Гордост и предразсъдъци

— Нямам удоволствието да ви разбера — обади се той, щом тя млъкна. — За какво става дума?

— За мистър Колинс и Лизи. Лизи заявява, че не желае за съпруг мистър Колинс, а мистър Колинс вече подхвърля, че не желае за съпруга Лизи.

— Е, аз какво да направя? Работата очевидно е безнадеждна.

— Поговорете на Лизи. Кажете й, че настоявате да се омъжи за него.

— Пратете да я повикат. Ще й кажа моето мнение. Мисис Бенит разклати звънчето и мис Елизабет бе призована в библиотеката.

— Ела тук, дете. Повиках те по важен въпрос — каза баща й. — Доколкото разбирам, мистър Колинс ти е направил предложение за женитба. Вярно ли е? — Елизабет отвърна утвърдително. — Така, и ти отхвърли предложението?

— Отхвърлих го, сър.

— Така. Сега идваме на въпроса. Майка ти настоява да го приемеш. Нали тъй, мисис Бенит?

— Да, иначе не ща и да я видя.

— Мъчителна дилема стои пред тебе, Елизабет. От днес нататък ти ставаш чужда за един от родителите си … Майка ти не желае да те види, ако не се омъжиш за мистър Колинс, аз пък не искам да те зная, ако се омъжиш за него.

Елизабет не успя да сдържи усмивката си от завършека на драматичния разговор; но мисис Бенит, повярвала в началото, че съпругът й споделя нейното желание, дълбоко се разочарова.

— Какво значат тези думи, мистър Бенит, защо говорите така? Обещахте да я накарате да го вземе.

— Скъпа моя — отвърна съпругът й. — Ще ви помоля за две неща. Първо, позволете ми да имам собствено мнение по въпроса; и второ — право на собствената си стая. Ще ви благодаря, ако незабавно освободите библиотеката ми.

Но макар да бе разочарована от мъжа си, мисис Бенит не се предаваше. Започна да увещава Елизабет; помъчи се да я придума, опита със заплахи. Подкани Джейн да й помогне, но Джейн много кротко отказа да се бърка; Елизабет отвръщаше на нападенията ту сериозно, ту засмяно. Променяше държането, но не и взетото решение.

Междувременно, останал сам, мистър Колинс размишляваше над станалото. Имаше такова високо мнение за достойнствата си, че не проумяваше защо братовчедка му отхвърля неговото предложение; и макар самолюбието му да бе наранено, иначе не беше нещастен. Представата му за качествата й бе по- скоро въображаема и вероятността тя да заслужава майчиния укор го караше да не съжалява за станалото.

Докато семейството се вълнуваше от случилото се, Шарлот Лукас пристигна да прекара деня при тях. Посрещна я Лидия, която се спусна към нея и възбудено зашепна:

— Добре, че дойде, тук стават големи смехории! Знаеш ли какво се случи тази сутрин? Мистър Колинс направи предложение на Лизи, а тя взе, че му отказа!

Шарлот още не бе намерила какво да отвърне, когато се появи и Кити, и тя нетърпелива да разкаже, а като влязоха в утринния салон, там пък седеше мисис Бенит, която веднага подхвана за същото, потърси съчувствието на мис Лукас и я замоли да убеди приятелката си Лизи да се съобрази с желанието на близките си.

— Моля ви се, убедете я, мис Лукас — въздъхна тъжно тя, — защото всички са срещу мен, никой не ме подкрепя, направо са безжалостни, никой не щади бедните ми нерви.

Шарлот не успя да й отговори, защото в този миг влязоха Джейн и Елизабет.

— А, ето я и нея — продължи мисис Бенит, — безгрижна като птичка, пет пари не дава за всички нас, все едно, че въобще ни няма, прави каквото си ще! … Слушай, мис Лизи, ако си мислиш да отхвърляш тъй всяко предложение, няма и да се омъжиш — и бог знае кой ще те храни, като умре баща ти… Аз няма да те издържам — прави му сметка! От днес нататък не ща да те знам. И в библиотеката те предупредих, нали, повече с теб не разговарям — твърдо съм го решила. Не желая да приказвам с непослушни деца … С никого не желая да говоря. На хората с болни нерви не им е до приказки. Ах, как страдам! Но то е тъй. Който не се оплаква, не го и жалят!

