Гордост и предразсъдъци

пауза, в която все още можеше да го прекъсне, и той продължи:

— Причините да встъпя в брак са следните: първо — смятам, че всяко духовно лице с добро материално положение (като мене) трябва да е пример за семейно благополучие на своите енориаши. Второ — уверен съм, че един брак ще допринесе особено много за личното ми щастие; и трето — а в същност с него трябваше да започна, — към това ме подтикна и това ми препоръча най-благородната дама, която имам щастието да назовавам покровителка. На два пъти тя благоволи да каже какво мисли (без при това да съм я молил) по този въпрос; а в събота вечерта, преди да замина от Хънсфорд — ние играехме на карти, а мисис Дженкинсън нагласяше столчето под нозете на мис де Бърг, тя ми каза: „Мистър Колинс, трябва да се ожените. Духовник като вас трябва да е женен … Направете подходящ избор, вземете си съпруга от благороден произход — направете го заради мене; а заради себе си погрижете се да е жена дейна, жена полезна, да не е разглезена и да умее да направи много нещо с малко пари. Такъв е моят съвет. Намерете такава жена час по-скоро, доведете я в Хънсфорд и аз ще й направя посещение.“ Позволете между другото да ви изтъкна, прекрасна моя братовчедке, че за мен вниманието и великодушието на лейди Катрин де Бърг са едно от големите предимства, които съм в състояние да ви предложа. Ще се уверите лично, че думите са безсилни да обрисуват благородните й обноски; а тя пък ще одобри остроумието и живостта ви особено когато са смирени от почтителното мълчание и уважението, което званието й ще извика у вас. Толкова за общите ми възгледи по отношение на брака; остава сега да обясня защо насочих поглед към Лонгборн, а не потърсих в моя край, където, уверявам ви, живеят не една и две приятни млади дами. Истината е, че тъй като съм определен да наследя това имение след кончината на уважавания ви баща (бог да му дава здраве и живот), сметнах за свой дълг да избера за съпруга една от дъщерите му, та загубата им да е по-малка, когато настане оня печален ден — събитие, което, вече казах, едва ли ще настъпи в близките години. Такъв е моят подтик, прекрасна братовчедке, и се лаская от мисълта, че това ще ме издигне в очите ви. Сега не ми остава друго, освен да ви уверя с най-вълнуващи думи в пламенността на чувството ми към вас. Богатството за мен е без значение и няма да поискам нищо от баща ви, тъй като зная, че и да желае, нищо не е в състояние да ви даде; ония хиляда лири с лихва четири процента, които ще наследите след смъртта на майка ви, са единственото ви богатство. Ето защо няма и да повдигам въпроса; и вярвайте ми, не ще издумам укор дори и като се оженим.

Сега вече трябваше незабавно да го прекъсне.

— Не прибързвайте, сър — възкликна тя. — Забравяте, че не съм отговорила. Ще го сторя веднага. Благодаря за вниманието, с което съм удостоена. Оценявам благородното ви предложение, но единственото, което мога да сторя, е да ви откажа.

— Известно ми е — махна пренебрежително мистър Колинс, — известно ми е, че е прието една млада дама отпърво да отхвърли предложението, което в същност е решила да приеме; и че понякога кандидатът трябва да я поиска за втори, та и за трети път. Не се отчайвам и се надявам скоро да ви отведа пред олтара.

— Учудвате ме, сър! Възможно ли е да храните надежди, след като ви отказах? Вярвайте — не съм от девойките (ако наистина има такива), които са тъй смели, че от превземки да рискуват щастието си. Моят отказ е категоричен … Вие не можете да ме направите щастлива, а пък аз, зная, от всички жени на света съм най-неподходящата за вас… Да, да, ако приятелката ви лейди Катрин ме види, уверена съм, че никак, никак няма да ме хареса.

— Това не е вероятно — тържествено отвърна мистър Колинс. — Не мога да си представя нейно благородие да не ви одобри. Знайте, че щом имам честта да я видя отново, веднага ще й кажа най-хубави думи за скромността, пестеливостта и другите ви достойнства.

— Напразно ще ме възхвалявате, мистър Колинс. Оставете сама да се преценявам и бъдете любезен да ми повярвате. Желая ви да сте много щастлив, много богат и като ви отказвам, в същност ви предпазвам от обратното. Поискахте ръката ми — вече нямате задължения към нас; щом удари часът, можете да завладеете Лонгборн без капка укор към себе си. И тъй въпросът може да се смята за окончателно приключен!

