Беше възприет обичаят да се носи същата маска цялата първа седмица. На осмия ден, забавляващите се, които вече бяха направили много познанства, променяха маските си, за да дирят нови приключения.
Между маските, блестящи от лукс и великолепие, издаващи богатите патриции, които пълнеха разкошните салони на палата, се намираха няколко личности, които се различаваха от всички. Тадео Моро с черна мантия се разхождаше в компанията на едно домино, цялото облечено в коприна, с цвета на морска вода. Едно второ домино от черна коприна разговаряше с благородната дама с червения ешарп. Тук-таме в тълпата се появяваха и изчезваха кавалери с жълти пера на шапките или един стар гърбав просяк, наметнат с една изтъркана сенаторска мантия.
Глашатаите вече отдавна бяха свирили със своите сребърни тръби. Многобройни свещи разпръскваха в залите силна светлина. Слугите на дожа, също маскирани, проникваха навсякъде с големи подноси от скъп метал, натоварени с бутилки и чаши.
Кавалерът кръстоносец също влезе в голямата зала на палата и се смеси във веселата маскирана тълпа.
В този момент доминото с морския цвят обърна вниманието на своя съсед, кавалерът, облечен в черно, върху блестящата фигура на мистериозния чужденец. Последният пристъпваше в палата с благородна и горда походка, като че ли обладаваше някаква невидима мощ и не се съмняваше в нищо.
Тогава Тадео Моро се наведе към ухото на дожа и му довери своите наблюдения. Вярваше, че е на добра следа. Според пресмятанията му брилянтените карфици, които поддържаха перата на чуждия кавалер, струваха милиони.
Чужденецът разгледа с изпитателен поглед всички маски. Видя как черното домино внезапно напусна благородния си другар, но не можа да намери една маска, която диреше с внимание и страх: синьото домино.
Знаеше, че последното, скачайки в една лодка, бе избягало по водата и бе се избавило от неговото преследване, благодарение на нощната тъмнина. Марино сега имаше само една цел: да го намери на всяка цена и да узнае кой се скрие зад тази маска.
Тълпата, която пълнеше разкошните вестибюли, бе така гъста, че всеки можеше да се разхожда, без да бъде забелязван от другите. Но беше ли това случайно или последица от един предварително обмислен план. Марино и благородната дама внезапно се намериха един срещу друг.
Той направи на дожесата едни кавалерски поздрав, докато Катерина мина край него с бавна и горда походка и му прошепна на ухото думата „Внимание!“
Кавалерът се учуди на това предупреждение.
— Какво ли иска да каже с тази дума — се запита той. — Катерина не ме е издала. Станал ли съм жертва на някой таен донос от страна на синьото домино?
Едно друго обстоятелство също даде на Марино да разбере, че го заплашва опасност. Дожесата не се бе опитала повече да му говори, въпреки че изпитваше голяма страст към него. Обаче, като погледна внимателно наоколо, не откри никакъв шпионин наблизо.
— Защо ли се тревожа — си каза най-сетне той. — Невъзможно е полицията да предприеме нещо против мене на този празник. Това би било едно нарушение инкогнитото на маските и би могло да има големи последици.
Венецианците не търпяха никой да ги ограничава в рядката им свобода, нито да смущава карнавала им.
Марино продължи пътя си. Преминавайки между маските, разменяйки някой банални фрази с тях, той съставяше мистериозния си план. Внезапно в една съседна зала забеляза просяка със сенаторската мантия. Последният изглеждаше, че внимателно наблюдава всичко, което ставаше около него.
В този момент кавалерът, облечен в черно, се приближи до чужденеца, по най-естествен начин и се намеси в разговора, който кръстоносецът водеше с една друга маска, оплаквайки се от горещината, която цареше в залата. После един слуга, носещ сребърен поднос, се доближи до групата. Черният кавалер взе една чаша за здравето на доминото и кръстоносеца. Марино бе принуден да вземе също една чаша и да я поднесе до устните си.
Залата, където се намираха тримата мъже, бе по-малко изпълнена с маски, отколкото другата. Една трета зала, която се осветяваше с матова светлина, й беше съседна. Ложата, от която дожът и дожесата, по случай празника, се показваха на народа, бе по-оттатък.
Тогава черното домино и неговият другар в костюма с цвят на морска вода пристигнаха във втората зала. Те разговаряха весело и разговорът им изглеждаше най-непринуден.
Морското домино се доближи, като че ли случайно до групата в средата на залата. Черният кавалер се отправи към черното домино, поздрави ги бързо, а дожът в това време разглеждаше изпитателно кръстоносеца.
Марино остана спокоен и никой не можеше да предполага, че той познава много добре доминото с морски цвят. Той обърна погледа си към маскираната тълпа, която изпълваше залата и където сега черният кавалер и Силвио Зиани се разхождаха с бавни стъпки и разговаряха полугласно.
Марино забеляза тогава, че морското домино бе решило да завържи разговор с него и диреше случай.
Синьото домино ли го бе предало? Заплашваше ли го наистина голяма опасност? Или дожът бе дошъл случайно да разговаря с него! Всичко сега щеше да се изясни.
— Как намирате нашия карнавал, сеньор? — запита доминото с цвета на морската вода.
— Великолепен е от всяка гледна точка — отвърна Маринели. — Щастлив съм, че мога да се насладя на всичкия този лукс и да се размеся между маските.
Тогава разговорът се завърза между двамата мъже.
— Вие без съмнение сте чужденец? — запита доминото.
— Кое ви кара да предполагате това?
— Вие сте един благородник, което се вижда от вашия вид, а аз познавам всички патриции на Венеция без изключение.
— Не е ли позволено на чужденците да дойдат да видят карнавала и да се маскират? — попита кръстоносецът.
— Вие лошо тълкувате смисъла на моите въпроси — отговори дожът. — За чужденците е позволено да присъствуват на нашите празници и за нас е чест и удоволствие да ги приемем, но ние желаем да ги познаваме, да знаем кои са ни гостите, сеньор!
Марино разбра какво целеше дожът.
— Разбирам ви — каза той. — Вие желаете да се запазите от шпиониране!
— Да. Имаше случай, когато Испания използува карнавала, за да ни изпрати шпионите си. Позволете ми още един въпрос — продължи Луиджи Гримани, без да предчувствува, че неговият събеседник беше незаконнороденият, неговият полубрат, когото мразеше. — Познавате ли скалистия остров, които се издига всред Адриатика?
Какво означава този въпрос? Марино започна да разбира, че новината за трансформацията на острова бе узната и че в него подозираха граф Санта Рока…
— Желаете да кажете за остров Санта Рока? — запита той.
— Санта Рока? — повтори дожът учуден. — Кой му е дал това име?
Кръстоносецът вдигна рамене.
— Това наименование е намерено издълбано на една от скалите на острова.
— Това е чудно!… Някой чужденец трябва да е кръстил вече острова?
— Кръстен и даже обитаван, сеньор. Понеже върху този изоставен къс земя е била намерена една колиба и всичко нужно за пребиваването на един човек!
— Вие изглежда сте добре запознати с цялата тази история! Посещавали ли сте острова? — запита дожът твърде заинтересуван.
— Да, много пъти! — отговори спокойно Марино.
— Разказват, че той е бил трансформиран и укрепен.
— Струва ми се — заяви Марино, — че е по-добре да се каже, че необитаемият остров е станал един великолепен и цветущ град!
— Досега Венеция още не е получила никакво официално съобщение за тази чудна колония.