Дъщерите й посрещнаха излиянията й в пълно мълчание — знаеха си, че всеки опит да бъде вразумена и утешена само ще я раздразни още повече. И тъй тя продължи да мърмори, докато се появи и мистър Колинс, който влезе по-тържествено от всеки друг път, а щом го съзря, тя викна на дъщерите си:

— А сега вие, всички вие, ще си затваряте устата — искам да поговоря с мистър Колинс.

Елизабет безмълвно напусна стаята, Джейн и Кити се измъкнаха подир нея, но Лидия, решена да не изпуска нищо, не се и помръдна, а пък Шарлот, спряна първо от любезните думи на мистър Колинс, който прояви жив интерес към нея и семейството й, а сетне подбудена от любопитство, отиде към прозореца и се престори, че не слуша. С нажален глас мисис Бенит подхвана:

— Ох! Мистър Колинс! …

— Скъпа госпожо — прекъсна я той, — нека навеки замълчим по въпроса. Далече съм от намерението да укорявам поведението на дъщеря ви — продължи той неприязнено. — Примирението пред неизбежната злина е дълг на всекиго; а още повече на един млад мъж, който е имал щастие като мене, да бъде навреме отличен за своите достойнства; смятам, че съм се примирил. Може би за това помогна и подозрението, че нямаше да съм дотам щастлив, ако прекрасната ми братовчедка ме бе удостоила с ръката си; да си призная, забелязал съм — не е истинско онова примирение, което произлиза от тайната увереност, че непостигнатото щастие е загубило примамливост. Не приемате, надявам се, уважаема госпожо, за проява на неуважение от моя страна това, гдето преди да оттегля кандидатурата за ръката на дъщеря ви, не се обърнах към вас и мистър Бенит с молба да се застъпите насилствено за мен пред нея. Може би смятате нередно, че приех отказа направо от дъщеря ви, вместо от самата вас. Но всеки понякога може да сбърка. Намеренията ми бяха благородни. Исках да си намеря достойна съпруга, като се съобразя с добруването на цялото ви семейство, и ако с държането си някъде съм сгрешил, моля ви да ме извините.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Разговорите около предложението на мистър Колинс вече бяха стихнали и на Елизабет й оставаше само да преодолее ехото от неприятни усещания и да преглъща заядливите подмятания на майка си. Що се отнасяше до самия кандидат, той изразяваше чувствата си не с притеснение, неловкост или отчаяние, а само със сдържаност и с гневно мълчание. Не я заговорваше, а неуморното внимание, което доскоро й бе засвидетелствувал и с което тъй много се гордееше, още преди да се стъмни, бе насочено към мис Лукас, която за облекчение на всички и най-вече на приятелката й го изслушваше най-внимателно.

Новият ден завари мисис Бенит все тъй гневна и болна. Мистър Колинс, и той бе обиден и надут. Напразно Елизабет се бе надявала, че ядът ще го накара да съкрати своя престой — плановете му не се промениха. Решил си беше да остане до събота и в събота щеше да замине.

След закуска момичетата отидоха до Меритън да видят върнал ли се е мистър Уикъм и да го смъмрят, че ги е изоставил на бала в Недърфийлд. Срещнаха го в покрайнините на града, той ги съпроводи до леля им и там надълго и широко обсъдиха и неговите съжаления, и съчувствието на всички други. А сам той призна на Елизабет, че нарочно си измислил уж някаква работа, за да замине.

— Когато наближи уреченият ден, сметнах за по-добре да не се срещам с Дарси; времето, прекарано с него в една и съща зала, в една и съща компания, щеше да ми струва прекалено много, а вероятно щяха да се случат и неща, неприятни не само за мене — обясни той.

Елизабет се възхити от тази негова въздържаност, надълго обсъдиха разумното му поведение и учтиво размениха похвали, докато Уикъм и друг един офицер ги изпращаха обратно до Лонгборн, а по пътя Уикъм не се отделяше от нея. От това, че тръгна да ги изпрати, имаше двояка полза; Елизабет се поласка от вниманието, а освен това удаваше се случай да го представи на баща си и майка си.

Скоро след като се прибраха, Джейн получи писмо; беше от Недърфийлд и тя веднага го отвори. В плика имаше малък лист от красива, скъпа хартия, гъсто изписана с елегантен женски почерк; Елизабет забеляза, че докато го четеше, Джейн се смути, видя я да препрочита някои редове. Но бързо се овладя, сгъна писмото и с присъщата й мила усмивка се помъчи да се включи в общия разговор; ала Елизабет се притесни дотолкова, че дори присъствието на Уикъм не можеше да я отвлече; а щом той и приятелят му се сбогуваха,