— Той ще ни обясни неговото изкуство, уважаеми братя. Благодарение на него ние ще бъдем сигурни, че тази нощ или утре сутринта старата просякиня не ще бъде нищо друго, освен един труп. Знаете добре, като мене, че Иларио Турно е сръчен и опитен. Ние можем да се осланяме на него.
В този момент вратата се отвори. Един човек, около петдесет годишен, влезе в ужасната стая, придружен от слугата. Той се поклони дълбоко пред кървавите съдии, които от дълги години прибягваха към неговите услуги.
Облечен бе в разкошен черен костюм и с черна кадифена шапка, която държеше в ръка от почит към съдиите. Лицето му издаваше извънредно спокойствие. Очите му бяха големи, погледът мрачен. Носеше сива брада.
Щом слугата напусна стаята, Иларио Турно, държавен аптекар, се изправи и със силен и твърд глас каза:
— Вие ме повикахте, господа. Отзовах се на вашата заповед. Вие можете без страх да ми окажете още веднъж вашето доверие. Бог да ми е свидетел, ако някога съм злоупотребил с него.
— Ние знаем — каза главният инквизитор, — че ти си един от най-мъдрите и най-дискретните граждани на нашата република. Ние често пъти сме ти давали доказателства за нашето благоволение. Къщата, в която живееш, ти принадлежи с всичко в нея. Привилегията, от която се ползваш да продаваш треви и лекарства, ти е дадена от нас. Ние те направихме богат!
— Понеже съм бил досега достоен за вашите добрини, благородни господари — отговори химикът, — изпълнявайки съвестно вашите заповеди, вие просто сте ме възнаградили.
— Една работа ти е запазена в палата — каза дон Виторио, — една работа, която изисква дискретност и сръчност. Горе, в оловните стаи, е затворена една стара просякиня, достойна за съжаление, обаче опасна. Трябва да прекратиш нейните мъки!
— Желаете, господари — каза аптекарят, — едно бързо действие или една бавна смърт? Вие трябва само да произнесете желанието си и аз ще го изпълня. Иларио Турно може да ви достави едно питие, което след тридневно редовно вземане, може да докара смъртта на четвъртия ден. Той може да ви покаже няколко капки. Те са достатъчни да приспят човека и да го умъртвят. Той може също да ви приготви един прах, който, размесен с храната, дава същото действие. Иларио Турно разполага също с няколко стъкленици с прочутата аква Тофана, тази мистериозна отрова, която само прочутата сицилианска Тофана знае да приготовлява. Тя сега е напуснала Палермо, за да се настани в Неапол и, от време на време, ми изпраща срещу заплащане със злато няколко бутилки от тази отрова!
— Искаш да кажеш „мана ди Сан Николо ди Бари“? — попита главният инквизитор.
— Да — отговори аптекарят. — Това е името, което й е дала изкусната препараторка. Но ние, специалистите, я наричаме „аква-тофана“. Това питие е течно и пивко като водата. Никаква миризма не издава. Смесена с друга течност, докарва смъртта след няколко часа, една неизбежна смърт, която не може да се предотврати с никаква противоотрова. Има също още една добра особеност: при аутопсия не се откриват никакви следи от нея.
— Зная — отговори великият инквизитор. — Ти някога ми беше дал една проба. Е, добре, ти ще си послужиш с нея, за да съкратиш живота на просякинята Луала, която живее в оловните стаи. Касиерът на Съвета на тримата вдругиден ще ти плати сто зекини.
— За тази нощ ли сте определили смъртта на жената? — попита аптекарят.
— Утре вечер — заповяда великият инквизитор, — ти ще налееш тази отрова във водата, която тъмничарят носи всеки ден в стаята й, и ще ни съобщиш за резултата!
— Пазачът предупреден ли е за вашите намерения? — попита Иларио Турно.
— Ще трябва да го попиташ само накратко коя е стомната за осъдената и ще извършиш каквото е нужно?
— Вашата заповед ще бъде изпълнена, господари — отговори отровителят на инквизицията.