Тя стана и тръгна към вратата, но мистър Колинс я спря.

— Когато ми се удаде честта повторно да ви заговоря за това, вярвам отговорът да е по-благосклонен; но не ви укорявам — зная, обичайно е да се отхвърля първото предложение и смятам, казахте достатъчно, за да подхраните у мен надеждата — женската скромност изисква това.

— Ах, удивлявате ме, мистър Колинс — викна раздразнено Елизабет. — Щом тези думи са обнадеждаващи, кажете ми — какво да изрека, за да ви убедя, че наистина ви отказвам?

— Любезна братовчедке, ще ми позволите да вярвам, че отказвате от благоприличие. Мисля така по следните причини: не се намирам недостоен да стана ваш съпруг и смятам, че материалното ми състояние е направо завидно. Общественото положение, връзките ми с рода де Бърг, роднинството с вашето семейство — всички обстоятелства са в моя полза; а вие не забравяйте — колкото и да сте привлекателна, съмнително е да получите друго предложение. Зестрата ви е толкова нищожна, че заличава и хубостта, и достойнствата ви. Затова заключавам, че отказът ви е неискрен, и го приемам като желание да раздухате любовта ми както правят по-изисканите госпожици.

— Разберете най-сетне, господине, ненавиждам превземките, с тях момичетата целят единствено да измъчват мъже, достопочтени като вас. Моля ви, вярвайте ми. Много, много, много благодаря за честта да ме поискате, но за нищо на света не мога да приема. Чувствата, които изпитвам, не ми дават това право. Разбрахте ли най-после? Не съм изискана госпожица, решила да ви разиграва, а разумно същество, което ви казва самата истина!

— Колко сте очарователна! — възкликна той, смешен в желанието си да е галантен. — Зная, че щом милите ви родители заповядат, веднага ще се съгласите.

Елизабет направо занемя пред тази упорита заблуда и излезе от стаята; решила бе, ако не спре да тълкува отказите й за хитроумни поощрения, да се обърне към баща си, който да го отпрати, а неговите думи мистър Колинс нямаше да приеме за превземки на срамежлива и изискана госпожица.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Мистър Колинс нямаше кой знае колко време да размишлява в самота за споделената си любов, защото мисис Бенит, която се навърташе в коридора и изчакваше края на разговора, щом забеляза Елизабет да отваря, вратата и с решителна стъпка да отминава нагоре по стълбите, бързо се вмъкна в стаята и развълнувано го поздрави за предстоящето още по-близко сродяване. Мистър Колинс прие честитките също тъй радостно, а сетне започна да разказва как бе преминал разговорът, в чийто благополучен завършек имал всички основания да не се съмнява, понеже решителният отказ на братовчедка му се дължал без съмнение на нейната стеснителност, на скромността и на вродената изисканост.

Но думите му стреснаха мисис Бенит; и тя като него нямаше да има нищо против, ако дъщеря й, отблъсквайки го, наистина е искала да го възпламени, ала не вярваше да е така и се принуди да му го каже.

— Но не се тревожете, мистър Колинс, ще я вразумим — утеши го тя накрая. — Самата аз ще поговоря с нея без заобикалки. Вироглава глупачка, да не си знае интереса; ама ще я накарам аз да разбере.

— Простете, мадам — възкликна мистър Колинс, — но щом наистина е вироглава и глупава, каква съпруга ще стане за човек с моето положение — та аз желая бракът ми да е щастлив! Като е решила да ме отблъсне, по-добре е да не я насилвате — с тези недостатъци не смятам, че ще ми донесе голямо щастие.

— О, господине, погрешно ме разбрахте — ахна мисис Бенит разтревожено. — Лизи е вироглава само в тия неща. А иначе е много добродушна. Сега ще отида при мистър Бенит и бързо ще се разберем с нея, сигурна съм.

И преди да е отговорил, тя се втурна в библиотеката при съпруга си и от вратата се затюхка:

— Ох! Мистър Бенит, помогнете; много сме разтревожени. Елате и накарайте Лизи да се омъжи за мистър Колинс, защото тя не ще и да чуе! Бързо, иначе той ще размисли и няма да я вземе!

Мистър Бенит вдигна очи от книгата и я загледа спокойно и безразлично, а изразът му не се и промени от чутото.