязоха, мистър Колинс подхвана:
— Повярвайте ми, скъпа мис Елизабет — тази ви скромност далеч не уврежда, о, не, тя в същност само извисява съвършенството ви. Не бих ви ценил тъй високо, ако не бяхте
Представата, че мистър Колинс, с присъщата му смешна самонадеяност, може да бъде понесен от някакво нежно чувство така развесели Елизабет, че в усилието да сдържи смеха си, тя изпусна кратката