Великият инквизитор отново позвъни на звънчето, което беше пред него. Маскираният слуга влезе и получи заповед да придружи отровителя до чакалнята.
Със своята тайна служба Иларио Турно бе станал богат и печелеше все повече. Услугите, които бе извършил на съда, бяха направили от него един влиятелен човек между своите съграждани. Той също притежаваше привилегията да бъде единственият аптекар във Венеция и се знаеше, че има тайни връзки с палата.
Но каква работа изпълняваше? Никой не знаеше, че е официален отровител. Знаеха само, че има влияние. Кои други във Венеция можеха да знаят имената на инквизиторите и техните помощници? Този непроницаем воал, който покриваше кървавия съд, увеличаваше неговия престиж и го правеше страшен.
Следващата вечер Иларио Турно се завърна в палата на дожовете. Бе наметнат с черната си мантия и носеше маска, като другите минувачи. Той избегна да мине през тълпата на площада Сап Марко и залите на палата. Влезе през една малка врата, която се отваряше към канала и водеше във вътрешния двор, където се намираха лакеите.
Отровителят на инквизицията изглежда познаваше добре тези места. Не за пръв път той се изкачваше по стълбите, водещи към оловните стаи. Бе слизал и в страшните „пози“, даже бе проникнал и в Стаите на истината, което бе една рядка привилегия.
Часът за вечерята на затворниците наближаваше. Тъмничарите скоро щяха да отнесат на клетниците тяхната лоша храна и вода. Иларио Турно побърза. Отвори една малка врата, водеща към коридорите и стълбите.
Махна маската си и провери дали е в джоба му черната стъкленица с аква тофана.
Стълбите и коридорите бяха пусти. Изкачи се без да бъде забелязан до килиите, разположени под покрива, по трябваше да спре, за да си отдъхне. Топлият и тежък въздух на оловните стаи го задушаваше.
Щом малко свикна със задушния въздух, продължи пътя си, подпирайки се о перилото на стълбата, когато изведнъж забеляза в тъмнината слаба светлина.
Тая светлина идеше от лампата на пазача, който бе зает с наливаното на топла вода в стомните на затворниците.
Нещастниците не можеха да угасят жаждата си с тази топла вода, щом я изпиваха биваха обземани от трескави конвулсии и започваха да се гърчат.
Те бързо гълтаха водата, по тя още повече разпалваше жаждата им.
Това беше най-рафинираната жестокост, която трите чудовища бяха измислили за жертвите на своята омраза.
Щом чу, че някой иде, пазачът се обърна изненадан от едно посещение в подобно място.
Но той позна Иларио Турно, отровителя на инквизицията. Последният бе идвал вече много пъти в часа, когато раздаваше на затворниците водата и храната.
Пазачът разбра, че отровителят иде по заповед на съда, за да смеси прах или отрова в храната на някой от затворниците.
Пред пазача Иларио Турно играеше ролята на надзирател от името на съвета. От време на време той идеше да контролира службата на тъмничарите. Но последните знаеха отлично прикритата цел на това звание. Знаеха каква ужасна работа изпълняваше, понеже през нощта, която последваше визитата на този надзирател, намираха някой от затворниците мъртъв в килията му.
— Раздадохте ли храната на затворниците? — запита Иларио Турно с нисък глас.
— Не, сеньор. Водата иде на последно място. Сега раздавам храната.
— Добре, вършете си работата, аз ще ви наблюдавам.
При тия думи отровителят застана до пазача. Наблюдаваше как последният пълнеше паниците със супа посредством един черпак, и ги носеше в килиите. Някои, скоро затворени, изпускаха силни радостни викове, почти животински, а други, напротив, издаваха страшни охкания.
Когато тъмничарят отнесе и последната паница, той се зае с напълването на стомните. Иларио Турно бързо извади от джоба си черното стъкло, което съдържаше аква тофана, и изля малко от нея в една стомна, която държеше в ръка, от страх да не я смеси с другите.
После той скри бързо стъклото в дрехите си и се престори, когато тъмничарят се завърна от килията, че разглежда дали стомната е празна.
